През 2000 г. Теодосий Спасов с Християн Цвятков стават първите хора, композирали музика на Антарктида. Проф. Христо Пимпирев кани за този експеримент Теодосий Спасов, който на свой ред се обръща към Християн Цвятков. Убеден е, че леденият континент трябва да се види и от друг ъгъл – не само от научна гледна точка, но и като вдъхновение, което да се сподели със света. И двете постигат общ ефект – познание. В продължение на 10 дни, последвали едно по-дълго пътуване, двамата музиканти композират – няколко дни на открито, повечето, заради лошото време – в своята стаичка на тавана на една от двете къщи в антарктическата ни база. Впоследствие Теодосий Спасов развива идеите в композиции, които са представени от тях двамата заедно със съпругата на китариста – Полина Цвяткова – вокал, Живко Петров – пиано, Радослав Славчев – Riverman – бас, Христо Йоцов – барабани, и Грациела Панайотова струнен квартет. Последваха изложби и представяния, а сега целият материал излиза във фотокнига с аудио албум и видео филм. Проектът е реализиран с подкрепата на Министерството на културата. Представяме го в „За албумите от техните създатели“ по Jazz FM на 2 юли от 19 ч. с повторение на 5 юли от 14 ч.
Всичко започна с поканата на проф. Пимпирев да направим научен експеримент, като за първи път музиканти ще композират на Антарктида музика от преживяното. Покрихме изискванията на професора, задачите на планирането, но след това ни споходи пандемията. Стана много трудно да се реализира този албум, който е доста сериозен продукт. Трябваше да минат пет години, докато вече го държим в ръцете си и можем да се докоснем до нашите впечатления във вид на аудио и видео. Кюар код отвежда към страница, на която може да се гледа филмът и да се слуша албумът. Той е достъпен във всички дигитални платформи.
Първата пиеса е озаглавена „Жажда за свобода“. Каква жажда те отведе към Антарктида и каква жажда утоли там. Или пък стана по-силна?
Самият проф. Пимпирев постави заглавието на тази композиция, в която са вплетени автентични звуци от мястото. С Хари свирим на едно възвишение – Крумов камък, близо до нашия лагер. Попитах проф. Пимпирев как би озаглавил чутото. Той каза: „Жажда за свобода“. Наистина, отивайки там, човек утолява жаждата за свобода, защото я получава сред природата, където няма ограничения и няма човешки измислици, там се общува с реалната, сурова действителност. Понякога тя се усмихва, става слънчева и приветлива. В тези два дни успяхме да излезем и да снимаме и двата филма, които бяха излъчени по БНТ.
Погледнато от днешния ден, какво промени това преживяване за теб?
Сигурно физически, химически, психически съм вече променен, сигурно си спестявам много губене на време, в тази посока съм станал много виртуозен – да определям личното време, което ми е отредено, за по-смислени неща, включвайки моя милост в тях.
„Да те чакам вечно мога аз“ е първата пиеса, която се появи като първообраз. Ние ги композирахме така – мислех за мелодията и ритъма, а Християн – за хармонията и ритъма. След това ги аранжирах за състава, който ги изпълнява. Бяхме полегнали в леглата в хотел „Жълтата подводница“ със зала за около 200 души за концерти с малка сцена и два бара. По това време там имаше социални събития и активността в културата бе сведена до минимум. В един от филмите се вижда как точно в стаята се ражда тази пиеса. По-късно ѝ поставих текст и тя се превърна в песен.
Какво е да композираш на Антарктида?
С Хари бяхме учудени как идеите идваха мълниеносно и го реализирахме. Бяха ни дали малка стая в една от двете малки къщички , имаше място за две легла, прозорец и това е. Може би този малък свят беше като нашата антена към идеите, които си поставихме и реализирахме. Записвахме с телефони родената идея, като дори я споделяхме с Кирил Вълчев, ако стане нещо, за всеки случай. Той бе първият, който чуваше нашите постижения. Така едно след друго успяхме да създадем нашите пиеси и им давахме имена според ситуацията, в която се намирахме.
Идеята за „Живеещ в камъните“ се появи в китайската база на остров Кинг Джордж. Там бяхме настанени за няколко дни, докато чакаме испанският кораб „Есперидес“ да ни отведе до испанската база в съседство на българската на остров Ливингстън. Първата ни разходка в този свят на юг беше около морето по едни скали. В един момент съзряхме, че онова, което мърда, не е скала, а е тюлен, който по цвят се бе слял с обстановката. По-късно забелязахме, че има и мъхове, лишеи, малки подобия на цветчета на остров Ливингстън. Видях, че в този суров свят има живот в камъните. Така се появи и тази пиеса.
Ние делим природата на жива и нежива, но по-пълноценно бихме живели, ако приемаме цялата природа като жива, защото това би отразявало реалната истина. В тази пиеса чуваме удивителен звук и звук на удивление от нещо величествено и страшно.
Пиесата започва с едно сгромолясване на огромна ледникова маса зад нас. Ние бяхме покачени на една скаличка. На записа се чува как Хари с нескрито възклицание отразява случващото се. Чувам се и аз като казвам, че ще ни споходи цунами. Изнесохме се с техниката и инструментите много бързо. Не бях спрял записвачката и се чува как вълната идва и преминава. Тя бе 2 – 3 метра по-висока от скаличката. Ако се бяхме позалисали, можеше да ни търсят в залива между ледените блокове. В същото време на брега бе изтласкан млад тюлен, целият в рани. Това е животът в камъните, има го и това.
Защо избра Християн като свой музикален спътник?
Защото за мен музиката е споделяне преди всичко. Човек може и сам да композира, но е по-забавно, ако я създава заедно с поне още един музикант. Обадих се на Хари, който свири в няколко мои проекта, да го попитам би ли дошъл. Веднага каза да, без да съгласува със съпругата си Поли. След това, за да компенсирам това „арогантно“ поведение на Хари, поканих Поли да изпее песните. А тя е много талантлива и има невероятен глас, който радва хората, които чуят песните.
Моля те да представиш „Тигрите на Дрейк“.
Нямахме шанса да минем с кораб през пролива Дрейк, където се образуват огромни вълни. Летяхме от Пунта Аренас до Кинг Джордж. Спасихме се от това лашкане на кораба от вълна на вълна, образуват се цели бездни. Това е огромно и страшнико преживяване. Ние си го спестихме. Има израз „той има право да си държи нозете на масата, защото е преминал пролива Дрейк“. Значи, който е преминал през тези бездни от вълни, може да се облегне на стола и да си държи краката на масата. След като пристигнахме в китайската база, се появиха „Тигрите на Дрейк“. Бяха ни настанили в голямо помещение с матраци. Бяха ни сложили чаршафи в окраска на тигри. От шега на шега си говорихме как сме си спестили пропаданията и издиганията в бездните на океана, но можем да си създадем една пиеса „Тигрите на Дрейк“ по окраската и онова анализиране на ситуацията как сме избегнали този стрес на пътуването.
Музиката в албума е създадена с вдъхновението от природата и с чистота на сетивата. Как се случваше това?
С Хари бяхме учудени как идеите идваха мълниеносно и го реализирахме. Бяха ни дали малка стая в една от двете малки къщички, имаше място за две легла, прозорец и това е. Може би този малък свят беше като нашата антена към идеите, които си поставихме и реализирахме. Записвахме с телефони родената идея, която дори я споделяхме с Кирил Вълчев, ако стане нещо, за всеки случай. Той бе първият, който чуваше нашите постижения. Така едно след друго успяхме да създадем нашите пиеси и им давахме имена според ситуацията, в която се намирахме, и тази емоция, която музиката на природата и човешката природа е породила.
„Ледени очи“ идва от комбинацията на синьото на океана и бялото на снега, които видяхме, когато времето бе хубаво – това бяха само два – три дни. Имаше дни, в които не излизахме заради силния вятър. Именно този контраст на цвета на слънчевия и на облачния ден е едно отваряне на очи от ясен към леден поглед. Пиесата носи лека дистанцираност, може да се причисли към по-спокойно и разказвателно състояние.
Как се подготви за тези десет дни на Антарктида и пътешествието преди това? И за какво, когато отиде там, установи, че си неподготвен?
Подготвихме се с една среща в Антарктическата секция на Софийския университет. Проф. Пимпирев ни направи инструктаж, раздаде ни някои дрехи, които са необходими за онези условия. Аз обичам да не се подготвям много, за да оставя изненадата като удоволствие за мен. Така беше и с пътуването ми до Еверест. Някои ходиха да катерят върхове, а аз тогава катерех стълбите до деветия етаж, когато спираше асансьорът. И тук нямаше кой знае каква подготовка. Не бях подготвен за може би онзи айсберг, който го има сниман, който призори се изцъкли пред нас в залива пред нашата база. Тогава мисълта, която пристигна в главата ми, бе какво правя тук на това място, не е ли абсурдно? Усещането бе, че съм на друга планета, далеч от цивилизацията, но това пък ми даде възможност по-късно да осмисля моето местоположение и къде се намирам географски и философски на мястото, където живея нормално.
„Алеята на „Куцото куче“ е за оня първи фургон, в който са живели пионерите, съграждащи нашата база – три двойки легла в един дървен фургон, пълен с история от създаването на нашата база на о-в Ливингстън. Една година, когато експедицията отново отива до базата, заварва фургона килнат на една страна от бурите. Те подпират единия му край с голям варел. Така кръщават фургона „Куцото куче“. Единият ден правехме профилактична уборка на района и операторът Василев бе обхванат от вдъхновение с камъни да оформи алея към този фургон. Появи се пиесата „Алеята на Куцото куче“.
Преживяното оставя своя отпечатък и цялостно те предизвиква да преосмислиш живота си и живота изобщо. Това са съкровени размисли и изводи, но какво е онова, което би желал да споделиш с аудиторията – от какво се лишаваме в своето ежедневие, какво пропускаме, какво не правим както трябва, виждайки живота в чистотата на Антарктида?
Погледнато от този ъгъл, човечеството живее в някакви стълпотворения от хора, като мравуняци по планетата. Огромната част от нея не е заселена, но там, където ние сме се заселили, е страшно боричкане, блъскане, самоубийствена борба, породена от може би несъвършенството на нашата човешка амбиция, от която сме изтъкани. В един момент, неосъзнавайки тази зла сила на прекалената амбиция, ние убиваме себеподобния, мачкаме, стъпкваме го. Като че ли това е знак – като се прибрахме, настъпи пандемията, тя дойде от нас самите, много човеци загубиха живота си. Амбицията да покоряваш територии, да завладяваш енергия, суровини, създаде войни. Живеем във военна обстановка. Тресе се целият свят. Погледнато от там, това се вижда. Какво да направим, освен всеки да прави полезното за човека до себе си и да го раздава на себеподобните си. За съжаление, има рушащо настроени негативни души, които се отдават в регреса, не в прогреса – човешкия, духовен. Това е. Човечеството се дели на добри и зли. Ето, с рима дори.
Но злото е материалът, от който да правим добро, защото то не е абсолютно, само ние можем да го създадем. Следва „Танцът на пингвините“.
Два или три дни пътувахме с надуваема лодка до „Хана поинт“ – прекрасно слънчево място, полуостровче, населено с много пингвини, които създават своите рожби там и се препитават, и тюлени. Бяхме късметлии да видим големите, няколкотонни морски лъвове, които бяха на брега в близост до вълните. Това е запечатано като звук в първата пиеса – на финала самият проф. Пимпирев разказва за тях. Там снимахме и кадри за филма. Професорът ни инструктира, че ако се движим по-бавно и сме снишени, няма да плашим животинките. Операторът Румен Василев снимаше, ние свирихме. За първи път свирихме „Танцът на пингвините“, който бе подготвен в лагера. По-късно след аранжимента пиесата се появи в този джази балкански етно вариант с прекрасно соло на Живко Петров на пианото и носи много енергия, движение, път в звука и конструкцията. А пингвините одобряваха със своите възклицания. Пиесата започва с техните автентични възклицания.
Нека да цитирам текста на Константин Вълков от книгата: „Когато пет години по-късно стигнах там и им я пуснах на запис, те отново се заклатушкаха по брега. Явно я помнеха, както очите на морските слонове се насълзиха, когато чуха „Живеещият в камъните“. Как тези идеи, които идваха на Антарктида, се превърнаха в песни и пиеси?
Имах идеята, като се приберем, да поканя сродни души, с които да изпълним тази музика, като я аранжирам специално за тях. Тук присъстват Живко Петров, Радослав Славчев – Riverman, Христо Йоцов, квартетът на Грациела Панайотова е вплетен хармонично, Полина Цвяткова си бях решил да изпее текстовете и Християн с китарата. Получи се така, както си го представих. Много в монтажа и мастерирането ми помогнаха Иван Шопов, в чието студио работих, и Павел Болярски. Записите бяха направени по време на пандемията, всеки от различно място. Бях решил да запазя този стил на продукция, който се съобразява с тежкото време на ковида, който всички преживяхме. Може би затова се проточи пет години, но съм доволен, че онова време е запечатано в албума.
„Вълчи залив“ е залив, който нямаше име. По време на една от разходките ни за заснимане на филма, с нас бе и Кирил Вълчев. Шегувахме се, че щом няма име, да го кръстим „Заливът на Кирил Вълчев“. Започнаха едни шеги, казах, че може да няма такъв залив, но ще има пиеса „Вълчи залив“. Впоследствие проф. Пимпирев, благодарен за това, че Кирил Вълчев помогна експедицията да се сдобие със собствен кораб, си позволи да сложи „Вълчев залив“, но ние вече бяхме нарекли това място „Вълчи залив“.
През март 2025 г., в навечерието на излизането на албума „Антарктически приказки“, чухме тази музика като част от поетичен спектакъл с Бойка Велкова и Любомир Ковачев, подбрали стихове към пиесите. Тогава, на 5 март 2025 г. в Sofia Live Club към публиката се обърна ръководителят на Антарктическата ни експедиция проф. Христо Пимпирев.
Снимка:
Светослав Николов
„На мен винаги ми е било като цел да идват хора на изкуството на Ледения континент, защото той е едно бижу, една друга планета, която е все пак на Земята. Хората на изкуството имат друго усещане. Вие бяхте веднъж на Антарктида, но музиката от почувстваното от вас остава след вас. Антарктида е за хора с топли сърца. Антарктида е любов.“
Снимка:
Светослав Николов
Следва пиесата Be Don. Това ли е бидонът от „Алеята на Куцото куче“?
И това. Бидонът се оказа многофункционален. В бидони се поставят нужните материали за експедицията – багаж, дрехи. Бидоните са още на летището в София, това бе първото ми впечатление. В бидони се е пренасял багажът по морето, като полярниците ги тласкат към брега, до гърди във вода. Така се появи с намигване пиесата Be Don. Вътре съм вплел вокално соло – размишленията на тласкащия бидона по ледените полярни вълни.
В каква твоя вътрешна сила те убеди това пътуване до Антарктида?
Много е лесно. Вече бях с експедицията до подножието на Еверест с идеята на нашия „провокатор“ Александър Илиев да ни заведе там група музиканти, фотографи, хора от киното, журналисти и да направим най-височинния концерт, който наистина се състоя на едно възвишение на 5350 м. Спечелихме място в Книгата на рекордите „Гинес“. Малко по-късно американци отидоха и свириха малко над нас. Свирил на най-високото място, сега свирих и на най-ниското – на остров Ливингтстън, на обратната страна на планетата. Това бе моята мотивация да приема предложението.
Предпоследната пиеса е „Пунта Аренас“, която прехожда стъпването на Ледения континент.
Но с обещанието отново да се върнем там – винаги е в нас това усещане, че сме били там, на юг, и няма да забравим. Това е емоцията на „Пунта Аренас“.
В края на албума се завръщаме към Крумовия камък, където започва всичко.
„Крумов камък“ са скали, оголени в снега. Там изсвирихме пиесата, която е в първата и в последната част на албума. В последната пиеса има вяра, шаманско усещане, ликуване, интровертно дори, танц на душата от всичко преживяно. Ако албумът се върти и започне отново, последната и първата пиеса се сливат.
„Антарктида е като друга планета. Звуците тук са както земни, така и космически. Щастлив съм, че бяхме заедно в Ледената красавица с Тео и Хари и вярвам, че тяхната музика би докоснала душата на всяко човешко същество.“ – проф. Христо Пимпирев.
