Как създаваме изкуство днес и в каква среда, в която вече не можем да разграничим истинското от изкуствено създаденото – тези въпроси са в основата на необичайната концепция на третия албум на сензационния млад американски джаз композитор и пианист Шон Мейсън. Те се съдържат в заглавието – State of the Art – едновременно „произведение“ и „състояние“ на изкуството. „За добро или зло, днес звукозаписната индустрия върви към перфектния продукт. Границата между изпълнение и продукция е вече толкова размита, че често е трудно да разбереш какво е било изсвирено на живо в реално време и дори дали в записването са участвали човешки същества.“ – казва Шон Мейсън. Той посочва, че не е против новите технологии и изкуствения интелект, които определя като полезни за образованието. „Но вярвам, че влизаме в етап, в който прозрачността е от голямо значение. Хората заслужават да знаят как нещо е било направено.“
Всичко при Шон Мейсън се случва по най-естествен начин. Той късно започва да свири на пиано – на 13-годишна възраст, и то, защото иска да възпроизведе по слух любимата си музика. Затова и неговият личен музикален език е толкова специфичен и идва директно от извора – от плантациите на родния Юг като наследство и от улиците на оживения град като съвременност. Той е толкова запознат с традицията и същевременно толкова уникален в днешния ден, че моментално е забелязан от Jazz at Lincoln Center, които стават издатели на дебютния му албум с оригинална музика The Southern Suite от 2023 г. Той е записан само за три дни. Вторият – за два. Третият – за един, и то с предварителното условие на всяка пиеса да се направят до два записа. „Когато имаш неограничено време, се поддаваш на изкушението да търсиш някаква въображаема перфектност. Но когато имаш само една или две възможности, психологическата ти нагласа се променя.“
Така на 5 януари той изпраща на членовете на триото пиесите, изсвирени на пиано. Така прави и при първите си два албума – той не предоставя ноти. На 11 януари трябва да са готови, защото тогава за първи път свирят композициите – на живо пред публиката в Dizzy’s „В деня на концерта репетирахме няколко часа. И макар всеки да беше научил добре пиесите, когато се събрахме на едно място, всеки внесе своята собствена интерпретация, те започнаха да звучат по съвсем различен начин, спрямо този, който имах във въображението си. Затова обичам този процес – за мен композициите са живи същества. Първата стъпка е да ги замислиш в уединение, втората – да ги вкараш в стаята с другите музиканти, а третата – да ги изпълниш на живо и да наблюдаваш как те растат в реално време. Да отпуснеш контрола може на моменти да е дискомфортно, но си заслужава.“ Концертът минава при голям успех, авторът е радостен, че композициите му вече са достигнали до публиката, за щастие събитието е записано и Шон Мейсън решава да включи едно от изпълненията в албума.
На следващия ден се прави втора репетиции, за да се почувстват инструменталистите комфортно със специалните участници, а те не са музиканти. Това са танцьорите Рейна Нунес и ЛеАндре Дъглас, с които Шон Мейсън се запознава през 2022 г. при работата по продукция, изследваща връзката между джаза и танца. Така по време на звукозаписите те свирят със, а не за танцьори. Eнергията е толкова силна, че в един момент двамата танцьори започват да възклицават. Техните гласове стават част от изпълненията.
И на третия ден – 13 януари, петимата са вече в студиото. Записите минават добре, според оценката на музиканта. „Но както при всяка звукозаписна сесия, имаше моменти на фрустрация. От дистанцията на времето осъзнавам, че това е било в резултат на психологическия шок да останеш изцяло в процеса, както си го замислил. Толкова бях свикнал, че имам опцията да направя колкото тейка са нужни, за да „стане, както трябва“. Внезапно тази предпазна мрежа вече не съществуваше. И тогава напрежението се превърна в откровение: а какво точно искаме да „стане“?“ Шон Мейсън се доверява на чувството си. „Някои пиеси ги почувствах като толкова добри, че един запис бе достатъчен.“ This or That е една от тях.
Второто предизвикателство идва от концепцията на Шон Мейсън за ролята му като ръководител на триото. В първите си два албума е в квинтет с тромпет и тенор саксофон. За третия решава да се завърне към езика, на който проговаря като лидер. Той създава първото си трио още в гимназията, когато е на 17 години, продължава в колежа, а също – и като се премества в Ню Йорк, където учи в Julliard. „Прекарах години в оформянето на музикалната си идентичност през триото. Една от причините да прекратя този формат е, че обичам да акомпанирам, да оформям музиката отвътре. Критикували са ме, че в първите ми два албума не присъствам достатъчно. Да, наистина не солирам във всяка пиеса, но не така разбирам лидерството. Аз водя чрез акомпанимента. Общият звук на групата идва от солиста и от това, което се случва зад него. Това е разликата между „видимост“ и „въздействие“.“
Когато се завръща към формата на триото, Шон Мейсън го прави с друга нагласа – не от позицията на йерархията, на контрола върху всичко, както е било предните два пъти. „От тогава съм пораснал и исках да построя нещо различно, исках да реализирам мисията на триото да помогне на всеки да бъде още повече себе си, тримата музиканти да се чувстват еднакво отговорни за посоката, в която ще поеме музиката.“ – описва концепцията си Шон Мейсън и заема лидерската позиция в онзи ѝ вид, в който води всички напред. Целият му живот е свидетелство за това – едва на 28 години, вече има номинация за „Грами“ (за албума My Ideal с Катрин Ръсел), артист е на Steinway, а за новия си албум получава подкрепата на авторитетна американска организация.
Дата на издаване: 16 октомври 2026 г. от Taylor Christian Records
