Барабанистът Стефан Горанов създава със саксофониста Димитър Льолев и басиста Васил Хаджигрудев триото GoraSwing, което свири заедно в продължение на две години и след това, през 2020 г., записва едноименен албум. Специален участник в него е китаристът Александър Логозаров. Стефан Горанов е в студиото на „За албумите от техните създатели“ дни преди записите на втори албум на триото. С него първо поглеждаме към дебютния от дистанцията на времето.
За мен, както и за повечето музиканти, които пишат своя музика, да си слушаме собствените творби понякога е малко странно. Ние сме ги слушали, докато ги пишем, докато ги записваме, преди това сме ги свирили, след това пак сме ги свирили. И, естествено, едно от нещата, които първоначално си мисля, е какво е можело да бъде по-добре. Това е идеята да правим албуми – да стават по-добре нещата. Специално за този си представях пиесите да са като песни. Като чуе човек „джаз“, го мисли като класическа музика – сядаш и пишеш много ноти, аранжираш. Тук исках да е много по-малко написаното като ноти и много повече интерпретацията от музикантите. Спомням си концерт в центъра срещу СГХГ на Лили Илиева и „Минимум квартет“. Слушах Митко Льолев и си казах, че много ми звучи като Пол Дезмънд. Прибрах се вкъщи и си го пуснах. И така дойде идеята да изсвирим Greensleeves, понеже той я има записана в такъв формат и със звук, който ми харесва – чисто е, хубаво, не свирят много.
Другото вдъхновение за създаване на формацията е триото на Елвин Джоунс. Двете групи са различни. При Елвин Джоунс свирят много повече и звученето е много по-абстрактно, не можеш да чуеш мелодия, която да си запееш. Докато при Пол Дезмънд е обратното – има пространство, свобода, няма толкова ноти. За тези две триа съм си мислел, когато започнахме да правим този албум. Свирехме го през 2017 – 2018 г. и един път Митко Льолев каза: „Тук имаш много хубави хармонии, но като ги свирим само тримата, те не се чуват, няма кой да изсвири хармонията.“ Подчертават я басът и саксофонът, но те са инструменти, които могат да свирят по един – два тона, три на баса, но не е това функцията му. „Защо не викнеш Александър да свири на китара, да стане по-красиво?“ – предложи Митко. Така с него направихме програмата няколко пъти. Свирили сме я с два саксофона с Тихомир Кръстев в „Книгата“, с Мирослав Турийски на пианото в Пловдив. И винаги ставаше интересно и по-различно, и по-интересно и за нас, и за слушателите. В крайна сметка го записахме с Александър Логозааов като гост музикант. Идеята на групата си беше от началото да бъде трио – точно тези на Елвин Джоунс и Пол Дезмънд имах предвид.
Това бяха двете неща, които мислех, докато правя този албум – да има по-малко написани неща с повече възможност за интерпретация от музикантите и другото – още в началото, като започнах да пиша музиката, си мислех точно тези хора да бъдат в триото като основа – Димитър Льолев и Васил Хаджигрудев.
– Когато чу музиката в албума – след появата на идеята, работата по създаването на композициите, на аранжиментите, записите в студиото, постпродукцията – музикантите оставате доста дълго време в една музика, докато тя реално излезе на диск – свиренето на живо – как се почувства спрямо първоначалния замисъл? Какво видя, че си изпълнил от него, какво, че си надградил в този процес? Какво от самата поява на идеята до реалния живот на албума в плейърите на слушателите се случи за теб?
Мога да кажа, че съм щастлив от този процес на развитието. Наистина прекарахме доста време в постпродукция. Правихме я с Константин Кацарски. Аз се шегувах, че той е и продуцент. Докато работеше по Greensleeves, седяхме си в студиото му и го попитах: „Защо не пробваме да сложим малко дилей ефект на саксофона?“ А ние знаем, че Митко Льолев не обича това много-много. Той отвърна: „Аз обичам, обаче на Митачето дали ще му хареса?“ И седим и двамата, гледаме и леееекичко вдигаме нагоре. В крайна сметка така си остана и Митко не е протестирал, надявам се, че и на него му харесва. Мога да кажа, че съм доволен, защото албумът е уловил музиката в онзи момент, което е и целта. Естествено, мога да си правя изводи за себе си какво може да е по-добре и като писане, и като свирене. Например, да си сменя чинела, защото този не ми харесва. Но това са неща, нормални за нас. Особено в тази музика, която правим, човек е добре да е критичен към себе си, но и да е реалист. Хубаво е и да сме и удовлетворени от това, което правим.
Пиесите от GoraSwing в компанията на Стефан Горанов слушаме в „За албумите от техните създатели“ по Джаз ФМ на 26 януари от 19 ч. с повторение на 29 януари от 14 ч.
Свеж поглед към джаз стандартите в новия албум на Стефан Горанов Goraswing
Половината пиеси са оригинални композиции, базирани върху джаз стандарти, а другата половина са традиционна музика. Collective Solitude е на основата на джаз стандарта Alone Together. Идеята за този начин на писане на музика и озаглавяване на пиесите ми дойде от един от нашите учители с Александър Логозаров и Лили Илиева в Грьонинген – Дейвид Бъркман. Той каза, че обича да си взема джаз стандарт, да му пише нова мелодия, може да му промени хармонията и става нова песен. Взима заглавието и го променя, така че да казва същото, само че по различен начин. Така стана и с Collective Solitude. Това са акордите на Alone Together с нова мелодия. Написах я през март и я записахме през декември 2019 г., преди да ни затворят. Така че не съм се опитвал да бъде актуално с момента, но така стана. В албума има два тейка на тази пиеса – започваме и свършваме с нея. Първият тейк е изобщо първият запис, който направихме в студиото. Той е и заснет, тъй като извиках да снима видеа фотографката Веселина Фотева. А втория тейк е от втория ден. Имахме време и искахме да записваме още малко. Александър Логозаров идваше само, когато трябваше да свири. Той чу първия вариант с „пресни“ уши и каза, че може да е по-добре, даде няколко идеи, които бяха много добри. Записахме втория тейк, който повече ми харесва, но понеже видеото бе към първия, нямаше как да го махнем. И двете версии си имат своя чар. Вторият тейк съществува благодарение на Александър Логозаров.
Certain Attraction е може би най-отдавна написаната творба сред пиесите в този албум. Като студенти имахме задача да аранжираме джаз стандарт. Преподавателят ни каза: „Променете ритъма, после – мелодията, после – хармонията. И става нова песен.“ Пиесата е изградена върху джаз стандарта Secret Love. Не го свирим в този суинг ритъм, в който е познат, по-отворено е, променени са мелодията и хармонията в първата половина. А за оригинала се загатва малко и в мелодията, и в хармонията във втората част. Дейвид Бъркман ни бе дал пример точно с тази пиеса. Той ѝ бе дал друго заглавие. Много ми бе трудно да избягам и от оригиналното, и от неговото. Затова измислих Certain Attraction. Не е много близко като смисъл до оригиналното, но и самата пиеса е много променена, така че – приемам го като достатъчно добър компромис.
Stablemen e базирано на стандарта на Бени Голсън Stablemates. Митко много обича да го свири, затова написах мелодия върху него. Другата причина е съветът на Дейвид Бъркман, ако нещо ни е трудно, да напишем по него пиеса и да си я свирим. Stablemates не е толкова стандартен като форма и хармония джаз стандарт, трудно се свири върху него, както за инструментите, които свирят хармония и мелодия, така и за ударните. И Ралф Питърсън, също наш преподавател в Нидерландия, ни я даваше за пример. Толкова време съм я свирил и Митко обича да я свири – изборът е логичен, трябва да направим нещо с тази пиеса.
Допреди този албум сред нещата, които съм правил, е имало по-технични. Което ми е трудно, пиша парче върху него, свирим, става песен и после – албум. Имало го е елементът на повече мислене и по-малко емоция. Докато тук не съм си поставял ограничения, например да редувам тоналности за разнообразие, просто съм си правел това, което ми харесва в момента. Затова и пиесите ги написах толкова бързо – за 2 – 3 седмици. По-дългият процес бе да ги свирим и да изберем кои да останат. Бяха 20-ина пиеси, които сме свирели през двете години преди да запишем албума.
Първата от втората група песни – традиционните – е Sometimes I Feel Like a Motherless Child.
Доналд Бърд е интересен тромпетист. Първо работи с Jazz Messengers на Арт Блейки. Той е един от любимите – притежава яснотата на Клифърд Браун, свири много отчетливо, особено като се има предвид, че технологиите, с които са записвали, не са били толкова развити. Но много ми харесва чистотата му, това, че има мек и красив звук и е много прецизен и точен. Много го харесвам още от времето му с Jazz Messengers. Постепенно той преминава към фънка и свири дори диско. През 70-те години джаз музикантите не го харесват, защото смятат, че е предал идеята. Но още от Jazz Messengers си личи, че звукът му не е точно джаз. В един от неговите преходни албуми има вариант с хор на госпъла Sometimes I Feel Like a Motherless Child. Много ми хареса! Тази песен преди няколко години я записа басистът Авишай Коен, пее я Moby, много други изпълнители – и поп, и джаз – тя е много хубава песен. В Sibelius – програмата, в която пишем нотите, горе вдясно можеш да отбележиш автора. И аз написах Folk като съкращение за „народна мелодия“, за традиционна песен. Но на първото изпълнение Митко си помислил, че това означава да свири във фолк стилистика. Но беше станало много добре и така и остана.
Пиесата GoraRege не звучи много като реге. Един път я свирихме на живо с Александър Логозаров в Portrait. Идеята да се включи и той даде Димитър Льолев. Тогава осъзнах, че щеше да е по-добре да я бяхме записали с китара, защото тогава щеше да си звучи като реге. Басът в началото свири Bad Boys на Inner Circle, а втората част е с мелодията на Макс Ромеро от Chase the Devil. От там излезе заглавието „Реге“, но тъй като не е съвсем в този жанр, съм го изписал „побългарено“ – в транскрипция. Затова има и „Гора“ в началото. Този начин на именуване измисли приятелче в Испания. Свирехме дълго време там, в Холандия, на много места. Чудехме се как да кръстим групата. Тя не бе нито джаз, нито фънк. Той предложи GoraFunk.
Go Down Moses е вторият спиричуъл. Известна прави песента Луис Армстронг, а аз я чух в албум на китариста Грант Грийн. Неговият стил е блус и спиричуъл. В този негов албум е и една от другите песни, които записахме – Joshua Fit the Battle of Jericho. Тя има хубаво изпълнение на мормонски хор, много интересно направено.
В Mode for McCoy няма много хармония, затова е и Mode, което означава „лад“. А Маккой Тайнър е пианист, който става известен като член на квартета на Джон Колтрейн. Отначало свирят върху многото акорди в пиесите, върху точни схеми, но с течение на времето Колтрейн казва стига толкова с акордите. Преди него това прави Майлс Дейвис в Kind of Blue. Първата пиеса от албума, в която и Колтрейн свири, е само с два акорда. Някой отбелязва: „Но тук има само два акорда!“ и Майлс отговаря: „Е, и какво?!“ – от там и заглавието So What. Музикантите са си свирели същите неща като с по-сложните хармонични схеми, но за да имат по-голяма свобода, решават да има само един акорд, примерно, за 10 минути. Хитът на тази концепция става записът на My Favorite Things от Джон Колтрейн. Той маха от тази песен от мюзикъл всички акорди и неговото соло остава да лежи само на един. Тук свири Маккой Тайнър. След като двамата се разделят, Тайнър става известен с това, че свири такива модални пиеси, в които има само един лад, върху който се импровизира. Тайнър има албум и песен Passion Dance, която е направена върху два акорда. От там дойде моята идея за тази пиеса. Дълго време разработката ми се казваше Mode I. Един ден реших да й дам заглавие и стана Mode for McCoy. А на следващия ден той почина. Стана малко като с коронавируса и Collective Solitude…
Greensleeves ни отпраща към първите моменти от създаването на GoraSwing.
След този концерт на „Минимум квартет“, се прибрах вкъщи и си пуснах албуми на Пол Дезмънд. Eдна песен я чух няколко пъти, стори ми се по-различна. Оказа се, че е Greensleeves, ирландска народна песен, което означаваше, че се вписва в концепцията на проекта за традиционни песни. Ние също я оставихме кратка. В оригинал музикантите не импровизират много в нея, просто си свирят мелодията. Когато е хубава песента, няма нужда да я „разваляме“ с прекалено дълги сола.
„За утре“ е единствената пиеса, която няма основа в първообраз. Една вечер бях на джем в Джаз бара. Свиреха Боби Петров и Александър Логозаров, басист е бил или Мишо Иванов, или Васко Хаджигрудев. Свиреха пиеси на Монк. Тогава живеех в „Лозенец“. Беше късно, реших да се прибера пеш. Докато вървя, си правех измислени от мен упражнения за свирене на барабани. И понеже цяла вечер бях слушал Монк, се насложиха двете неща – музиката, която бях слушал, и упражненията, които си бях правил. По баира към „Джеймс Баучер“ ми се оформи музикалната идея за тази пиеса. Вкъщи я нахвърлих като схема. Като запаметявах файла, му дадох име „За утре“, така се появи и заглавието. За мен тази пиеса е най-джазовата като процес на създаване и като изпълнение.
Има много версии на Joshua Fit the Battle of Jericho и всичките са хубави. Пее я Махалия Джаксън, има хубава версия на мъжки квартет. Интересен ми бе текстът, исках да разбера историята. Очевидно сюжетът е библейски. Джошуа води битката за Йерихон. Това е старозаветен мотив. Джошуа е излязъл и им е казал, че ако не отворят портите, ще надуе рога и стените ще паднат. Това, което следва, не е много човеколюбиво, но това са неща, които преди хиляди години може би са ги приемали за по-нормални.
На Stablemen записахме две версии. Първата бе заснета на видео още първия ден. Когато екипът си тръгна, останахме сами и я изсвирихме пак. Хареса ни и вторият вариант. Слушахме двата, Митко Льолев предложи: „И двете са хубави, нека да ги оставим, те са и различни.“ Така направихме. Има го в традицията – в един албум на Хърби Хенкок пиесата One Finger Snap я има и в началото, и в края. Първото изпълнение е специално за албума, а второто са записали, защото са решили просто да си свирят. Както Ралф Питърсън ни посочи, във втория вариант те грешат, но са свирили по-смело. Когато свирехме за видеата и на Collective Solitude, и на Stablemen, знаехме, че сме ограничени във времето и гледахме да стане веднага. А във вторите версии си свирим за нас си, без да се притесняваме.
Стефан Горанов представя GoraSwing в „За албумите от техните създатели“ дни преди музикантите да влязат в студиото, за да запишат продължение. То ще бъде с пиеси, появявали се през изминалите две години като част от концертите с репертоара от дебютния албум.
На практика, след като записахме албума, сме имали едно или две свирения само с музиката от него – в Jazz Bar, в Portrait. И след това започнахме да правим и новите неща. Две години преди това свирехме пиесите от този албум. За мен това е идеята за групата – да е по-скоро процес. За две седмици се събраха 20 пиеси. Не отнема много време да се напишат, а животът им е да се свирят на живо заедно с нови пиеси. В тези произведения има тема, която звучи в началото и в края, а през повечето време е това, което музикантите свирят. Идеята на групата е постоянно да има нови творби, върху които да импровизираме. Няма начало, няма край. Не си го представям, че записвам албум, свършва животът на песните и продължаваме с нещо друго. Всичко е едно продължение. Хубаво е, че сега стана така. Опитвал съм се да го правя с предишни проекти с други хора. Понякога пиесите се изсвирват много пъти и ти омръзват. Затова съм доволен от получилото се сега, защото не виждам „къде ще му излезе краят“.
В предаването ни за музика на живо „Джаз емоции“ очаквайте на 27 януари от 21 ч. и на 30 януари от 19 ч. направен от Джаз ФМ запис на пиесите от предстоящия албум на GoraSwing в последното им изсвирване на живо преди музикантите да влязат в студиото този уикенд. Събитието се състоя на 21 януари в Schrödinger.
Снимка:
Светослав Николов
