На 10 и 11 декември 1977 г. в България се провежда първият национален джаз фестивал, наречен Първи преглед на български джазови оркестри. „Само допреди известно време утопична мечта, посрещана със свиване на рамене и скептични забележки.“ – пише за събитието Матей Стоянов в статия във в. „Народна младеж“. И продължава: „Минал между Сцилата и Харибдата на безразличието и агресивното отрицание, джазът в България се оказа жилаво момче, незасегнато от времето.“ В увода той прави паралел с изпълнение на Людмил Георгиев на същата сцена – зала „Универсиада“, 22 години по-рано и заключава, че „ветераните на джазовото изкуство, съхранявайки тази музика в себе си, бяха съхранили и своя дух“.
Публикацията във в. „Народна младеж“ Матей Стоянов озаглавява „Носѝ го в душата си“ по името на пиеса, изсвирена от „Бели, зелени и червени“. Днес в статията си той вижда този оптимизъм, който тогава ги е подхранвал и им е давал енергия. „То е едно качество на цялото това движение към джаза. Той беше свобода. В това название ние включвахме много други приятни и забранени, недооценени понятия.“ Тогава е имало много думи, които да ти докарат сериозни неприятности с органите на реда. „Джаз“ обаче се оказва гъвкава, тъй като на руски означава „оркестър за забавна музика“. „Много от по-възрастните хора разбираха не това отрицателно значение, което се внасяше в думата от някои пазители на идейната чистота, а като съпътстващо всекиднението ни явление. Това до голяма степен защити джаза.“ Матей Стоянов припомни стихотворение на Първан Стефанов, в което той се възмущава, че някой може да „накисне“ някого за това, че слуша джазови мелодии. „Самият факт, че се заехме с Владо Гаджев да правим тази първа джаз среща в Ямбол през 1974 г., вече говори за друго поколение. Старите джазмени си носеха своите страхове и те бяха оправдани, защото посрещнаха първите удари на революционната ярост след 1944 г., така че имаха основания да се опасяват – да не бъдат чак толкова активни и да изчакват.“
Първият джаз фестивал в България се провежда в Ямбол през 1974 г. „Нарекохме го джаз среща, за да съберем последователи, но да не привличаме прекалено вниманието. Очаквахме да има пречки. Те се появиха, разбира се – бюрократични и агресивно-милиционерски. Но до голяма степен бяхме свикнали на подобни спънки и те се преодоляваха във вътрешно-психологическия процес, докато външно оставаха послушанието и съгласието. Но някои неща се придвижваха.“ – описа механизма джазът да си отвори път към сцената Матей Стоянов. По-тактично стратегически настроените хора казват, че промяната няма да стане изведнъж. „Ще бъде джаз среща, а не фестивал, за да не привличаме вниманието. Ако е джаз, да бъде джаз от наши позиции; ако е уестърн, да е източен уестърн.“ – преодоляват се бариерите.
Фестивалът е с международното участие на Jazz Carriers от Полша с блестящите саксофонисти Збигнев Яремко и Хенрик Мишкевич, които омагьосват със своята освободеност. „Още на втория ден в България те изсвириха току-що композираната „Без ризлинга́ нема суинга.“ Появава се пианистът от Белгия Джек Ван Пол, който се оказва, че по професия е банкер. „Самият факт, че е банкер, ни подейства като свръх екзотика, защото в главите ни бучеше още грохотът на класовата борба.“ – подчертава обаянието Матей Стоянов. Той разказва, че чешкият състав не е бил прекалено общителен вероятно поради събитията от 1968 г.
„Но фестивалът стана с всичките възможни пречки, които се създадоха: организираното сбиване в заведението „Златен рог“ в Ямбол и материал, който излезе в софийско издание, изпреварвайки всички отзиви. В него музикантите бяха упрекнати, че не са подстригани.“ Матей Стоянов цитира като куриоз за чувствителността на властите към дължината на косата на младежите това, че на снимка е „подстриган“ западногерманският отбор по футбол. „Въпреки това се проведе срещата, беше интересна, имаше полезни котакти. От Ямбол на лъчове се изнесохме в Тополовград, в Елхово, което беше особена среща на младото поколение с джаза. Докарва се цялата гимназия в салона и аз като конферансие излизам и започвам да ги насърчавам: ръкопляскайте, викайте, свиркайте. Учениците бяха доста сепнати. Самият джаз вече си тръгна и нищо не можеше да го спре.“
В „Джаз истории“ Огнян Видев разказа: „Разбрахме каква е програмата, че ще има две гостуващи формации. От Полша бяха Jazz Carriers – аз не бях ги слушал, но Веселин е приятел с тях, много добре се познават – свирят модерен джаз. А другата бе „Гач“ – рок-джаз. От България бяхме „Бели, зелени и червени“ и оркестър „София“, с които бяхме приятели – Мончо, Митко Симеонов – новия състав след катастрофата, с китариста Сашо Дамянов – Сашо Самоковеца – много добър, стабилен китарист. Фестивалът бе в заведението „Златен рог“, много приятно. Беше препълнено с публика. Дойдоха от телевизията, от радиото. Свирихме първо ние, после оркестър „София“, рок-джаз групата и Jazz Carriers. От там ни изпратиха по околните градове на няколко лъча. Ние отидохме към Тополовград и Стралджа. Навсякъде имаше организирано посещение на публиката. Първото издание на фестивала мина много добре и това даде отражение – имаше коментари, бяха публикувани статии във вестниците. Така мина този първи джаз фестивал, който се проведе благодарение на Веселин Николов. След това ръководството на местното ДКМС бе сменено, защото момчетата от джаз-рок групата са били с дълги коси.“
Джаз срещата в Ямбол обаче е само една, следва втори фестивал с две издания в Сопот. На тази основа в София се провежда Първи преглед на български джазови оркестри. Мечтата на младия Матей Стоянов е националната инициатива да не заглъхне като ямболската среща. Джазът, жилавото момче, незасегнато от времето, не е успяло да възмъжее, пише той във в. „Народна младеж“: „Тези музиканти и специалисти, които нямаха нищо против да се състои това събитие и не помръднаха пръста си за него, сега е време да поемат своята отговорност, своя дял от работата. Това не е упрек за минали грешки, а опасение от тяхното повтаряне, от досадния, „до болка познат“ модел на отшумялата кампания.“ Матей Стоянов и днес е чувствителен на тази тема и използва като метафора повдигането на щангата, аплодисментите за постижението и пускането на уреда на земята.
Джазът е дълго време низвергнат, но не преследван с ярост, подчертава той разликата с по-късния свръхопасен за властта рокендрол, в който вече е и идеята за бунт. „Имаше по-силни думи от „джаз“ в идеологическата борба. Да наречеш някого „суинг“ вече си беше посочване на класовия враг. Джазът бе нещо по-аморфно в масовите представи, но все пак – символ на по-приятен живот, малко като буржоазна глезотия. Даже се свързваше с Разведряването с всичките условности.“ По онова време като виц се предава от уста на уста как Хрушчов казал, че слушал джаз – един, втори, трети – хубаво, но от много хубаво много боли глава. „Това се разказваше и като надежда за по-снизходително отношение към хората, които се занимават с тази музика.“ Музикантите и хората започват да си искат джаза. Следящите да не се прескачат границите и всичко да е в рамките на контролируемото противодействат. „Така се създаде представа за елитарност, което обезопасяваше някои заплахи към устоите на властта. Наблягаше се, че това е музика за по-специален кръг от хора.“ Тези внушения имат ефект. Чак когато отива в Полша, чува как навсякъде звучи джаз и това не дразни никого, докато у нас срещу него има съпротива. „Именно, защото непознатото за много нашенци звучи като враждебно. Понякога това е признак на леност на мисълта, когато човек не се напряга да схване нещо преди да го съди.“ Този укор отправя на Първия преглед и Иван Стайков в своя пиеса. „Накрая, след хаоса, изведнъж се появи темата на „Градил Илия килия“ като разрез на болно място, където трябва да се открие източника на болката и това да се изкрещи. Много добре прозвуча, като тържествена гротеска. Тя бе добре посрещната от публиката, която схвана намека.“
И младите проправят своя път. На фестивала дебютира триото на Любомир Денев, когото Матей Стоянов свързва с Панайот Славчев и неговия оркестър „Метроном“: „Той имаше апостолска дейност в откриване на интересни млади музиканти.“ В „Народна младеж“ пише: „Безспорно явление на прегледа бе триото на Любомир Денев с гост-солист Петко Томанов, флейта, от Разград. Професионалната зрелост на този млад състав е съчетана с неудържим напор от инвенции. Тези момчета имат какво да кажат и го казват категорично.“
Първият национален джаз фестивал се случва благодарение на усилията на Софийския джаз клуб и Софийските музикални дейци, посочва Матей Стоянов. Той разказа за джаз живота в София по онова време. В ресторант „Операта“ се свири джаз, а в сладкарницата понякога се провеждат джемсешъни, организирани от Софийския джаз клуб. „Джаз клубът на ъгъла на улиците „Врабча“ и „Париж“ бе мястото, където всеки знаеше защо отива и какво ще получи там. Имаше ресторанти, в които по стечение на обстоятелствата се появяваха музиканти, които обичат да свирят джаз и си намират своята публика. Известно в това отношение заведение е бирхалето на хотел „Рила“, където човек срещу две кебапчета и чаша вино можеше да слуша музика на световно ниво. Там идваха да свирят Милчо Левиев, Симеон Щерев – Банана... Свиреше се музика, която се харесва от интелигентни хора, които искат да знаят корените си и се радват на свободата си, която намират чрез тази музика.“ Хотелът започва все по-често да се използва за държавни и правителствени събития и джазът там замлъква. „Това е едно доказателство как някои неща у нас могат да се появят и да угаснат по най-неочакван начин.“ – констатира Матей Стоянов. Но пламъкът на джаза продължава да гори: „Тази музика никога не е затихвала съвсем. Тя е леко заглъхвала и се е появявала отново. Джазът е жизнена музика и изминалото време го доказва.“
