Джаз ФМ е сцена на виртуалното издание на Международния фестивал на спомените GOATMILK в Горна Бела речка. Тази година той се провежда за 17-и път, но за първи път основната програма е в електронните медии, заради коронавирусната пандемия. Предаването се излъчва в ефир, а като филм можете да го гледате в ютюб канала ни и на фейсбук страниците на радиото и фестивала. Монтажът е на Николай Лазаров.
Милена Караджова направи своя ефирен дебют по Джаз ФМ, а на концерт – на сцената на GOATMILK през 2009 г. След това издаде още два албума. Първият в дискографията й бе записан с Веселин Койчев квартет, вторият – с Румен Тосков – Рупето, Веселин Веселинов – Еко и Христо Йоцов, а третият – с Асен Маринов и Християн Георгиев. Преди това Милена Караджова продуцира изпълнения от Васил Петров „Люлчени песни“. След десетки концерти в България и по света, през 2016 г. Милена Караджова прекрати самостоятелната си кариера, но продължи да пее в спектакли на Камен Донев и като специален гост на Братя Владигерови и на други музиканти. През цялото време тя работи като учител в начална степен в частно училище в София. Сега тя възобновява своята самостоятелна кариера там, където я започна – в ефира на Джаз ФМ и на сцената на Фестивала на спомените.
С Милена Караджова сядаме в залата на читалището, за да поговорим за нейния дебют тук, когато тя е решила да се сподели в истинската си същност, без тревога как ще бъде приета. Тя започва да пее, вече натрупала мъдрост. „Знаех, че да пееш не е просто да излезеш на сцената и някой да ти ръкопляска, а да ти „стиска“ да се споделиш какъвто си – истински, да се заявиш, че те има. Моят спомен за Бела речка е за прегръщане, за подкрепа. Когато видях хората, го нямаше страха как ще бъда приета. Бях при приятели, при сродни души и им подарих нещо – те си го взеха и на свой ред дариха свои емоции. Бела речка е изстрелване, защото тогава имах нужда от уверението, че това, което правя, не е страшно. Нищо не губя, напротив, трябва да му се насладя и ако имам смелостта – да работя върху него, а не само да се чудя какво не му наред.“ – връща се към началото Милена Караджова.
Припомнихме си момента, когато голямата певица на селото – леля Дешка, единствена сред десетки слушащи и пеещи, напусна залата по време на концерта, очевидно с огромно чувство на вълнение. Тя се върна след минути с кутия шоколадови бонбони. И после излезе на сцената с Милена, за да изпее с нея „Заблеяло ми агънце“. Леля Дешка разказа, че пее отново за първи път след смъртта на съпруга си. На Милена дълги години тази песен носи тъгата на обречеността, защото я знае в популярния й, но непълен вариант. В него чуваме историята на Рогуша, която Тодор продава на касапите за шепа алтъни. Когато агънцето му напомня, че е обещал да позлати рогата й и да посребри краката й, задето е спасила стадото му от придошлата река, пастирът засвирва на кавал и го облива в сълзи. Години по-късно Милена чува на сцената от Камен Донев как продължава песента. Кучето, което няма никакъв егоистичен интерес, отива при касапите, прегризва въжето, с което е вързана Рогуша, и тя се връща в стадото. „От цялата тази история си вземам, че от нас зависи дали ще решим, че приказката е свършила с лош край. Достатъчно е да направим втора крачка, за да стигнем до щастливия. Имам един ученик – Живко, който обикновено, като съчинява история, завършва с: „И всичко станало хубаво.“ Така че, защо да не свършват историите хубаво?“ – завършва с въпрос-призив разказа си Милена Караджова. Тя изпя „Ела, моме, да повечераме“ – песен, която прозвуча и по време на нейния дебютен концерт тук.
Отново с леля Дешка на сцената през 2013 г.
Мариана Асенова от Фондация за нова култура – организатор на фестивала, споделя за възможността той да е защитена среда, в която да осмислим личните преживявания, които ни изграждат като личности, чрез средствата на изкуството – литература, театър, кино и музика, чрез дискусии, работилници, развиващи средата намеси... Тя описва как фестивалът последователно изпълнява мисията си: „Когато започнахме преди 17 год., ни водеше любопитството към личната история на хора, които обикновено не са във фокуса на интерес на журналисти, политици и интелектуалци. Покрай историите на местните хора, които започнахме да изследваме, си дадохме сметка, че тези лични истории са в основата на канавата на общуването и на създаването на общност. През годините си дадохме сметка, че общност се гради трудно и бавно. Различните теми, които всяка година си поставяме като фокус, изглеждат ежедневни, но са трудни и ги избягваме.“ Защото връщат болезнени и травмиращи спомени, защото показват, че понякога не успяваме да се справим.
Фестивалът на спомените е наречен „Козе мляко“ на традиционния поминък тук. Всяка сутрин стадата преминават през центъра, отправили се на паша към чистата, зелена планина. В сгушеното в сърцето на Врачанския Балкан селце се събират местни жители, хора от цялата страна и от целия свят, които в сигурна среда на уют, красота и споделеност, могат спокойно да изговорят всяка тема в нареждащ се пъзел от мнения.
Тази година темата на фестивала е „Рефлексии – назад и напред“. „Селото не е същото. Много местни починаха, но дойдоха хора, които са се пенсионирали и вече живеят тук, а от миналата година се появяват и млади – внуците на тези тукашни жители, с които започнахме фестивала. Те искат да прекарат повече време на фестивала, да се включват в събитията. Това ми дава емоция, вдъхновение и вяра, че сме на прав път.“ – очертава посоката на развитие Мариана Асенова.
След ден на дискусии вечерите завършват с концерти в читалището, чиято зала прелива от желаещи да слушат. Тук неведнъж е пяла водещата от ефира на Джаз ФМ Мирослава Кацарова. На кадрите по-горе и по-долу виждаме Мишо Йосифов, Вили Стоянов, Димитър Шанов, Димитър Льолев, Мартин Ташев...
Срещите оставят силен отпечатък. Снимката долу пази спомен за двама от любимите участници във фестивала. И леля Дешка, и цигуларят Николай Куманов за съжаление вече не са сред нас...
В програмата ни следва концерт на Милена Караджова с Петър Миланов – китара, Христина Белева – гъдулка, и Петър Йорданов – Бъни – перкусии. Записът и смесването са на Петър Пейков. Слушаме песните „Изгрела е звезда“, „Момне ле“, „Пуста младост“, „Снощи седенки кладохме“, „Айде, дебре де“, която получи аплодисменти от хора, слушащи ни на балконите наоколо, „Снощи вечер, либе ле“ по музика на Милена Караджова и Борислав Ангелков и „Девойко, мари хубава“.
Сийка Петрова е от Бела речка, дълги години живее в София, а след като се пенсионира, отново е тук. Тя разказва колко голяма роля има Фестивалът на спомените за оживяване на планинското селце, как той дава възможност местните хора да се съберат, да слушат музика, да гледат кино и театър в чудното село, в което обаче живеят малцина. „Чумата е минала.“ – така отговаря тя с тъжен смях на неподвижно болния си съпруг, попитал я дали е срещнала някого по пътя до магазина.
Затова и фестивалът, на който тук идват стотици участници, е посрещнат с такова желание. „Още като чухме за него, бяхме много въодушевени, защото това е едно разнообразие. Малко останахме, повечето – възрастни. На всички ни беше много приятно. Казах си – ще се освежи селото, ще има млади. През зимата няма жива душа, всички си седят вкъщи. Това, което очаквахме, си стана. Доволни сме!“ – казва с чувство на голяма удовлетвореност леля Сийка. Тя отбелязва, че младите обичат да се разхождат по хълмовете над селото, което и аз никога не пропускам да направя – планината ни тегли и ни радва.
Леля Сийка винаги играе на хорото, когато на 24 май тук свири Вършечката духова музика. Фестивалът е очакван и от най-младите наследници на местните жители, които се връщат тук специално за него. „Много се забавляваме. Освен моите деца, и внуците идват и им харесва. От една седмица насам ме питат какво става с фестивала. Отговарям им, че тази година няма да има заради многото ограничения. Ще го преживеем някак. На всички им е тъжно.“ – споделя и тя празнотата, която промяната тази година оставя. Сред събитията от виртуалнто издание обаче е нашият филм-концерт, който достига до целия свят по интернет, а местните жители специално ще се съберат, за да го изгледат в момента на първото му излъчване в 20 ч. в събота.
Тръгнали от празника, с тъга приемаме неговата липса тази година, но той е създал спомени, които винаги могат спасително да ни усмихнат и поучат. Леля Сийка споделя наблюденията си как възрастните хора с колкото глас имат питат на чист български гостите-чужденци: „Ти откъде си?“ „Сякаш със силата на гласа ще се разберат.“ – с усмивка коментира тя. „Приятно е, но е малко – само един път годишно. Иначе ни е много красиво селото. Като изляза тук на поляната и седна – то птички, билки, зеленина … Все едно за пръв път си виждам селото. Възхищавам се всеки Божи ден на гледката. Толкова години го знам и не мога да се нарадвам на панорамата. Много е красиво!“ – с жажда за срещи и празници ни кани тук тя, след като вече съм благодарил за интервюто.
С Милена сме пред къщата на леля Верка от с. Зверино, където през 2013 г. тя пя, а свои стихове ни чете нейната приятелка от университета Мила Велчева. Милена и сега държи в ръка книгата „Вечерно огледало“, но не се налага да я отваря, защото толкова много харесва, че знае наизуст стихотворението „Къщата“. То е за напуснатия роден дом, който винаги остава в теб.
„Тя е сродна душа, приятел, ангел-хранител. Преживявам нейната поезия. Тя казва със стихове онова, което аз не мога с песен. Така се допълваме. Пристан ми е през годините – тя – във Велико Търново, аз – в София, но една невидима нишка ни държи. И до ден-днешен, когато се видим, се забавляваме като деца и съм й много благодарна.“ – излива думите с любов Милена Караджова. Предстои й да направи нещо ново в своя живот – ще илюстрира третата стихосбирка на Мила, и си пожелава догодина да я представят тук. Аз споделям искреното си желание четенето на книгата да е придружено с музика от четвъртия албум на Милена. Обещаваме си го.
През 2013 г. леля Дешка бе в двора на къщата на леля Верка, за да слуша Милена и още веднъж да я прегърне.
Предаването завършваме с бис – песента „Маро, Марийчице“ от концерта, който записахме в София без публика с Бела речка и нейните жители и гости в сърцата си.
