Групата Postcard започна като квартет, сега вече е септет в новия албум, но четирима са в основния състав и те са тук при нас в студиото: Ралица Тонева – саксофон, Вилизар Гичев – китара, Неделчо Нинов – тромбон, Теодор Тошков – барабани. До тях отново е Арнау Гарофе – саксофон, присъединяват се Стив Хамилтън – пиано, и Михаил Иванов – контрабас. На 12 май от 20 ч. в Sofia Live Club е концертната премиера на албума, подпомогнат от Национален фонд „Култура“. Билети се продават в мрежата на Eventim.
Postcard с втори албум Next Steps, вече в септет: сближаване отвъд идеята за разстояния - Jazz FM
Какво най-важно бихте откроили за този втори албум на групата?
Вилизар Гичев: Най-важното го подсказва заглавието Next Steps. Това са следващите стъпки в развитието на групата ни и като композиции, и като език, с който импровизираме. Ние скоро го слушахме отново цялостно, защото излезе мострата на CD-то, и останах със впечатление, че сме успели да надградим първия албум. Това са следващите ни стъпки, когато вече всички сме в България, след като учихме в чужбина. Той е по-модерен, в по-голям състав, с по-сложни аранжименти. Postcard e група в развитие и в албума е запечатан един момент от историята ни.
Развитието е във всичко, което правите. Както отбеляза Теодор Тошков, когато правихме интервюто в Doli Media Studio по време на последните записи за този албум и веднага след техния край – все се случва така, че сте разделени. Първо Ралица, Теодор и Неделчо учат в Нидерландия, а Вилизар е в България. След това те се връщат в България, а Вилизар заминава за Италия. Сега обаче всичките сте тук и в албума има артисти от три националности. Сближаването на дистанцията, размиването на понятието за граница са много съществена част от музиката на Postcard.
Ралица Тонева: Най-важното е, че ние продължихме и направихме следващите стъпки. Всички знаем, че един състав е много трудно да се поддържа за повечко време. Аз съм много доволна, че направихме втори албум. Тази консистентност означава много. Мисля, че доста надградихме. Вторият албум остана пак доста балансиран.
Неделчо Нинов: Албумът стана доста лесно. Подготовката не беше толкова продължителна, колкото при първия – тогава ни бе нужна повече от година. Сега за няколко месеца успяхме да се мобилизираме и да запишем доста по-качествен албум, което е най-голямото постижение.
Теодор Тошков: Next Steps, както и първият албум, е много личен. Той на първо място е резултат от нашето приятелство като хора. Ние четиримата и тримата гости бяхме два цели дни заедно в студиото. Усетих лека и приятелска атмосфера, което за мен беше много важно и мисля, че си личи в самите пиеси. Композициите също имат личен елемент към тях, специално моите си ги мислех много философски – може би даже малко прекалих. (Смее се.) Надявам се да не са прекалено натоварени.
Ралица Тонева: Много случайно започвам да композирам музика и слагам заглавия от битови ситуации. В случая със Spider on the Bed, беше на една Нова година, когато си бях вкъщи за първи път от много години. Легнах си към 1 ч. и видях малко паяче на леглото. Казах си: това ми е късметът за годината. В този момент в главата ми дойде мелодия и дадох на композицията това заглавие. Получих вдъхновение много, много случайно. Мисля, че се получи доста добре, тъй като Арнау Гарофе направи много интересен, семпъл и красив аранжимент. Хората с удоволствие я свириха и записаха.
Късметлийска пиеса.
С какво намерение се отправихте към този втори албум? В резултат на какви натрупвания, какви осмисляния се появи той на хоризонта и започнахте да го подреждате?
Вилизар Гичев: Преди да вземем решението, че е дошло време вече за втория албум, до някаква степен осъзнавахме, че динамиката на една група се поддържа и от такива събития. В този момент търсехме следващите стъпки. Не бяхме сигурни какво следва за нас като едно цяло и взехме това смело решение. Не знаехме кои ще са пиесите, как ще финансираме толкова професионални записи, защото това също е голям въпрос. И вече на една последваща среща в Шумен решихме и посоката на целия албум. Подбрахме по-модерната част от нашите пиеси дотогава. Оставихме едни, избрахме тези.
Теодор Тошков: Аз също като Рали сядам и без особени очаквания започвам да композирам нещо. Впоследствие започвам да си мисля какво значи то за мене. Озаглавих тази композиция Joy, защото бях на един концерт в Нидерландия в памет на китариста Джон Ейбъркромби. Бяха се събрали членове на неговата банда, за да представят негова музика в негова памет. Една от композициите се казваше точно Joy и беше изключително тъжна. Осъзнах за себе си, че в радостта ни е много важно да отдаваме чест на тъгата като осъзнаване, че тя също присъства в нашия живот. Ако не го правим, радостта ни според мен не е искрена и се превръща по-скоро в истерия. Когато написах тази пиеса и чух колко тъжно звучи, си казах, че това е идеалното парче, за да го кръстя и аз Joy.
От дистанцията на времето и погледа към самото начало, какво осъзнавате, че ви е събрало първоначално точно вас четиримата?
Теодор Тошков: Най-конкретното нещо, което ни събра Неделчо, Рали и мен в началото бе, че учихме заедно в Нидерландия, а пък с Вили сме изключително близки приятели от много време, от училище. Но това далеч не е единствената причина, защото ако беше, ние нямаше да продължаваме да свирим вече може би три или четири години. Нас всеки път ни събират толерантността един към друг, към индивидуалното, което откриваме помежду си, доверието и любопитството за това какво отсрещният има да каже за живота си. За мен това е специално.
Ралица Тонева: В Acceptance са вложени доста повече мисъл и житейски опит. Винаги съм приемала ситуацията такава, каквато е. Вярвам, че много хора също са имали и имат проблеми с това. Намерих успокоение в мелодията, в аранжимента, който претърпя доста промени и остана отворен. Всеки просто даде част от себе си. Не е мислено толкова кой къде какво ще изсвири. Реших да го направя малко повече на интуиция и усет, отколкото на мисъл, защото според мен това изразява пиесата. Слушайки я, мен лично ме кара наистина да приема нещата такива, каквито са. Надявам се, че и другите откриват малко от тази емоция.
Споменахме за това как всеки от вас расте в музиката и това израстване се пренася вътре във формацията, която беше разширена с поканата за първия албум към Арнау Гарофе и Христо Минчев, а за втория – освен към Арнау, още към Стив Хамилтън и Михаил Иванов. Но когато вие растете, как расте квартетът?
Теодор Тошков: Започнахме като квартет. С нас свиреше саксофонистката Марина Михайлова, която все още живее в Холандия. Впоследствие Неделчо така се запали да аранжира, че поканихме и Рали да се включи, за да станем още по-голяма банда. Станахме квинтет. Викахме си басисти като гости, защото още от тогава го имаше този проблем с басистите, който ни преследва.
Вилизар Гичев: Не само нас.
Теодор Тошков: Не само ние, цялата световна джаз сцена бива подложена на тормоз… Марина обича да свири стандартен straight ahead репертоар, който и на нас много ни харесва, но решихме да правим и авторска музика и тя се оттегли. Останахме отново квартет. Видяхме в това възможност. Като се връщахме в България, канехме различни гости, които да попълват нейното място и започнаха да се получават много интересни неща. Свирили сме и с тромпетист един път, и с Арнау… Работата с него за нас е много ценна, защото той е виртуозен музикант с много опит. Към него подхождахме като ученици. Той беше доста щедър с вниманието, което ни отделяше. Като минаваше времето и ние пораствахме на възраст и вече започнахме да свирим повече, отношението ни се промени към търсене на опит и вдъхновение от един от друг. Към Мишо и Стив, които записаха този албум с нас, ние също изпитваме такова възхищение, но и те с много отворени очи и сърца подходиха към нас. Получаваше се обмен на вдъхновение и на опит.
На мен лично ми е много интересна идейната нишка, която се е развила в подредбата на темите в албума – от предзнаменованието за нещо хубаво, което предстои, през разбирането, че в радостта винаги има малко тъга, след това – приемането на нещата, които ти се случват в живота, и ето че стигаме до момента на вземането на решение. Ще помоля Неделчо Нинов да представи пиесата Decision.
Неделчо Нинов: За разлика от другите не вкарвам особен философски смисъл в това, което композирам, а мисля за чувствата, които музиката дава. Decision e може би едно от най-бързо и безболезнено композираната пиеса някога в живота ми. Преди година и половина правех друг аранжимент и чух акорди, които звучаха много хубаво. Набързо измислих мелодия и пиесата се получи. Исках да е в носталгично звучене. Беше много последователен процесът и съответно – много бърз.
Арнау Гарофе, Стив Хамилтън и Михаил Иванов споделиха в интервюто ни в звукозаписното студио, че получават от Postcard онова, от което имат нужда. На Арнау особено много му импонира идеята за развитието. Михаил Иванов пък харесва предизвикателството, тъй като не му се случва често да свири традиционен стил бас. Стив Хамилтън пътешества с всяка ваша пиеса. А защо вие имахте нужда конкретно от тези трима музиканти?
Вилизар Гичев: В много ранен етап осъзнахме, че сме жадни за това да се развиваме. И най-прекият път да постигнем това бе да започнем да общуваме, дори и в съвсем нормални разговори, с хората, които ни вдъхновяват и правят джаз у нас на световно ниво. Веднага потърсихме досег с тях, като от началото дори нямахме може би смелостта да ги поканим да свирят с нас. Това ни се струваше нещо невероятно и сме много щастливи, че те прегърнаха тази покана. Въпреки нивото, на което сме били, те ни показаха, че това няма никакво значение, когато си жаден за тази музика и искаш да потърсиш себе си и своето място в нея. Те дават пример, че всеки има място, трябва да потърси в себе си причината да се занимава с музика, да се почувства в доста сигурна и хармонична среда. Те това ни дадоха и се опитвам така да подхождам с по-млади музиканти.
Подкрепящо.
Вилизар Гичев: Да, подкрепящо. И това наистина е много, много вдъхновяващо – от самото начало е било такова и все още е. Това беше причината да ги потърсим.
Ралица Тонева: С Арнау нещата тръгнаха много по-отдавна и се сработихме доста бързо и лесно. Той освен че е изключителен музикант, е изключително забавен. Приятно е да се свири с него. Аз реших, че така доза забава няма да ни се отрази зле, тъй като всички бяхме доста стресирани в началото. Стресиращо бе и това, че след това и Стив Хамилтън и Михаил Иванов се присъединиха към нас. Но след като посвирихме заедно, всичко се оказа доста леко, доста плавно се случваха нещата. Те просто имат отношение към това, че ние рискуваме с тази музика и поемаме по този път. Поне в България малко хора го правят и мисля, че те го оценяват. Отношението за мен е най-важно.
Теодор Тошков: Като каза за Арнау, че е забавен, се сетих и за Стив Хамилтън. Оказа се, че има невероятно чувство за хумор, казва нещо смешно, което никога не го очакваш. И аз просто не мога да се сдържа от смях. Това беше много важен фактор на записите.
Вилизар Гичев: Докато живях в Триест, преподавател по импровизация ни беше Клаус Джезинг, невероятен саксофонист на ECM, който е ученик на Кени Уилър. С мои приятели от консерваторията често свирихме Kind Folk от много красивия албум на Уилър Angel Songs. „Остров на тишината“ се появи, вдъхновена от целия този звуков фон, който имах около себе си. Случи се, когато точно се прибрал в София. Имахме може би първи концерт с брат ми и трябваше да заснемем клипче, за да дойдат хора да ни чуят. Решихме, че ще запишем интродукция към There Will Never Be Another You. Свирихме тогава тоя стандарт и се появи бас линията, която и хората ще чуят в моята пиеса. Тя много ми хареса. След като записахме клипчето, продължих да търся мелодия към тази бас линия и така всъщност се появи Island of Silence. И се радвам, че когато я изсвирих на Postcard, на тях им хареса, понеже това беше наистина ново до някаква степен за мен и за групата. И е много важно, че ние се променяме. Всеки един от нас харесва различни неща, има различни периоди на начин, по който свири, изразни средства, композиции. И винаги всички сме подхождали не само с уважение, ами и с приемане на тези различни периоди и търсене на същественото и хубавото в тях. Стараем се да изкараме най-красивото от всяка пиеса в аранжиментите и в свиренето си. И разбира се, невероятните музиканти, за които споменахме, гостите ни, много ни помагат за това. Island of Silence философски представя идеята, че всеки музикант има нужда от тишината, освен от музиката. Вече хората ще чуят това, което им харесва в нея.
Мишо, моля те за няколко думи за групата, музиката и как в цялото това многообразие на световни проекти, в които участваш, се намества Postcard.
Михаил Иванов: Тук преди малко споделих с колегите, че много рядко ми се налага да свиря малко по-традиционен стил бас – суинг, уокинг бас – което тук се случва. И ми е много приятно. Ако за тях е комфортна зона, за мен е супер предизвикателство. И цялата музика освен че ме предизвика, и много ми харесва, което е най-добрата комбинация.
Ако трябва да използваш най-прекрасните думи на света, за да опишеш музиката на Postcard, какви биха били те, Арнау?
Арнау Гарофе: Като правя сравнение с първия албум, този втори стана доста по-силен. Звучи много по-развит, но и много по-мъдър. Има повече енергия, има повече взаимодействие между музикантите.
Стив, дай ни твоята перспектива за музиката на Postcard, как тя те докосва и изкарва музиката от теб?
Стив Хамилтън: Аз съм един от новите членове на групата. Много ми харесва името Postcard, защото всеки е пътувал и е придобил различни влияния от различни места. Всяка пиеса е като малка пощенска картичка от преживяване. Музиката е много образна и създава усещания за дадено място. Например последната, която току-що изсвирихме, озаглавена „Остров на тишината“. Всяка пиеса те отвежда на пътешествие. На мен много ми харесва, че композициите са силни и всяка от тях те води някъде. Много ми е приятно, че участвам в проекта.
Теодор Тошков: Пиесата Mara преживя доста дълъг композиционен период. Започнах да я пиша за един филм, за който ме бяха молили да пробвам да напиша музика и аз въобще не успях. Но това остана. Той се снимаше край „Паша“ на Павел Койчев в Осиковица в двор, пълен със скулптури на животни и на хора. Почувствах се много странно, когато се разхождах около тези скулптури. Те имат много силна такава изразност и понякога някаква истерия, някакъв страх, някаква нужда. Едновременно с това около тях цареше пълна тишина. И аз се почувствах безобразно самотен за някакъв период от време. Интересното беше, че това чувство също го изпитах и на „Таймс скуеър“, където пък беше супер шумно. Но това чувство на самотност може би е осъзнаването на идентичността, на това, което човек е и как все пак ние всички сме един остров за самите себе си. После мина време, случиха се неща в живота ми, които ме накараха да се почувствам отново безобразно самотен, този път за по-дълго време, и се върнах към тази композиция. Когато си мислех за нея, свирех я и я слушах, някаква моя липса изчезваше. Все едно тази композиция заемаше това място в мен. И тя ми послужи и като лек до някаква степен.
Към албума Next Steps има и едно филмче, което гледах в социалните мрежи, в което всеки един от вас разказва за музиката, за развитието, за групата. В него има и изпълнения от вашия концерт в Studio 5, който предшестваше записите на албума. Вие тогава огледахте своята музика през енергията на публиката. После, при интервюто в студиото, Ралица пък каза как всеки от вас се вижда в начина, по който всички заедно изпълнявате музиката му. В тази среща в групата всеки може да огледа себе си. Помня и думите на Теодор за това, че нямате много често шанса да свирите заедно, но когато го правите, вкарвате в музицирането целия опит, който междувременно сте придобили от други проекти.
Теодор Тошков: Идеята на това видео беше да представим албума и групата, както и процеса на създаване на музиката. За него се свързах с режисьора, с който бяхме работили по филма, за който разказах – Димитър Радев. Той откликна на драго сърце и на свой ред се свърза с оператора Калоян Божилов и с монтажиста Любо Киров. Получи се много хубаво, защото това са много утвърдени и добри професионалисти в своята област. Те ни помогнаха и направиха много интересно видео, което ни представя.
Неделчо Нинов: Mint Condition отне доста време, докато стигнем до варианта, в който е записана. А честно казано, рядко си я пускам даже. Първоначалната идея бе да е сложна пиеса и може би от това тръгнаха проблемите. Тя започна да става по-интересна, когато започнах да се опитвам да не я правя толкова сложна. Идеята му е да звучи като наистина модерен джаз и съм доста горд с това, което се получи.
Може ли да подскажем на слушателите някои от заложените в пиесата трудности, сложности?
Неделчо Нинов: Бързо темпо и доста всеобхватен аранжимент, в който включвам много части. Мисля, че солата са доста свободни, защото е модална хармония – все пак да има нещо, което да се харесва на музикантите.
Да ги освободи.
Ще ви помоля всеки от вас с няколко думи да каже за музикалното развитие, което вижда в себе си през призмата на този втори албум. Поглеждайки към първия и към сегашния, какво виждате като надграждане в разбирането си за музиката? На мен ми прави впечатление, че в първия албум вие бяхте много импулсивни и много горещи в отношението към музиката, а сега и в композирането, и в изпълнението присъства много силно усещането за възхищение от музиката, за преклонение към нея, за разбиране колко голямо нещо е тя. И както спомена в звукозаписното студио Вилизар Гичев – всеки от вас дава по една частица от себе си за общото благо и всеки превъзмогва егото, ако може въобще да се говори за его, когато се създава музика в такава заедност.
Вилизар Гичев: Това, което казваш, го усещам по същия начин. Следващи стъпки. Всеки, когато се налагаше, в името на музиката и на цялото, даваше една крачка назад от себе си. Това показва зрялост в нещо по-голямо от нас самите, което е музиката всъщност. В първия албум не използвах такава електрическа китара „Стратокастър“ с ефекти, дисторшъни и други. Този по-модерен звук със сигурност е нещо ново, което тогава нямах като потребност. Той ми е интересен, защото записвах и с една доста по-акустична китара. Сега съм в преходен етап в моето развитие като китарист – от една страна има търсене на звук, близък до фюжъна или този на модерни джаз китаристи като Кърт Розенуинкъл, а от друга – в момента свиря доста по-често с акустичен инструмент по-традиционна музика, вдъхновена от Уес Монтгомъри.
Ралица Тонева: Забелязвам голяма промяна в себе си. Този път не ме беше толкова страх, колкото при първия албум. Тогава записвахме импровизациите в една кабина и ако сгреша, всички започваме отначало. Сега имаше повече свобода, защото бяхме в различни кабини. Тоест, ако нещо някой сбърка, може да си го поправи. Забавлявах се повече, защото бях по-спокойна и мисля, че всичко беше много по- зряло, много по- сплотено. Знаехме вече, бяхме минали през този етап.
Неделчо Нинов: За разлика от първия албум, има чисто композиционно доста тестване на границите – в каква посока може да се отиде? Има доста повече крайности като поджанрове на джаза, което за мен е доста интересно. Първият албум бе за това какво за нас е джазът, а този – какво бихме искали да е джазът. Целият звукозаписен процес допринесе за качеството. Благодарим на Георги Гогов, че ни помогна да се чувстваме по-спокойни, когато експериментираме в записването. Това ни даде свободата да сме спокойни в тестването на границите.
Теодор Тошков: В този албум наистина много по-спокойно застанахме да свирим, записахме го с по-голяма увереност. Сега гледам и корицата – отпред са и нашите лица. Това отново показва увереност. Подходихме с много повече доверие към самия процес, много повече вяра, че в крайна сметка всичко ще бъде наред. И то наистина така се оказа. Самите аранжименти, които Неделчо правеше, ставаха с течение на времето и на свиренето. Дори на една от пиесите нямахме аранжимент до самия концерт – и в крайна сметка се получи много добре.
Неделчо Нинов: Ние нямахме аранжимент и на концерта.
Теодор Тошков: И в крайна сметка се получи много хубаво. На мен това много ми харесва, защото вкарва динамика в музиката. Аз държа да спомена хората, които ни помогнаха за корицата. Мартин Матев ни снима и благодарение на него изглеждам нормален отпред. Свобода Цекова я оформи и я направи да изглежда така интересно.
След записа на „За албумите от техните създатели“ с Postcard групата се срещна пред офиса на Jazz FM със следващия гост в проекта – композитора и барабанист Александър Иванов, с когото предстоеше да представим албума Space Game на групата му Kvintakord
Постоянно говорим за идеята за развитието както в музиката, така и в личностното изграждане.
Вилизар Гичев: Пиесата Next Steps е вдъхновена от композицията на Кърт Розенуинкъл Minor Blues. Пак се появи една бас линия, която беше в неравноделен размер. После исках хармонията да си остане минорен блус, а мелодията да бъде проста. Предизвикателството в тази пиеса беше именно формата за импровизация. Въпреки че моите приятели в Рим вярваха, че само защото си българин, ще импровизираш свободно в неравноделни размери, не е точно така, особено в по-модерен джаз контекст. Така че да, беше предизвикателство за мен, предполагам и за останалите. Много се радвам, че и тази пиеса влезе в албума, че другите я прегърнаха и я записахме заедно.
