В „За албумите от техните създатели“ своя съвместен албум Never Let Me Go представят Лили Илиева – вокал, и Антони Дончев – пиано. Той излиза през 2021 г. и е техен първи съвместен. Веднага след издаването двамата го представиха на концерт в Бургас, а софийската премиера е близо година по-късно – на 7 април 2022 г. от 19:30 ч. в Софийската градска художествена галерия.
Кога и как се открихте за музиката и за съвместна работа?
Антони Дончев: За мен това е въпрос с повишена трудност. Имам обяснение защо не помня такива първи срещи. То е поради това, че с музиканти като Лили, с хората, които са много близки до това, което и аз се опитвам да правя, усещането ми е, че винаги съм ги познавал, толкова близки ги чувствам.
Помня концерт с Бигбенда на БНР, на който Лили бе вокалист.
Лили Илиева: Първата ни реална среща бе, когато се върнах от Холандия през 2014 г. Антони ме покани да бъда солист в негов концерт с Бигбенда на БНР. Почувствах се изключително трогната. Невероятна привилегия е да имам възможността да работя с Тони. Винаги съм искала да имам тази свобода на изказ.
Как се предразполагате за музиката, как си влияете един на друг, как се случва вашата музикална проява?
Антони Дончев: Тя е това, което сме ние. Май винаги се опитвам да намеря телето под вола. Сега ми идват думи от пиеса, която направихме с режисьора Иван Пантелеев в Народния театър. Единият от актьорите казва: „Всяко повторение е стъпка назад.“ Няма нищо по-лошо от познатото, човек трябва да се опита да го надгради. Това е моето верую, с което, надявам се, не затруднявам Лили.
Лили Илиева: Напротив, не.
Антони Дончев: Тя е такъв артист, че ми позволява да го правя. Всяка една пиеса, с всяко следващо изсвирване, докато я записваме, става различна. Няма как да е другояче, иначе изгубвам интерес. Това за нея е предизвикателство, но надявам се – и удовлетворение, че опитваме нещо различно.
Лили Илиева: Аз го търся. Точно този начин на правене на музика ми доставя невероятно удоволствие. И аз търся различното. Едно от любимите ми неща в нашето музикално партньорство е точно спонтанността и импровизацията. Не правим репетиции и не пишем аранжименти – обичаме тази спонтанност и импровизация, те се случват на момента, в това се крие тази химията между нас на сцената. Допълваме се, говорим си, имаме този музикален диалог. Дори често не се поглеждаме, всичко се случва много спонтанно. Огромно удоволствие!
Антони Дончев: Това е най-важното – взаимодействието и общуването в тази музика. Тя го позволява. В това е най-голямото ѝ предимство и в това е гениалността ѝ. Тя е само в този миг и никога повече. Дори навремето бях написал такава сюита – Now and Never. Все пак, да уточним, че става въпрос за изпълнение на стандарти – пиеси, които са познати. Когато изпълняваме композирана музика, несъмнено трябва да си научим написаното.
Това е за следващия албум.
Антони Дончев: Да, предстои, така е.
Обещахме си да говорим за джаз стандартите и докато слушаме музика, формулирахме темата така: джаз стандартите – възможности и рискове.
Антони Дончев: Много точно я формулира. Много е логично. Джаз стандартите ги свирят всички джаз музиканти. Това е също предизвикателство – когато музиката се свири масово, трябва да намериш своя поглед върху тях, иначе става повторение на едни и същи модели и хармония. Затова си позволявам почти винаги, когато работя с музиканти като Лили, да променям и рехармонизирам. Това е предизвикателство, но то всичко е предизвикателство.
Лили Илиева: Но рисковете са, че може да не се получи, както си го представяме. Аз също се стремя да търся ново звучене и да бягам от рамката. При мен рисковете са освен нещо да не се получи, има го и постоянно желание за търсене на още и още нещо. И в един момент се получава натрупване на идеи, които в някакъв момент може да са прекалено много и трябва да се подбира. Това се случва в реално време – докато пееш. От там идва трудността – да намериш баланса в правилния момент.
Антони Дончев: Баланс е хубава дума.
Какво дават джаз стандартите като основа за вас – и като музиканти, и чисто емоционално? Това са песни, които са част от средата ни, откакто се помним, слушаме ги, обичаме ги, чуваме ги в различни житейски ситуации, във всеки един момент ни казват нещо ново. Всяка нова интерпретация е нов поглед към тях. Това е песен, която в продължение на десетилетия се развива, обогатява, надгражда, участва в твоето изграждане. Какво представляват за вас джаз стандартите?
Антони Дончев: Те са задължителното условие за всеки един музикант, който се занимава с джаз. Значението им е самото им съществуване – това, че са останали във времето е достатъчната гаранция за техните качества. Това е основното. Те дават възможност за различна трактовка, за различен поглед.
За личен поглед.
Антони Дончев: Мисля, че това ги прави толкова устойчиви и жизнени.
Лили Илиева: И самите истории. Аз като вокалист мога да кажа, че всички думи, които излизат от тях, са изключително красиви. Те преразказват житейски истории. Огромен фен съм на пеенето с разказване на история. Това прави джаз стандартите още по-лични, още по-достъпни за хората. Забелязала съм, че няма значение дали публиката знае конкретния език, на който е една песен, те разчитат емоционалността от изпълнителя. Ако съумея да вляза в песента, да преразкажа историята, да я почувствам и да я изпея – независимо на какъв език се случва – това се прадава на публиката и тя го усеща. За мен няма нужда да има нещо повече от химията между изпълнителя и публиката, за да е преживяването общо. Но всеки трябва да го усети по собствен начин. Това е много ценно. Говоря генерално за музиката. Тя като изкуство трябва да ни заведе някъде, чрез нея трябва винаги да можем да попаднем в по-друго измерение на нас самите. Аз винаги търся това и се опитвам, доколкото мога, да го предавам.
Джаз стандартите ни връщат назад във времето, а това винаги носи романтика. В миналото има невинност, има спасение, очевидно от тогава насам сме намерили път напред и животът е станал по-хубав. Завръщането във времената, в които са създадени тези песни, как влияе на чувствата ви?
Антони Дончев: Стандартите за това са такива, защото всеки един от тях носи своето, което го отличава, и е зареден с тази енергия, обикновено на големи композитори от това време. Предпочитам по-баладичните форми – явно такава ми е същността. Предпочитам интимността на баладите.
Джаз стандартите са толкова романтични, те възпяват любовта!
Антони Дончев: Те се опират на вечните неща и това ги прави по-устойчиви и търсени. Ще продължаваме да ги свирим!
Лили Илиева: Чувствам се по същия начин. Винаги съм обичала простотата на стандартите. Баладите са ми слабост. Силата ми е в способността да интерпретирам нещо семпло по различен начин и да отивам на друго ниво с него. Една балада дава тази възможност – тя по различен начин резонира в мен като текст и мелодия, има много повече време да се случи всичко. В това време всеки може да направи много неща, а може да направи и малко. Постоянно повтарям на учениците си, че паузата също е музика. Да имаш време е хубаво нещо.
Как избрахте репертоара? Защо измежду хиляди, точно тези десет?
Антони Дончев: Това е лесен въпрос! Защото те ни казват нещо и на двамата. И повечето са балади. Лили е основният човек, който избра нещата. Тя е водещата линия, гласът е най-важното нещо. Аз исках тя да се чувства най-добре. Като ми предложи тези заглавия, веднага се съгласих.
Лили Илиева: Не се среща често албум с джаз балади. Но песните така се допълват, че от началото до края разказват една история. Понеже са много видоизменени, не оставят усещане за носталгия. Когато изслушам албума, чувствам лекота. Щастлива съм, че го направихме по този начин. Преподлагам, че следващият ще е с абсолютно различна концепция.
Защо решихте това да е темата на първия ви албум – джаз стандарти, дуетен формат?
Лили Илиева: Много естествено се случиха нещата. Допреди това, когато сме свирели заедно, сме правели предимно стандарти. Колкото до авторската музика, аз сънувах, че звъня на Тони по телефона и му казвам, че съм си представила целия ни албум с авторска музика. И всичко бе толкова реално, че се събудих и моментално му писах. Ще съм много щастлива, ако един такъв бъдещ албум стане факт. Тони пише така красиво и толкова много искам да пея негова музика. Искам да пея твоя музика, Тони!
Антони Дончев: Бавен съм в тези неща, но когато имам предизвикателство, нещата потръгват. Благодаря ти за това и ще се радвам да го направим!
Къде, как и с каква нагласа го записахте?
Антони Дончев: Направихме концерт в Първо студио на БНР, който бе записан, за да го издадем в албум. Но аз не останах доволен от свиренето си и по време на концерта имах недобро усещане. Предложих на Лили да влезем в студио и да го запишем отново. Отидохме в залата на Националната музикална академия, където има прекрасни рояли. Тогава вече албумът стана факт. Пространството веднага ми въздейства. Обемът е много хубав, акустиката – също. За мен звукът е най-важното нещо. Дори с един простичък звук могат да се кажат много неща.
Лили Илиева: Музицирането в една такава зала е разкошно. Бих искала да направим концерт там. Усещанията ни са общи, емоционално сме били на една вълна. За мен бе много лек процес, както обикновено. Не съм била напрегната, както съм се чувствала преди години в студио. Лек и приятен процес бе самият запис. И бърз.
Антони Дончев: За 3 часа.
Разкажете ни за обложката и за заглавието.
Антони Дончев: Заглавието аз го предложих, а Лили веднага намери дизайн, който да му отговаря.
Лили Илиева: Той е на Албулена Пандури, която случайно открих в интернет. Тя е дизайнер, живее в Ню Йорк. Помолих да закупим дизайна. Каза, че музиката би отивала на изображението и бе щастлива, че можем да работим заедно. В самата идея на обложката ми харесва, че тя кореспондира с музиката, но го има и елементът на излизане от рамката. Винаги ме грабват подобни изображения.
Антони Дончев: Освен това то е романтично. Аз онемях как е възможно толкова да пасне на Never Let Me Go тази вързана луна, която птицата носи…
На обложката имате и обща снимка.
Антони Дончев: Тя е направена от моята мила съпруга. Имахме фотосесия по софийските улици. На тази снимка сме на ул. „Шишман“ малко преди „Граф Игнатиев“.
Заглавието избира Антони Дончев.
Антони Дончев: Чисто емоционално то казва страшно много неща. Свързано е с любов, с добрина, със стандартите. Тях никога няма да изоставим.
Година по-късно…
Антони Дончев: Признавам си, че не съм слушал албума от времето, когато работих по него. Малко съм го позабравил. След като съм казал, че можем да го издадем, значи съм имал изнвестно удовлетворение. Слушайки себе си, винаги се дразня от нещата, които са могли да станат много по-добре. Но си давам сметка, че това е и най-хубавото на тази музика. Тя никога няма краен вариант, винаги може още повече и по различен начин.
Лили Илиева: За мен също е така. Осъзнах го през годините и го приех за нещо нормално. Не вярвам в перфектното, никога не съм считала, че каквото и да е, трябва да е перфектно. Ние сме човешки същества, хората не са идеални. Не смятам, че музиката трябва да е такава, защото това би я направило стерилна. Всички несъвършенства, които чувам, ме дразнят, но си казвам, че това е било на момента. Точно тези моменти правят едно изпълнение живо, те правят музиката разбираема и много по-човешка. Те показват нашата емоционалност.
Антони Дончев: Ако музиката е истинска и искрена, вълнуваща, тогава тази емоционалност има смисъл. Това е, което се предава на хората. Човек не може да лъже в музиката. Няма как. Това се разбира.
Албумът Never Let Me Go излиза през 2021 г. и непосредствено след издаването му бе представен в Бургас. Година по-късно – на 8 април, го слушаме за първи път в София. Какво се случи на първия концерт точно преди година в Бургас?
Антони Дончев: Пак не помня.
Лили Илиева: Валя силен дъжд.
Антони Дончев: Да, страхотен дъжд. За мен първата приятна изненада бе в какво се е превърнало т.нар. НФК в Бургас. Видях за първи път новата зала в това пространство в моя роден град. Имаше един нелош малък роял, акордиран. И общуването с Лили – това е най-важното.
Лили Илиева: А спомняш ли се, че пътят натам бе много готин? През цялото време си говорихме за… Антони е невероятен ентусиаст на тема коли. Когато стигнахме до Бургас, установих, че през цялото време сме си говорили за коли. И моят мъж е автомобилен ентусиаст и изглежда съм попила нещо от него. Самият концерт бе много приятен, като всеки друг път. Радвам се, че все пак успяхме да представим албума. През 2018 г. бе първият опит да го запишем. След това – пандемия. След това решаваме, че ще го запишем отново. После – пак пандемия. Затова чак сега – година след излизането на албума, успяваме да го представим в София, но все пак ще се случи.
Какво е вълнението? С каква нагласа сте?
Антони Дончев: Доста съм нетърпелив. Отдавна не сме били с Лили на сцена, даже не сме се и виждали. Междувременно започна едно още по-абсурдно нещо. Докато големите мъдреци на днешното време предричаха, че човечеството е заплашено от пандемии, според мен никой не е предполагал, че можем да стигнем до ситуация, в която през XXI в. в Европа ще има война. Признавам си, че изричайки тези думи, продължавам да не вярвам в това. Не искам да го вярвам.
Не би трябвало да е така.
Антони Дончев: Искаме – не искаме, това вероятно ще ни повлияе на свиренето и на пеенето.
Лили Илиева: Със сигурност ще ни повлияе. Вече ни влияе.
Ще даваме още повече любов – това е нашият шанс.
Антони Дончев: Така е.
С тези песни това ще дойде така естествено като чувство и като точка, в която ще се съберем на 7 април в СГХГ за столичната премиера на Never Let Me Go.
„За албумите от техните създатели“ се излъчва по Джаз ФМ в сряда от 19 ч. с повторение в събота от 14 ч.
