Дебютния си албум като лидер на проект композиторът и барабанист Емил Тасев представя навръх 24-я рожден ден на Jazz FM. „Нека да ви е честит празникът! Честит рожден ден на възможно най-хубавото радио в България. Уникално по рода си! Продължавайте все така в същия дух, защото без вас сме загубени.” – пожела ни той на 17 септември. В Tesseract Eмил Тасев обединява двете обичани от него занимания – музика и наука. От звездното небе той получава огромно вдъхновение по отношение на музиката, а и на хиляди усещания. Геометричната фигура от заглавието ни насочва към идеята чрез музиката да разберем четвъртото измерение в пространството. Тя за него е всичко на този свят: „Ако има само музика, може би е достатъчно да живеем.“ За силата ѝ казва: „Музиката е такава магия, че ако бъдеш откровен и честен, това се възнаграждава.“ В „За албумите от техните създатели“ по Jazz FM Емил Тасев споделя, че завършването на албума идва с усещането за невероятно задоволство, пълно щастие и осъществена мечта.
Барабанистът Емил Тасев прави дебюта си с Tesseract - Jazz FM
Нека да представим първо замисъла, концепцията на албума, така че да имаме цялостна картина, от която след това ще развием отделни нишки.
Концепцията на албума е амбициозна. Идеята е той да обедини две на пръв поглед необединяващи се звена – изкуството с науката или в частност – музиката с науката. От там е и заглавието на албума, което се базира на първата пиеса – Tesseract. Тесерактът представлява геометрична фигура, която идва да ни помогне да разберем четвъртото пространствено измерение. И се надявам с този допълнителен опит с музиката, и бидейки четирима души в квартета, да успеем с по-голяма лекота да навлезем в това мистериозно четвърто измерение.
Как бихме видели света, ако мислим за него по този начин?
О, това е страхотен въпрос! Голямата мистерия! С музиката се опитваме да дадем частично отговор на този въпрос и се надявам наистина слушателите да достигнат до някакви прозрения. Науката стига до тази геометрична фигура, а последна дума ще имат слушателите.
А иначе като идея за света и за живота, как разбирането за четвъртото пространствено измерение променя перспективата? Как гледаш на всичко, което се случва около теб през този фокус?
Аз се занимавам и с наука, къде странично, къде вече по-сериозно като дипломиран астроном от тази година. 2025 г. е доста специална за мен, защото успях да свърша толкова много неща, включително с издаването на този албум, както и преди това – на видео към една от пиесите. Тъй че погледът към света от тази перспектива за мен е необходим, дори не мога да си представя как бих погледнал по друг начин.
Втората пиеса се нарича Astera – съвпадение донякъде с концепцията на албума. Заглавието звучи звездно, но тя е посветена на майка ми, която вече не е сред нас. Може би съвсем скоро ще станат две години и това е един начин да си спомним за нея. Прякорът ѝ бе Астера и, случайно или не, пиесата съвпада с цялата концепция на албума.
Какво си мислиш, когато погледнеш към звездите, още повече, като дипломиран астроном, знаейки толкова много за тях? Представата за света, за необята, за постоянното развитие, за неизвестното все още, за загадките на Космоса и тайнствата на Вселената какво ти разкрива?
Това на първо място е невероятно вдъхновение. Не е необходимо човек да е прекалено информиран или прекалено образован по тези въпроси, защото е достатъчно от само един поглед към нощното небе да получи вдъхновения и да си зададе толкова много въпроси, на които учените вече сме отговорили. Но въпреки че имаме толкова много отговори, все още имаме въпроси. В моя случай вдъхновението от звездното небе е огромно по отношение на музика, по отношение на хиляди усещания.
Did Not Do It on Purpose е много стара моя композиция, която доста сме свирили на живо. Но има интересна история, свързана със заглавието. Докато я пиша и мислех за него, веднъж пътувах в маршрутното такси. Бях притиснат от огромно количество хора към прозореца и без да искам с лакът натиснах бутона за отварянето му. Погледнах учуден шофьора и попитах: „Аз ли бях това?“ Но тъй като трябваше да преведа заглавието на английски, то стана Did Not Do It on Purpose.
Изпълнение на пиесата с Тихомир Кръстев
Сега ще помоля да ни разкажеш за своята връзка с музиката, твоята любов към музиката – какво я породи и как я разви?
Това е прекрасен въпрос. Любовта ми към музиката се е формирала в най-ранен период от живота ми. Спомням си, когато бях малък, винаги стоях пред телевизора, гледайки най-различни концерти, интересувайки се от всякакви изпълнения. Тъй че може би беше някакъв естествен процес. Или както някои хора казват – не аз избрах музиката, а музиката избра мен. Вероятно това е истина в моя случай. В по-късен етап имахме акустична китара вкъщи. Започнахме да свирим на нея с моя брат, след което тръгнах на уроци по китара. Имах много добър учител, невероятен вдъхновител беше. И всъщност как стана така, че започнах да свиря на барабани? Отидох на един концерт. Бях 13-годишен, вече поотраснал малко. Моят братовчед, който днес е много известен блус певец, по онова време свиреше на барабани. Той направи едно соло, след което по типично рокаджийски маниер си хвърли палките в публиката. Едната се озова в ръката ми. И аз няма да забравя – след концерта, на който бяхме с един мой съученик, на връщане навсякъде свирех с тази палка – по седалките на тролея, по пейката на спирката, докато се прибирахме. Беше много забавно. Така че може да се каже оттогава досега – добавил съм още една палка, но не съм изпускал първата.
Un, Dos, Tres е пиеса на Владимир Кърпаров, а подзаглавието ѝ е Undo Stress („Премахни стреса“) на английски – има игра на думи. В албума аз, Владимир Кърпаров и Еко записахме на испански „Un, dos, tres”, а пък английската версия на тази фраза я оставихме на Стив Хамилтън. Това бе идея на Владо Кърпаров. Дори когато сме я свирили на живо тази пиеса, той си преброява първо на испански, след това на английски казва „Undo stress“. И така започваме да я свирим. Получи се интересно.
Разбрахме как музиката те е открила и ясно е дала знак за това. Как ти откриваш света на музиката? Какво ти е интересно, как я изследваш, каква музика слушаш, как? И след това ще поговорим вече и за това как я създаваш. Но първо – как възприемаш музиката и как ти влияе тя?
Аз постоянно слушам музика – и в колата си, и вкъщи. И, някак си, не мога да си представя музикант, който да не е обсебен от музиката. Но аз съм вдъхновен от много различни стилове. Много обичам класическа музика и това не е от скоро. От най-ранна възраст винаги съм се интересувал от различни класически композитори, което вероятно има някакво влияние върху начина ми на композиране. Джазът е най голямата ми страст. Слушам… Опитвам се да слушам колкото се може повече музика. Много обичам етно музиката също така, world music. Много ме впечатляват такива проекти и дори може би някой ден и аз ще направя нещо подобно с музиканти от различни култури. Просто понякога мога да бъда вдъхновен от някаква най-обикновена група, която въобще не е известна или свири в някакъв гараж.
И следващата пиеса носи тази условност в заглавието си – Certain Uncertainty. Като че ли единственото сигурно е, че нищо не е сигурно.
Ами да, това също е препратка към физиката, към квантовата механика. Защото, в крайна сметка, науката ни дава известна доза сигурност. Но какво се оказва? Че квантовата механика идва и ни казва: „Да, науката дава сигурност, но тази сигурност е несигурна.“ Заглавието е препратка към изводите на квантовата механика. Подзаглавието е „Логиката, управлявана от случайността.“ Това е интересна тема за размисъл и се надявам музиката от тази пиеса да отговори на амбициозното заглавие, което съм избрал. Специален участник тук е китаристът Шибил Бенев.
Говорихме за различните музикални влияния и ти каза, че най-голяма е любовта ти към джаза. Какво е той днес и какво е като разбиране за живота отвъд музиката? Какво от музиката можем да пренесем върху живота и да обогатим своите представи за него?
Това е страхотен въпрос. Аз ако трябва да отговоря от лично моя перспектива, мисля, че музиката е абсолютно всичко на този свят. Може би е достатъчно. Ако има само музика, може би е достатъчно да живеем. Но джазът в частност също така е един океан необятен, който е самодостатъчен. Наскоро имах възможност да се срещна лично с един от моите музикални герои – легендарния барабанист Били Харт. Говорихме си точно по тази тема и той каза: „Какво има друго освен джаз в музиката?“ Аз бях леко шокиран, защото ме накара да се замисля, тъй като имам интереси, както вече споменах, и в други стилове – в класическата музика, например. Дори извадих нея като аргумент пред него и може би той се замисли. Но интересно е, че наистина може би всеки един от тези стилове представлява необятен океан и повод за просто безкрайно творчество, което да достигне до слушателите. Мисля, че ако разглеждаме джаза сам по себе си, той е абсолютно достатъчен да задоволи и най-претенциозните. От друга страна, ако разгледаме класическата музика, мисля, че спокойно можем да си останем там, без да ни трябва нищо друго. Така че мисля, че музиката представлява невероятно вдъхновение за всеки един човек на тази планета.
Bugs е композирана от Веселин Веселинов – Еко, която той написа съвсем наскоро. Дори не беше я завършил, когато дойде време за записите, и се наложи да побърза. На мен много ми хареса, защото е малко по-различна от стилистиката на целия албум, придава по-интересно настроение. Аз съм много доволен, че успяхме да я запишем. Bugs може би са онези идеи в главата, които не напускат мислите ти.
Нека сега да кажем защо спря вниманието си върху тези музиканти и какво допринесоха те към музиката?
Това е страхотен въпрос. Благодаря за него! Те представляват невероятно вдъхновение за мен в продължение на много години. Винаги съм искал да музицирам и да запиша албум точно с тези хора и музиканти, това е сбъдната мечта. Ние сме много добри приятели с тях и за мен е голямо удоволствие да споделям не само сцената, а дори неща от живота. Когато пътуваме заедно, когато сме на турнета, е супер весело. С Владимир Кърпаров сме свирили като деца. Бяхме съученици и през годините сме имали по-малко шансове да музицираме заедно. Аз много се радвам, че прие моята покана да запише с нас. Той беше основната причина да направим записите този април, защото ми беше казал, че тогава ще бъде в София. А живее в Германия. Спрямо това започнах да организирам целия процес по записите. Тези музиканти са много специални за мен. Със Стив Хамилтън се познаваме от много, много, много години. Свирихме за първи път през 2002 г. на Банско джаз фестивал. За мен това беше невероятна чест и удоволствие. Той бе тогава част от Бил Бръфърд квартет. И с Еко се познаваме от много години и сме много близки приятели, свирили сме в най-различни проекти. Много съм щастлив, че записах албума с тях.
Skara Brae е невероятно красива композиция, написана от Стив Хамилтън специално за нашия квартет. Вдъхновява се за нея, посещавайки една историческа местност в Шотландия – Скара Брей. Той посвещава композицията си на нея и споделя усещанията си от мястото. Тъй като на български името не е познато, на шега в квартета я наричаме „Скара бира“. (Смее се.)
Какво ти подсказа, че е моментът за албум?
О! Отново страхотен въпрос. Идеята е още от началото на съществуването на квартета преди 4 – 5 години. Първоначално в състава бе саксофонистът Тихомир Кръстев, който замина за Канада и нямаше как да участва. Когато след концерта с Владко Кърпаров той ми съобщи, че за Великден ще си бъде тук, просто си казах ОК, сега е моментът. И така и стана.
Eli, Eli, Lama Sabachthani? от иврит означава „Боже, Татко, защо ме предаде?“ Това е цитат от Библията на последните думи на Иисус Христос на кръста. Обичам да чета Библията и да заставам, така да се каже, на другия край на науката. Винаги са ми били интересни такива моменти на силна емоция.
Как би се описал в музиката? Какво за теб е важно в нея? Какво искаш чрез музиката да предадеш на слушателя? Какво от себе си влагаш в нея, разбира се, на първо място. Изобщо – в този свят на музиката как се чувстваш и защо?
Музиката е нещо прекрасно и аз мисля, че на първо място един артист трябва да бъде откровен със себе си и с публиката. Тогава нещата са лесни. Има примери за това човек да избяга от себе си и да търси някакви други мотиви, за да създава музика. Но аз мисля, че на първо място е най-важно да бъде верен на себе си, верен на публиката и тогава нещата се случват. Музиката е такава магия, че ако бъдеш откровен и честен, това се възнаграждава. Самата музика възнаграждава теб и хората, до които достига създаденото от теб. В противен случай по-скоро има риск да загубиш нишката и, да, дори да съжаляваш в някакъв по-късен етап.
Huanamaria е невероятно красива композиция, написана от големия български пианист, който вече не е сред нас, за съжаление, Васил Пармаков. Доста често я свирехме с този квартет на живо, стана част от репертоара ни и съвсем естествено дойде идеята да я включим в албума. Интересно е, че стана от първия запис, а всички останали сме повтаряли по няколко пъти. С Huanamaria се получи невероятна магия. Пиесата присъства и във видеото, което предшестваше албума, и в изражението на някои от музикантите може да се види, че имаше нещо специално в момента на записване на тази пиеса.
Когато завърши албума, какво осъзна, че е извадил той от теб? Защо си имал нужда от него?
Много работа имаше по албума. Когато записахме, Владко Карпаров ме предупреди, че тепърва ще видя какво ме очаква. А аз си представях, че вече ще си почина. И наистина се оказа прав. За добро или лошо. Но адски много работа се оказа, че има. Тя все още дори продължава. Усещането е в крайна сметка на невероятно задоволство и осъществена мечта. Защото когато слушам музиката, аз съм доволен от продукта, който сме създали. Харесва ми музиката. А какво да кажа за музикантите, които свирят?! Аз слушам собствения си албум с вдъхновение от самите тях, защото просто все още не мога да повярвам, че съм записал албум точно с тях. Тъй че усещането е наистина за пълно щастие и осъществена мечта.
Искам да благодаря на Георги Гогов, звуковия инженер, който беше много търпелив по време на записите с всичките камери, които му стоварихме през първия ден, за да правим видеото. Той направи невероятен звук на албума. Това много улесни Стив Хамилтън в микса и мастъринга, в които направи чудеса. Албумът звучи на световно ниво. След което искам да благодаря на Димитър Трайчев – талантлив дизайнер с огромен опит, който беше ужасно търпелив с всичките мои опити да променям неща в движение. Благодаря и на фотографа Валентин Захариев и на всички замесени в този проект.
Финалната Late Epitaph може би е най-красивата пиеса в албума, ако въобще мога така да степенувам. Тя е написана от Веселин Веселинов – Еко и е посвещение към трима негови и наши, съответно, много добри приятели и музиканти – Васил Пармаков, Румен Тосков и Кето. Невероятно красива пиеса и неслучайно съм избрал да бъде последна в албума.
