През 2008 г. поставих началото на такъв вид нестандартен оркестър, избран от самия мен. Много музика написах за тази формация. Сега представяме албум, но сигурно има музика за още три. В началото нещата бяха хубави, но сега усещам зрялост, която ме радва и ме кара да се чувствам щастлив от това, което слушам.
Стъпка по стъпка достигнахме до албум, който ни доближава до съвършенството и като композиция, и като изпълнение и като емоционалност – всичко е на най-високо ниво. Но това не бива да ни учудва – такива изисквания Ангел Заберски сам поставя към себе си.
Старая се, уча все още, експериментирам. Напоследък наградата, която получавам за труда си е, че преди официалното представяне на албума, хората, които са го чули, казват хубави неща. И това не са просто думи, а те наистина се вълнуват. Той е много по-различен от всичко на пазара у нас.
„Изповед на един син“ е ангажиращ за слушателя и като музика, и като емоционалност. Албумът е мелодичен, интересен за слушане и първата ми реакция бе да си го пусна веднага за втори път.
Като каза „ангажираща“, се замислих, че искам да правя музика, която и да може да се слуша задълбочено, и като фон. Смятам, че съм постигнал целта си.
Албумът започва с „Крилете на вятъра“, позната като Shortcut.
Добро заглавие съм дал, има такова усещане. Когато съм пътувал и съм слушал музиката в кола, тази пиеса е много подходяща за дълъг път!
Тя е записана и в албума Zaberski vs Yossifov през 2020 г.
Но я преработих малко. Хубава мелодия, подходяща за песен, предложиха ми да напиша текст.
Но как става за филм…
Музиката съм я написал, няма го филмът!
Произведенията в този албум идват от различните посоки на твоето творчество, включително в проектите, в които се обърна към класическата музика и я пресъздаде в стилистиката на джаза. За това предстои да разкажем. Но първо ни представи основния състав. Водеща роля има тромпетистът Михаил Йосифов.
Музикантите са най-важното нещо. Музиката, написана на хартия, са едни ноти. За да се превърнат в музика, в качествено изпълнение, моето музикално кредо е да работя с най-добрите музиканти у нас. Не за първи път музицирам с моите приятели и колеги. Музиката, попаднала в техните ръце, се превръща в качествено изпълнение. Поверих за сетен път мелодията на Мишо. През годините той е доказал, че е изключителен интерпретатор на авторовата идея. Имам му пълно доверие и нещата се случват с голяма лекота. Той е казвал много пъти, че имаме общ музикален вкус и това е основа нещата да се случат по подобаващ начин. Логично би било аз да изсвиря мелодиите на пианото, но искам в такъв момент да слушам написаното, след като съм сигурен, че е качествено. Ако бях на концерт, да свиря на сцената и да бъда пианист в пълния смисъл на думата, нямаше да мога да слушам музиката. Затова прецених моята роля на пианист да е повече акомпанираща, давайки основата с джаз триото, с което свиря повече от 15 години, със Стоян Янкулов и Борис Таслев. Стоян, Борис – какво да кажа за тях – колкото и хвалебствия, и то заслужени, няма да са достатъчни. Стоян е мултимузикант. С него имам спокойствие и сигурност, защото той обработи целия материал. Той търси това, което смята, че е най-доброто, и го постигна. Обграден съм от изключително стабилна ограда. С тези хора не обсъждаме кое как да се изсвири – те четат авторовата идея по най-добрия начин. Той свърши „черната работа“ и след това направи обзавеждането.
„Фънк балада“, както и „Танцуващият тромпетист“ се случиха по хубав за мен начин. Получих финансова подкрепа от един истински меценат и ценител на изкуството, иначе този албум нямаше да се случи. И когато моят приятел ми каза: „Заповядай парите, работи искам да чуя крайния резултат“, страхотно се окрилих! Какви криле ми поникнаха от тези думи! Исках вече да пиша нова музика за този състав. Няма нищо по-красиво и интимно от това да знаеш, че пишеш музика по поръчка. Спокойствието, което имах, ми помогна да създам тези две мелодии, които на мен самият много ми харесват. Дълго време ги работих и оркестрирах, но като мелодия, хармония и ритъм се случиха много бързо. Бях спокоен, че музиката ми е подкрепена. Много рядко се случват тези неща в сферата на популярната музика. Този човек не желае да се афишира, той е и изключителен почитател на изобразителното изкуство. Тези две пиеси са мои лични шедьоври.
След двете оригинални композиции албумът продължава в друга музикална посока с латиноамериканска песен, аранжирана от Ангел Заберски. Тя добавя още един щрих към богатия му музикален образ. Още такива ще наслоим, представяйки следващите заглавия от този албум.
Amapola е изключително популярна и известна в цял свят мелодия, много експлоатирана, дори съм я чувал в много филми. В нея има красива истинска хармония. Реших да я направя по свой начин, разбира се, като се старая да не нарушавам много стереотипите си на аранжиране, на рехармонизиране и използване на оркестъра. Хората я разпознават, представена от Мишо на тромпет, тя звучи по блестящ начин. Световен шлагер!
Да поговорим за две ключови думи, които зададе, представяйки тази пиеса – „мелодия“ и „шлагер“. Разкажи ни за отношението си към мелодията – ти си изключително мелодичен автори и изпълнител, а музиката, която произлиза от това твое специално отношение към мелодията, се сдобива с шлагерно звучене. Инстинктивно имаме нужда да чуваме красиви мелодии, които да ни развълнуват, да предизвикат у нас емоционален отговор.
Мелодията е най-важното нещо в една музика. Старите майстори са говорили за това – че една музика, ако няма мелодия, не е добре. Мелодията прави музиката във всички жанрове. Моят баща също ме е възпитавал в тази посока. Той бе добър мелодик, защото бе и певец. Никога не съм имал самочувствие, че мога да напиша хубава мелодия, но до този момент винаги съм се мъчел и стараел да напиша добра мелодия. Това не значи, че тя ще бъде запомняща се и хората да могат да я тананикат. Но когато аз съм доволен от мелодията, това е знак, че и на хората ще се хареса. Ако имаш добра мелодия, имаш отправна точка за всичко останало. И във „Фънк баладата“, и в „Танцуващият тромпетист“ има добра мелодия. Не съм самоцелен музикант, не се влюбвам във всяка нота, която измислям. Това, което слушаме, е претърпяло много корекции и главоблъсканици, за да се избистрят детайлите и да дойда до момента, в който реша пиесата да остане така. Получиха се наистина добри мелодии. Търсил съм шлагерност в някои от темите и пиесите, за да е приятно да се слуша.
„Падащи сълзи“ е с мелодия, която от доста време имам в главата си. Някъде я бях скицирал. Започнах преди много време да се опитвам да я създавам, аранжирам, измислям. Спирал съм, отново съм посягал към нея, изпитвал съм несигурност, но не се отказвах, скицирах идеи, докато не дойде творческо вдъхновение. И малко по малко тя се случи. Аз съм изключителен почитател на творчеството на Клаус Огерман – един от най-големите аранжори и композитори на сериозна музика. Той е аранжирал за Майкъл Брекър, за Даяна Крол, за големите имена в джаза. Неговият начин на писане ми е бил като настолна книга. Много ми е повлиял и тази пиеса може би малко напомня за неговото перо.
Със следващата пиеса се завръщаме към популярната песен. След Amapola от Куба, слушаме O Sole Mio от Италия. Това е още една посока на твоите многостранни музикални интереси към пренасянето на класически образци на територията на джаза.
Цял свят може да затананика тази мелодия! Когато има добра мелодия, тя може да бъде аранжирана, да я използваш в който искаш жанр – тя може да звучи като валс, като танго, като бегин. Изпята е от световни певци. Реших да я направя в суинг вариант – мейнстрийм – и да има сериозност, и да има много лекота в звука. Хубав джаз! Може да ти се появи усмивка на устата.
O Sole Mio е неаполитанска песен преминала на територията на оперната музика. Тя често звучи в оперните зали. Достигнахме до момента, в който Ангел Заберски пренася класическата традиция на полето на джаза. Такива са следващите два примера с „Хофманови разкази“ и „Половецки танци“. Моля те да обобщим твоя интерес към класическите образци и начина, по които им даваш нов живот, претворявайки ги в стилистиката на джаза.
„Хофманови разкази“ я направих за триото и я записахме с него. Когато я аранжирах, търсейки правилния за мен ритъм като основа, се получи остинатен ритъм, изсвирен от Стоян. Докато сме я репетирали и изпълнявали, на мен вече ми звучеше оркестър в главата, и то точно в тази формация. В главата ми звучеше хармонията, представях си различните оркестрови групи, как ще подходя към мелодията. Тя е валс, а аз я направих в 4/4. Смених част от инструментите, двата тромпета се замениха с два флюгелхорна, защото дават по-мек звук. Много обичам този инструмент. В съчетание с валдхорната и с двата тромбона се получава петгласна хармония за брас, която е много красива. Щрайхът на много места в тази пиеса го използвах като цяла линия – много високо да се свири мелодията – и като добра хармонична основа. Говорейки за щрайха и извън „Хофмановите разкази“, това е най-трудната оркестрова група за мен. Тя е с изключително много възможности, много деликатна музикална група. И в същото време обхващаш с щрайха целия диапазон на пианото, като имаш невероятно много възможности – много хубава хармония в ниския регистър, в средния регистър – мелодия, унисон, във високия регистър могат да се случат чудеса! И от друга страна е голям майсторлък да се пише за щрайх. Постоянно експериментирам, уча се от грешките си. Много хора смятат, че ще си сложиш на пианото ръката и, каквото излезе, ще го запишеш за другите инструменти. Може би малко по-академично говоря в момента, но това са истинските проблеми, когато оркестрираш и аранжираш. Когато и видя одобрение и от самите оркестранти, през които е минала много музика, ставам много горд. Много трудно се пише за щрайх, но когато се напише хубаво, звучи невероятно.
Следват „Половецки танци“ от Бородин. Нека да поговорим още малко за присъствието на класическата музика в твоето изкуство. Не е случайно това твое желание за албум, в който джазовата и симфоничната звучност са обединени. Твоята концепция за симфъни джаз е вече записана в албум. Как класическото наследство идва да ти даде желание и средство за изразяване с музика.
„Половевцки танци“ на Бородин са още един пример за изключително популярна мелодия. Да, създавам своя авторска музика, но няма как ежечасно да правиш това. Затова посягам към световни музикални примери, аранжирам ги по свой начин. И отново тук красивата мелодия се превърна в добър пример. На концертите на 27 декември в Зала 3 на НДК и на 28 декември в Дом на културата „Борис Христов“ в Пловдив ще изпълним и още една творба, която не влезе в албума – „Лунна светлина“ от Дебюси. Правил съм я през годините, може би още 2008 г. – 2009 г., когато този музикален продукт тръгна, но сега я преработих от позицията на натрупания опит и стана както искам да звучи съвременно в днешния ден. Доколкото си спомням, я имаше в „Бандата на Оушън“ – ето, красивата музика се ползва и в киното.
Главна роля в албума има „Танцуващият тромпетист“ Михаил Йосифов. Когато разговарях с него, той сподели колко много сте на една вълна, което и ти отбеляза, и слушателите разбират. Как се случи тази толкова щастлива среща в музиката?
Не помня, той е малко по-малък от мен. Намерили сме се през годините – той и аз, сурови като музиканти, но с желание за свирене. То е изключително музикален и се разви много през годините. Той искаше – и сега го прави – да обхваща цялата палитра на музициране на тромпет като жанровост, свирене в малки и големи формации. Това е валидно и за Стоян Янкулов. Мишо даже свири много хубаво и български фолклор, което аз пък не умея да правя. Наскоро написах концерт за тромпет и симфоничен оркестър, който също го изпълни Мишо.
„Танцуващият тромпетист“ Михаил Йосифов в посветената на него пиеса от албума от 2024 г. „Изповед на един син“ на Ангел Заберски. След като го чух, останал възхитен, разговарях с музикантите преди поредната репетиция за концертите за премиерата на албума в края на декември в София и Пловдив. Ето какво сподели Михаил Йосифов: „С Ангел сме заедно вече 30 години, музикалните ни вкусове много се припокриват. Той знае какво да напише за мен, така че да ми е удобно. Чувствам се в свои води и това ми отвързва ръцете да съм максимално артистичен, максимално себе си, да обръщам внимание не толкова на фактологията в нотите, а по-скоро на емоционалните преживявания. Това ме кара да се чувствам безумно щастлив! Радостен съм, че Ачо написа всичката тази музика – това е титаничен труд, и ни дава сега възможността да си направим това удоволствие. Този албум е Ангел Заберски в цялата му същност, с всичко, което харесва и обича. А тъй като имаме сходен музикален вкус, да се чете – неща, които и аз харесвам и обичам. За нас романтиката трябва да присъства в изкуството и в живота. Като артисти имаме възможността да правим нещата, които ни се правят. Достигнали сме до този етап в живота, в който е по-важно не кое е модерно, а кое ще ни достави удоволствие.
„Есенен залез“ също сте я записвали с Мишо в квартета.
Красива моя балада, отново трябваше да измисля да се получи хубава мелодия, този път за флюгелхорн, този инструмент с по-мек и интимен звук. Красива мелодия, красива балада, която става за червено вино на свещи през зимата пред френските прозорци. Навън има сняг, а ти си с близкия пред камината и слушаш тази балада. И ти е топло и на душата, и на тялото. Навън е студено. Много красиво!
Тази пиеса ми подейства като балсам през 2020 г., когато я чух във времето на големи изпитания, свързани с КОВИД 19. Когато чух „Есенен залез“, тя имаше лечено въздействие.
Радвам се да го чуя. Естествено, пак я пипнах да преработя някои неща. Сега вече съм доволен и спокоен от музиката.
Следва пиеса по произведение на Ленокавало – „Смей се, палячо“. Тази прочута ария е звучала в джазова интерпретация в България през 40-те в изпълнение на Лени Вълкова с оркестъра на Асен Овчаров. Явно това е ария, към която джазовите музиканти имате сантимент.
Когато има запомняща се красива мелодия, тя може да се превърне отново и отново в шлагер, облечена по друг начин ария. И Мишо я изпълнява точно като певец със своя инструмент.
Дори на момент се замислям дали той свири или пее…
И е в диско вариант, който Стоян направи много хубаво и интересно. Диското е много хубава музика, епоха, аз съм живял по това време. Пиесата звучи диско, фънки, грууви.
Отправяме се към българския фолклор. Обичам „Спомени от Странджа“ и те моля от сега в следващия албум да я чуем в нов поглед. Не мога да ѝ се наслушам, както на „Тракийските напеви“, които са в този албум. Странджа е район, с който си родом свързан заради баща си. Той е от Малко Търново. Разкажи ни за музиката от българския фолклор и отгласа през хилядолетията – какво ти нашепва тя?
За жалост, не съм фолклорен музиканти. Това много ми липсва, защото съм българин. Но не успях да овладея тази музика. Много се наслаждавам, когато чуя добрите примери. Не съм правил опити да бъркам в българския фолклор, защото съм се страхувал. Ти каза за „Спомени от Странджа“ – посветена е на баща ми, стана хубава музика, харесва се. „Тракийски напеви“ много напомнят на тази музика. Реших да напиша хоро, което вече съм чувал и е останало в съзнанието ми. То стана не лошо. Митко Льолев и Мишо изсвириха мелодията в двуглас. Вътре има протяжна мелодия, която също е с вкус на български фолклор. Много внимателно подходих към оркестрацията и аранжимента. С щрайха исках да имитирам ефекта на гайдата.
Следва още един танц. И след хорото – „Валсиращият валс“. Отиваме в балните зали…
И е хумористично казано. Но да, за да е валсът истински валс, трябва в него да има суинг, за да те накара да танцуваш. Това исках да направя с музиката. Получи се добра мелодия, вътре в пиесата е и единствената модулация в целия албум. Подходих внимателно как да разположа отделните оркестрови групи с хубава основа от триото. В пиесата имам и аз малко соло, разделяме си с Мишо. Получи се приятна ефирна музика.
„Вода“ е хитът, с който Стоян и Елица достигнаха до трето място в „Евровизия“. Мислейки за албума, му предложих да възродя тази песен. Той ме погледна с недоверие. Аз посърнах, защото не очаквах, казах му го с вълнение. Казах му, че ще послушам, ще помисля, ако не стане, няма да я правим. Съгласи се, изпрати ми запис. Песента отлежа като идея. Посегнах да пробвам, да чуя. По малко тръгнаха да ес случват нещата. Направих много ефектна оркестрация, като запазих тяхната идея. Отново Мишо свири мелодията заедно с Недялко Недялков, по-известен по целия свят, отколкото в България. Стоян ахна. От което бях щастлив и горд. Казах му: „Няма да те предам, аз самият няма да се съглася, ако не става.“ Стана много хубав инструментален вариант. Както Стоян казва – „тази песен живее нов живот“.
Това точно бяха неговите думи в интервюто ни: „Чувствам удовлетворение. Гледах да направя звука също така мащабен, както са аранжирани самите пиеси. Когато слушам някои от произведенията, си представям солиста Мишо как стои на ръба на една скала и от там свири на тромпета. Така звучи албумът – природно, естествено. „Вода“ има нов живот по този начин в инструментален вариант, по-дискотечен. Много е ефектна, особено с този аранжимент. Запазил съм някои от оригиналните партии, за да има клубно усещане, комбинирано с акустичен щрайх и брас квинтет.“
Остана да кажем няколко думи за браса и за щраха.
Щрайх оркестърът е от 30 души. Една „лакомост“ от моя страна. Сборен оркестър, събран от моя добър приятел и изключителен музикант Людмил Стойнев, който свири в оркестъра на Националната опера, също мултиинструменталист – свири на китара, на бас, на пиано, пее, познава популярната музика и рок литературата. Той винаги е събирал щрайхистите, защото много добре ги познава. Аз съм му много благодарен! А с браса репетирахме чудесно. Исках да направим няколко репетиции, защото съм консервативен. Живея с мисълта, че сме във времето преди 10 – 15 години, когато трябваше много да се репетира със същите музиканти. И когато на първата репетиция те засвириха, това, което чух, ме изненада изключително. Даже не можех да повярвам, че четат ноти като вестници, изпълняват музиката с цялата възможна артикулация, която съм написал, с познаване на стилистиката на пиесата, която чуват за първи път. Смяхме се и им казах, че съм мислел да се събираме още два – три пъти, но от това, което съм чул – няма нужда. Тези мои колеги и приятели много са израснали. Много музика е минала през устите и през главите им. Моята музика не е лесна, но този опит им помага да я изпълняват така, сякаш са я свирили всеки ден.
И да разкажем за бразилската пиеса.
Тя се казва „Ехо от Бразилия“. Не съм мислил за заглавието. Мелодията и ритъмът, които се появиха и седнах да ги пробвам на пианото, ми навяха картина от латино държавите отвъд океана. Отново има хубава и лесна мелодия, която може да бъде превърната в песен. Напомня на големия плаж Копакабана. В съзнанието е като боса нова, като лека самба.
Наближаваме края на албума. Моля те за обобщение на голямото обобщение, което прави албумът за теб като човек, творящ в много различни музикални посоки, като човек, който е изключително запознат с музиката на целия свят – различни жанрове, множество течения. Много неща се събират в една точка и много години на твоето творчество намират обобщение. Какво означава този албум за теб?
Приемам себе си като консервативен музикант и консервативна личност. Лош експериментатор съм, не се срамувам от това. Това го казвам заради това, че харесвам и обичам истинското, което извира от душата ми в дадения момент и след това академично мозъкът го преработва. Но искам музиката най-напред да идва от сърцето и душата, а не от главата. Озаглавих албума така, защото искам да почета родителите си, които вече не са на този свят. Баща ми почина отдавна, наскоро загубих и майка си. Смятам, че това е достоен начин като добър техен син да се отблагодаря за труда, който са хвърлили по мен, за да съм това, което съм сега със знанието, възпитанието, манталитета, добрия вкус към музиката. Това е почит към техния труд и към тяхната любов към детето им. Завърших музикален период, много трудоемък, изпълнен с много трънливи моменти. Идвало ми е да се откажа понякога. Но сега вече съм щастлив. Надявам се, че те ще бъдат щастливи. Майка ми бе много щастлива, тя чу част от пиесите, докато сме ги работили. Возейки я с колата, винаги ѝ пусках част от нещата, тя беше много доволна. Думите ѝ бяха: „Ама това моят син ли е?! Баща ти щеше да е много горд!“ Смятам, че е достойно мое желание и човешка позиция да ги почета по този начин.
Албумът завършва с „Епилог“. Пиесите от „Изповед на един син“ с разказа на автора Ангел Заберски слушаме в „За албумите от техните създатели“ на 11 декември от 19 ч. и на 14 декември от 14 ч. по Jazz FM.
