На 3 октомври AYA Estate откри изложбата Better with Time — селекция от колекцията на белгийката Галила Барзилай-Холандер. Нейни са концепцията и текстовете, а събитието се реализира по инициатива на кураторката и галеристка Веселина Сариева и се организира от AYART Collection by MFG. Изложбата може да бъде видяна в AYA в село Хърсово до 28 февруари 2027 г. Това е втората голяма изложба, курирана специално за пространството на винарната, след Blending с куратор Весела Ножарова.
Експозицията съчетава произведения, както на утвърдени имена, така и на по-нови артисти. Сред авторите са Ървин Пен, Даниел Споери, Чихару Шиота, Елоди Антоан, Дебора Бауман, Джейдън Мур, Норико Ямагучи и др.
Галила Барзилай започва да колекционира съвременно изкуство през 2005 г. Любопитството, еклектичността, интуицията и хуморът постепенно се превръщат в отличителни черти на нейната колекция. Погледната като цяло, тя се превръща в личен разказ, изграден от срещи, избори и нестихващо любопитство към света.
Десетилетия преди да започне да колекционира, работата ѝ е свързана с изкуството. В Брюксел двамата със съпруга ѝ – вече покойният Жак Холандер, стоят зад New Hotel Siru на площад Роже — хотелът, в който над сто белгийски художници се заемат да превърнат стаите в самостоятелни произведения. През 1990 г. списание Time посвещава материал на проекта.
През 2020 г. Галила отваря в Брюксел собственото си пространство P.O.C. —където лично представя колекцията си пред малки групи от посетители. Сега част от произведенията, които Галила купува през годините, могат да се видят и в България, събрани в изложбата Better with Time.
Таня Иванова ни среща в ефира на Jazz FM с белгийската колекционерка Галила. Интервюто с нея може да прочетете по-долу или да го чуете чрез плейъра под основната снимка.
Описвате себе си като „артхолик“. Какво имате предвид? Бихте ли ни обяснили?
Алкохоликът е човек, който пие и не може да спре, нали така? А аз не мога да спра да купувам изкуство, въпреки че не обичам думата „купувам“. В един момент си казваш: „Добре, не можеш да имаш всичко.“, но всеки път, когато си дам сметка, че нямам неограничени средства, че имам обективни ограничения, просто не успявам да устоя. Всеки път, когато почувствам нещо към дадено произведение, си мисля, че не е задължително да го притежавам, но усещането е много сложно – сякаш е жизненоважно за мен като дишането или кислорода. Някои хора могат да отидат на изложение и да не купят нищо, но през последните 21 години аз посещавам много изложения и няма нито едно, от което да не съм си тръгнала с покупка. Защото когато усетя връзка с дадена творба, тя сякаш става част от моя свят, все едно приемам нов човек в семейството.
Значи говорим за обсебеност?
Да, това е обсесия. Затова мястото ми се нарича Galila’s P.O.C, а P.O.C означава страст, обсесия, колекция.
Здравословно ли е да си толкова обсебен?
Не, не е здравословно! Но не съм открила ваксина, лекарство или терапия за това.
Но изкуството само по себе си също може да бъде лекарство. Съгласни ли сте?
За мен изкуството е лекарство, в смисъл че ми носи толкова много радост и ме подмладява. Чувствам се на 20 години – физически и психически, а това не е зле, когато си почти на 80 г. В моя случай да се чувстваш на 20 г., не е никак лошо. Дава ми много енергия и интелектуален капацитет да бъда дейна и креативна. Какво повече може да иска човек?
Като става дума за младостта, истината е, че някои неща се подобряват с възрастта.
Но аз смесвам двете неща като коктейл: съчетавам хубавото от възрастта с хубавото от младостта.
Мисля, че точно това е мъдростта!
Имам опита, идващ с годините ми, така че знам кое е добро и кое не е лошо, но същевременно оставам отворена за нови неща – такива, които някой по-възрастен може би не би приел, не би поискал за себе си или не би отделил време да им обърне внимание.
С напредването на възрастта се появяват известни ограничения, но ние, жените, можем да се почувстваме много освободени. Аз го усещам така.
Аз не усещам никакви ограничения. Да чукна на дърво, радвам се на отлично здраве. Нямам здравословни проблеми, не вземам лекарства, в много добра форма съм.
Бихте ли ни разказали как направихте подбора за изложбата тук?
Беше много трудно. В Белгия имам пространство, което се нарича Overdose („Свръхдоза“), което е с площ от 1500 кв. м и в него са изложени около 650 творби. Обичам натрупването, защото така на преден план изпъкват множество връзки и всичко става много динамично. Тук пространството е огромно, но трябваше да се съобразяваме и с други въпроси като този за сигурността, както и с физическите параметри. Беше много сложно да избера измежду толкова много неща, които исках да представя и които създават връзки помежду си. Веселина Сариева много ми помогна с избора. Казваше ми: „Не, ще вземем това и това.“ Тя познава пространството по-добре от мен. Трудно е да си представиш как ще изглеждат творбите, без да имаш представа за самото място, но ѝ дадох пълна свобода на действие и не отхвърлих нито една идея.
Как се запознахте с Веселина Сариева? Разкажете ни повече за взаимоoтношенията си.
Запознахме се преди няколко години по време на изложение, а когато човек усети връзка с някого, нещата просто се получават.
Доверието е много важно.
Струва ми се, че в източноевропейските страни отношението е изпълнено с повече уважение и доверие, а връзките са по-автентични. Имам наблюдение от страни като Румъния, Унгария, България, Чехия. Общуването ни е искрено, не се основава само на финансови интереси, покупки или инвестиции, а на чисто човешко отношение, взаимно уважение и дори приятелство. Ще ви разкажа за моя опит с Националния музей в Рига. Те организираха мащабна изложба с моята колекция от столове, разглеждани като произведения на изкуството. Малко се притеснявах как ще бъдат третирани по време на транспортирането и дали няма да се случи някакъв инцидент, но все пак реших да им се доверя. Резултатът беше невероятен – с какво внимание, елегантност и грижа подходиха към тази изложба. В Западна Европа отношението става все по-неуважително и арогантно заради парите, което е за сметка на човешката връзка. Това е нещо, което аз съм забелязала.
В тази изложба се долавя силно чувство за хумор, което е много важно в изкуството. Но накрая усетих и нещо съвсем различно – почувствах се уязвима, гледайки всички тези произведения, а тази уязвимост е нещо много човешко и важно за света, в който живеем.
Винаги сме уязвими. Невинаги го показваме, но до известна степен да разкриеш уязвимостта си е нещо човешко. Това е и въпрос на доверие към другия, че ще приеме и уважи тази уязвимост. Може би точно тук възрастта играе роля като коктейл от хубавите страни на това да си зрял и хубавите страни на младостта.
Бихте ли ни разказали повече за видеото на известната японска артистка Чихару Шиота, което е включено в изложбата? Наистина е невероятно.
Обикновено не говоря за творбите, които избирам, по простата причина, че не се интересувам напълно от позицията на артистите, а трябва сама да усетя нещата. Понякога думите са излишни – просто настръхваш и следваш собственото си усещане. Познавам лично Шиота, тъй като поръчах творба при нея. Тя имаше и здравословни проблеми, така че връзката ни е по-лична.
Видях снимките Ви в Instagram – изглеждате толкова красива и игрива. Сетих се за песента на Синди Лоупър Girls Just Want to Have Fun („Момичетата просто искат да се забавляват“).
Забавно е, че го казвате, защото винаги съм смятала, че съм твърде сериозна. Може би това се промени след смъртта на съпруга ми. Бяхме женени 30 години. Той беше блестящ човек и всичко се въртеше около него. Може би не изразявах напълно себе си, защото той доминираше – сякаш нямаше място и за двама ни да блеснем. Сега се питам: как ли щеше да реагира той, ако аз блестях малко повече? Никога не съм се стремяла към власт, така че може би това, което се проявява сега, е било част от мен през цялото време, но не е имало възможност да излезе наяве, тъй като балансът не е бил правилният. А все си мислех, че съм твърде сериозна!
