Американският режисьор Уест Хайлър работи по шеста постановка в България за период от около 10 години. За Столичния куклен театър е направил Avenue Q и „Мюзикълът Спондж Боб“, за Софийската опера и балет – „Шрек“ и „Звукът на музиката“, в НДК постави „Книгата на мечтите“ и сега работи по „Тайната на музиката“. „Когато съм тук, съм вдъхновен от историята на България. И толкова ми харесва как страната устоява и продължава, независимо какво се случва, тя никога не е сломена, не спира. Историята ни връща толкова назад във времето и това го виждам и в хората – вие имате невероятна сила на характера. Затова обичам България. Обичам да идвам тук.“ – казва той в интервю по Jazz FM, което завършва с думите му „Аз съм българин!“ За „Тайната на музиката“, композиран от Любомир Денев – син, той посочва, че за него е чест да прави оригинален български мюзикъл за България.
Разговаряме в навечерието на 50-ото представление на „Мюзикълът Спондж Боб“ в събота от 17 ч. в Столичния куклен театър. „Има силно усещане за съвременен рокендрол в този спектакъл за деца, който всеки в публиката ще обикне по своя си начин.“ – описва го Уест Хайлър и откроява темите за това как всеки е герой в живота и как във времена на разделения главният персонаж ни дава пример да сме грижовни за добруването на общността.
И още от интервюто с Уест Хайлър: „Аз съм изключително впечатлен от това, че българските актьори могат да играят роли в толкова различни стилистики – на класическия мюзикъл, на рокендрол мюзикъла, а също и на оригинално българско произведение. Има някои, с които работя в различни спектакли, не точно тези три, чиято гъвкавост много ме впечатлява.“
Всички обичаме „Мюзикълът Спондж Боб“ по много, много причини, за които аз ще говоря след малко. Но защо Вие лично го обичате?
„Спондж Боб“ е една от най-любимите ми постановки, които съм режисирал. Тя е наистина специална – първо ще говоря за нея, а след това за мюзикъла. Участниците са толкова много, постановката е толкова голяма, разгръщат се епични събития – изригва вулкан, героите трябва да се гмурнат в морето. Има толкова много участници, голям танцов номер, а Кукленият театър е доста малък...
В контраст...
Да. Така че, да се случи всичко това с такъв огромен състав в такова малко пространство си е чиста магия. Докато го режисирах, в края на деня понякога си казвах: „Как успяхме?“ И все още не спирам да се удивлявам. Това е за продукцията, а за самия спектакъл – мисля, че Спондж Боб е вдъхновяващ образ. Много обичам момента, когато в края на представлението той пее „Най-хубавия ден“, когато мисли, че ще се случи апокалипсис, че светът ще свърши, че „имаме само още един ден да живеем.“ И вместо да е потиснат или тъжен, казва, „нека да направим този ден най-добрия в нашия живот“. Този вид несломим оптимизъм е много вдъхновяващ. Музиката е разнообразна – има такава, написана от „Аеросмит“, както и от Plain White T, от много различни групи. Исках да пресъздам усещането за рок концерт, така че превърнахме Кукления театър в клуб в сърцето на Ню Йорк, като CBGB, например. По стените има графити, декорите са транспортни кутии и тонколони. Така че има силно усещане за съвременен рокендрол в този спектакъл за деца, който всеки в публиката ще обикне по своя си начин. Затова обичам „Спондж Боб“.
Той е и учебник за живота – за това как да сме смели, как да сме спасители на света с всичко, което правим, защото то има значение.
Точно така. Засягаме и темата за разделенията. Живеем в свят със социални медии, в който е много лесно да кажеш: „Трябва да мразите този човек!“ Спондж Боб попада в такава ситуация. Чия е вината? Кой не е прав? И накрая казва: „Ние сме едно семейство, това е нашият град, това е нашата общност. Всички трябва да работим заедно, за да се спасим, трябва да се подкрепяме.“ Това е важен урок за днешните времена.
И когато се чувстваш различен от останалите и изолиран, пак имаш важна роля в живота.
Точно така е! Основната песен на Спондж Боб „Не съм просто гъба“ е забавна на толкова много нива. Гъбата е доста прост организъм, тя няма храносмилателна система, няма мозък, няма кръвоносна система. И в песента си Спондж Боб казва: „Не съм обикновен. Дори да нямам всичко това, пак съм значим.“ Има нещо много красиво в това.
И то кара всеки да се чувства специален…
Точно така.
… След като е гледал представлението. Разкажете ни за работата си в България, защото „Мюзикълът Спондж Боб“ не е първата Ви и определено няма да е последната Ви постановка тук.
Мисля, че до момента съм направил седем спектакъла. Започнах с Avenue Q в Кукления театър, след това направих „Шрек“ в операта, „Спондж Боб“, „Звукът на музиката“ отново в операта, „Книгата на мечтите“, а сега правя „Тайната на музиката“. Шест спектакъла за около 10 години.
И скоро три Ваши постановки ще се играят на три различни сцени в София – Столичния куклен театър, Софийската опера и балет и Националния дворец на културата.
След три седмици ще имам три постановки на три различни сцени, като самите спектакли са много различни. „Звукът на музиката“ е класически мюзикъл – много изящен, много фин и същевременно целеустремен с усещането, което създават брас инструментите. Песните са на Роджърс и Хамърстайн, като (запява Climb every mountain – Б.а.) „Спондж Боб“ е по-скоро от типа рокендрол и е свързан с популярен герой. А „Тайната на музиката“ е оригинален български мюзикъл, композиран от Любомир Денев – син. Творбата е модерна и свързва оперетата, мюзикъла и съвременната музика, като разказва историята на България. Сюжетът е ситуиран в периода след рухването на Съветския съюз, но преди още да са се отмили следите от това наследство. Действието се развива през 1990 г. Така че това са три много различни спектакъла, всеки от които казва нещо различно. Аз съм изключително впечатлен от това, че българските актьори могат да играят роли в толкова различни стилистики – на класическия мюзикъл, на рокендрол мюзикъла, а също и на оригинално българско произведение. Има някои, с които работя в различни спектакли, не точно тези три, чиято гъвкавост много ме впечатлява.
Много сме Ви благодарни за Вашата силна обич към България. Разкажете ни, моля Ви, за любовта си към страната ни, която чувствате в сърцето си.
Когато съм тук, съм вдъхновен от историята на България, която ни връща към времената на траките, след това преминава през Сердика, продължава във времената като част от Османската империя, след това – Освобождението и Независимостта, съветската епоха до демокрацията сега. Всичко това се случва след Тракия и Сердика. Когато съм тук, виждам свидетелства от всички тези периоди. И толкова ми харесва тази гъвкавост, как страната устоява и продължава, независимо какво се случва, тя никога не е сломена, не спира. Историята ни връща толкова назад във времето и това го виждам и в хората – вие имате невероятна сила на характера. Затова обичам България. Обичам да идвам тук.
Очакваме Ви за седма постановка!
Нямам търпение да се върна.
В толкова натоварена визуална среда, какво е важно, за да направиш впечатляващ спектакъл на сцената?
Има няколко различни елемента. Единият е композиционният. Много мисля за композицията на сцената. В киното режисьорът използва камерата, за да каже на зрителя къде да гледа. На сцената не можете да направите това, особено когато имате спектакъл с толкова много хора. Начинът, по който са подредени актьорите на сцената указва на публиката къде да гледа. Това е първото. Отделям голямо внимание на това спектаклите визуално да разказват всичко, което се случва в сюжета. Ето, аз съм англоговорящ и гледам постановки на български език. Искам всеки, който не знае езика, да разбере какво се случва заради ясния разказ на сюжета чрез това, което се вижда. На това обръщам специално внимание. Самото движение на актьорите също трябва да бъде много ясно. Другите елементи са декорите, костюмите и осветлението. Тук сценографът е и костюмограф. Така е в континентална Европа, но не и в Америка или Англия, където различни хора правят тези две неща. Но тъй като тук сценографите са и костюмографи, има една обща посока на това как костюмите се отнасят към декора и обратното, как се свързват цветовите палитри. И накрая – дизайна на осветлението. През десетте години, през които идвам тук, мисля, че осветлението се разви най-много от всички аспекти на дизайна поради комбинация от фактори. От една страна това е техниката, тя много се разви – имаме LED прожектори, движещи се светлини, нови възможности, с които не разполагахме през 2010 г. Така че осветителите по-скоро стават програмисти, трябва да знаят как да променят цветовете на LED прожекторите, как да движат осветлението. Много е вълнуващо. Осветлението се развива най-бързо от всички аспекти на дизайна в театъра.
Говорихме за любовта Ви към „Мюзикълът Спондж Боб“, за любовта Ви към България, нека да завършим с любовта Ви към театъра и сцената.
Въпросът ни отвежда отново към това какво обичам в България. Историята ни връща много назад и театърът е част от нея, но в него винаги има елемент на непосредственост. Дори в съветската епоха хората са ходели на театър, създавали са общност и от сцената актьорите са казвали неща, които не е било позволено да се говорят в обществото. И още нещо. Като гледате филми и телевизионни предавания от Запада, гледате американски, британски, австралийски актьори. Но когато влезете в театъра, виждате български актьори, които говорят на български език без дублаж. Това дава чувството за значимост на преживяването, създава общност. В театъра тук има енергия, заради която идват млади и стари, хора на по 20 и на 30 години. Създава се усещането, че като отидеш на театър, участваш в живота на общността, разбираш какво се случва, опознаваш културата, към която принадлежиш. И да бъда съвсем честен, затова за мен е чест да правя този оригинален български мюзикъл за България. Чувствам се… „Аз съм българин!“
