Здравейте, казвам се Александър Логозаров и съм най-вече китарист, но причината в момента да ме чувате в „За албумите от техните създатели“ е това, че в края на 2020 г. с мои приятели и колеги и записахме албум с моя музика Space Kadillak. Така се казва и групата.
За мен този албум беше упражнение в музикална откровеност. Като човек, хванал китарата в тийнеджърските години, бях много запален по рок и блус музиката и впоследствие се увлякох по джаза. Отидох да уча в Холандия с някои от най-големите имена на американската и на европейската сцена. Някак си естествено се отклоних от тези по-първи музикални пориви. В момента, в който си дадох сметка, че искам да направя моя музика, реших да потърся и това влияние. Албумът е опит и по-скоро – желание, да комбинирам тези две мои школи – рок звука и джаза, който отваря съвсем други посоки като импровизация и комуникация между музикантите. Албумът започва с моя пиеса, която е озаглавена Small and Safe.
За този албум имах дълго търсене откъм звукова посока, тъй като знаех, че искам да избягам от по-„чистия“ и „правилен“ китарен звук. Обичам винтидж звучащите усилватели и въобще в музиката от 50-те и 60-те години ми е много любим начинът, по който звучат китарите. Стигнах до там, че един мой приятел лютиер Михаил Иванов ми направи усилвател по примера на „Фендер“ усилвателите от 50-те години. Те са много редки и в Европа е трудно да се намерят. Те са изключително прости и елементарни джаджи, много малко ватове, но имат страхотен чар и начинът, по който изкривяват звука, е уникален. Това се превърна и в основния звук на албума. Пиесите дори бяха писани с идеята да звучат по този начин.
Основният риф в следващата пиеса – Wasabi Piece, е повлиян от нещо, което вече е кавър. А кавърът е на органиста Dr. Lonnie Smith, който пък прави кавър на Come Together на Beatles. Ако чуете неговата версия и малко от моя трак, може би ще намерите приликите, но интересното е, че всъщност тръгваме от една пиеса и отиваме в друга посока, която няма нищо общо на пръв поглед. Но много често в музиката така вървят нещата. Пиесата се върти основно около този риф, а мелодията дойде впоследствие. Надявам се, добре се допълват.
Съставът на групата е от мои приятели и любими музиканти – Стефан Горанов – барабани, Михаил Иванов – контрабас, и Росен Захариев – тромпет. Със Стефан специално имаме и приятелска, и професионална връзка. При нас вече трудно се делят нещата. От много време сериозният ни път в опознаване на музиката реално абсолютно се припокрива. В България учихме заедно, след това – в Холандия, в един и същ департамент. За такъв дебютен албум с моя музика беше абсолютно най-естественото нещо да се обърна към него. Така, както и в живота, за такива по-лични неща искаш да разполагаш с доверието. И Стефан много добре ме разбира. Аз не обичам много да обяснявам какво трябва да стане в музиката, просто обичам да свирим и да стигнем там. С Мишо Иванов вече се познаваме от достатъчно време, но пък при него хубавото е, че той е много разностранен като вкусове, познава много различни стилове. Това е много ценно за формация като нашата. Аз мисля, че ние не свирим определен стил, музиката ни е смесица от неща. Много е хубаво, ако може просто музикантите да ги усетят без да трябва да им бъде разяснено. Те са точно такива. Звукът и подходът на Росен Захариев е един от най-универсалните. Дори не мога да се сетя за ситуация, в която той не би било блестящ водач. В случая той изсвирва всички теми, той е и солист. Той вкарва необходимия баланс, така че да не звучим прекалено сурово, тъй като ние като ритъм секция имаме уклон да звучим малко по-рокендрол.
Следва Dusk Rider – по-спокойна пиеса. Тази идея успях бързо да завърша – нещо, което не е много типично за мен. Аз съм много разпилян. Почвайки нещо, някой път може да ми отнеме седмици и месеци да го довърша. Настроението, което се опитах да вложа в нея, е нещо, което ми носи музиката на Брад Мелдау. Той ми е един от любимите композитори, естествено и любим пианист. В неговите изпълнения винаги има една меланхолична нотка, независимо от темпото и маниера на пиесата. Това винаги ме докосва – малка жилка, за която всеки меломан знае за какво става въпрос. Определено музиката пипа по определен начин, не може да се обясни, но ако си музикант, може да се опиташ ти да направиш нещо в тая посока. Не твърдя, че пиесата е непременно в неговия стил, но откъм меланхолия мисля, че има общо.
Следващата пиеса си казва Chromismatic. Тя идва от мое желание да направя нещо в наистина по-джазова посока, в леко бибоп маниер. Темата звучи ала бибоп, но всъщност не е. По-скоро в нея има поклон към Лени Тристано като тип теми. Тя е много хроматична, много крива, една от темите, които човек никога няма да може да си изпее или изтананика, но това е донякъде и търсен ефект. В албума имаше нужда и от една такава пиеса – по-странна. Тя ми е много любима. Май ми е една от най-любимите в този албум.
Space Kadillak като проект много специални за мен, тъй като всичката музика, която свирим поне в албума, е моя. На живо обичам да свиря парчета от другите музиканти. Мисля, че това е най-естественото нещо, тъй като независимо кой води нещата, всяка една сценична ситуация трябва да си я припознаем като наша. Този проект се отличава до голяма степен от всички други неща, в които аз участвам, или съм гост по-скоро. Имам възможността да свиря доста разнообразна музика, което е много удовлетворяващо, но нямам възможност да свиря нещо в посоката, в която мога да използвам този звук, който по-рано описах. Сега си давам сметка, че заради това проектът доби тази посока, тъй като аз това не мога да си го взема от другаде и ми липсва. Липсва ми рокендрол звукът, но пък, естествено, импровизацията, комуникацията с музикантите искам да си остане на ниво, както е в джаза. Така че това е, което ми дава този проект на мен.
Следва Running Elephant или „Бягащият слон“. При мен много често заглавията и пиесите не са се създали и не са се родили едновременно и не са непременно едно за друго. Винаги в миналото съм стигал до стени, в които нямам идея за заглавие. В моя компютър винаги имаше може би десетки мелодии, които се казват „Без име“, Unknown и така нататък. Започнах, ако в ежедневието чуя някоя фраза, която ми хареса, или нещо, което мисля, че би работило като заглавие, да си го записвам в телефона. Имам такава бележка с поне още 20 заглавия. Така че няма никакъв шанс да ми свършат заглавията оттук нататък. Running Elephant просто звучи сладко, мисля, че отива на пиесата. Аз много харесвам коли. Неслучайно и групата, и албумът така се казват. Бягащ слон е емблемка, която слагат на най-спортната версия на „Ланча интеграле“. Така си озаглавявам творбите. Причината Running Elephant да се оформи като пиеса, която представя групата, като сингъл е, че като звук би достигнала до малко повече хора. Хората успяват да си затананикат темата. Дадох си сметка за това, наблюдавайки реакциите на публиката. Епизодично свиря тази тема – не непременно със Space Kadillak, а и с други музиканти. И няколко пъти ми направи впечатление, че хората се опитват да си я затананикат. Казах си, че тук има малка мина, това със сигурност означава нещо, има нужда това да е пиесата.
She като идея се появи преди две – три години. Тогава писах музика за пиеса, която се превърна във филмче – „Да бъдеш Палечка“. За мен това беше голямо предизвикателство и много любим проект. Всичко, което направихме там като музика, беше озвучено само с китара. Имаше много ефекти, компютърна пост обработка. Някои от тези неща за мен бяха нови. Това, което се чува като припев, условно казано, е темичката, която тогава се превърна и в основна тук. Тази година записахме пиесата по коренно различен начин с Павел Терзийски. Той тогава я усети по определен начин, написа текст. Текстът пък естествено донякъде даде и заглавието – She. Използвам момента да споделя, защото е важно – както от страна на Павел текстът и това негово изпълнение са посветени на неговия партньор в живота, в случая She за мен абсолютно седи по същия начин. Тази година, участвайки в два албума, които изискваха много работа и много концентрация, аз лично трупах и много опит. Трябваше да се вложи много време, а това означаваше и мое отсъствие от вкъщи. Много оценявам направеното от Лили. Мисля, че повечето хора знаят, че не сме женени, но ще си позволя да кажа, че тя ми е жена и аз на нея – мъж. Имам невероятния късмет да имам човек, който разбира какво е да участваш толкова концентрирано в тези неща. Ние имаме и малко дете. Въобще балансът, който трябваше да постигнем между тази творческа част и битовите елементи от живота, се получи благодарение на нея. Тя стои като човек до мен във всички тези проекти. Винаги търся нейното одобрение, защото знам, че тя успява да ми даде безпристрастна оценка. Ние сме партньори в живота, но тя е много откровена с мен и обратното, разбира се. Всеки път, когато имам някакво съмнение дали тази пиеса трябва да влезе в албума, дали това е правилният звук, дали нещо липсва, ѝ казвам: „Чуй, моля те!“ Тя ми е абсолютен коректив, затова тази пиеса е за нея.
Целия разказ на Александър Логозаров можете да чуете в плейъра под основната снимка.
Албумът излиза с подкрепата на „Музикаутор“.
