Някъде изгубихме пътя – много отдавна, хората, единствените, които си дадохме привилегията да грешим, защото сме деца на Бога, погрижил се за нашето спасение. И вместо, създадени по негов образ и подобие, да почувстваме подтик да се върнем към тази своя същност, намираме нови начини да правим света още по-безпощаден към самите нас. Обричаме се да бъдем просто наблюдатели на живота, който изтича покрай нас.
Защото нашата самозабрава ни обрича – за един приказен свят затваряме очите си, в един прекрасен свят се отказваме да живеем. А той е в най-естествените неща пред нашия поглед, видим ли животните и растенията в единението им в природата, в която всичко останало е хармонично, изначално красиво и вечно одухотворено.
В реалността, която си конструираме, сами се лишаваме от даровете на живот, изпълнен с радост. Към свят на духовни богатства единствено е в състояние да ни завърне система от морални ценности. Но кой ни задължава да се придържаме към нея, когато около нас цари разложение? Можем ли да си наложим това, когато светът не го изисква от нас?
И отговорът, разбира се е, е да, както ни го дава чрез произведенията си проф. Иван Газдов в нова изложба в столичната галерия „Арте“. Всичко в нея е атака към нашите сетива, за да се събудим. Да можем, когато от видяното в огледалото на тези творби краката ни са подкосени, да се окажем чудодейно здраво стъпили на тях. На всичко, към което ни предизвиква средата, устояваме, всичко накрая удостояваме с усмивка. Но преди това сме извървели пътя към своето спасение.
Това е изложба, която утвърждава. В свят, в който Божиите заповеди са така условни, а по смъртните грехове може и да ни съдят, но надали и не сега… Наистина ли сме убедени, че непреходното в живота е в непрекъснатото му консумиране? Кои са благата, които той ни дава, и кои са изкушенията, с които ни проверява? Ние вземаме ли от него или му даваме, за да продължи той?
Тези въпроси не можем да си зададем, защото съдържат отговорите в себе си, и не искаме да си зададем, защото отговорите им ни задължават. Не бива да ни изненадва произнасянето на тази истина – животът е отвъд ограниченията, в които го затваряме, и продължава във времето след нас.
Затова имаме отговорност към себе си и към него. Животът е твърде ценен, за да го прекараме в духовна нищета, в която не сбъдваме стремежа на душата към израстване. Изложбата на проф. Иван Газдов е място, на което да се срещнеш с душата си.
Произведенията поемат в себе си средата, отразяват я със средствата на карикатурата през личността на твореца, който променя всичко. Той ни показва суровата истина, без префиненост. Свикнали сме да възприемаме изкуството като убежище, в което да се спасим от действителността. Но друга е неговата роля – да живее с действителността и да я облагородява не винаги само с реалния израз на красивото, а и със създаването на стремление към него.
Галерията гледа към улицата с автопортрет на проф. Иван Газдов с предупреждение за обществото на насилие, което отдавна изграждаме. Реализираме се в доминация чрез нахалство и потискане, а не в лидерство чрез принос и извисяване. Първото задоволява краткосрочен личен интерес, второто дългосрочно дава благо за всички. Този автопортрет не е на проф. Газдов, а наш чрез света, който създаваме.
Поемайки по алеята към входа – втори автопортрет ни призовава да бъдем наблюдателни и проницателни.
Бдителни, влизаме в галерията. „Ти купи ли графикатура?“ – четири пъти ни пита авторът. В умишлено създадено противоречие той не е поредният, който иска нещо от нас, а един от малкото, които ни дават. Да, изискващ е – да си поставим високи критерии и да живеем според тях. И ни помага да сторим това. Създавайки графикатурата, проф. Иван Газдов ни дава стимул да си направим добро, дава ни средство да правим добро – кривиците в отношението и поведението ни показва по най-добродушен начин. С това той не прощава, а ни приканя. Защото всичко е объркано – от най-интимното до най-глобалното в свят на естествена подредба по законите на природата.
„Големите графикатури. Двойно настроение“ е озаглавена изложбата в два плана. Но същевременно авторът визира и два пласта: графикатурите са големи като послание и само възприемем ли го, настроението ще е двойно по-добро. Така той за пореден път ни зове да влезем в дълбочина. Както каза и в думите си на откриването – че в този момент на творбите им е най-лесно – цялото внимание е извън тях и те могат да си стоят на стените на спокойствие. Защото иначе те се вълнуват за нас – когато ги гледаме, неизменно ги преживяваме.
Както е преживяно всичко, споделено от автора чрез тях – от отсрещната стена ги гледат автопортретите със своята реакция. Заинтригуван от света млад художник с проницателен поглед и отворен към палитрата на живота през 1975 г…
Подлагащ всичко на съмнение, изумен дори, от сегашното състояние на нещата и свръхскептичен към това, което идва, през 1989 г… Заявяващ се с графикатурата новатор в общество на консуматорство и факирство през 1990 г…
Творецът вижда отвъд повърхността с рентгенов поглед, триизмерно – отвъд плоскостта…
И създава и дава продължение на Божия завет към хората: обичай всичко, което те докосва.
