Стиховете на Миряна Башева, произнасящи истината за живота в любов на осъзнатия човек; песните на Стефан Димитров по някои от тях, с които те още по-дълбоко проникват в душата – постановката на проф. Маргарита Младенова ги поднася като пулса на живота в „Мислещите тръстики“. Премиерата бе снощи в Театрална работилница „Сфумато“. В навечерието ѝ проф. Младенова се обърна към публиката с приканващи думи:
Както в „Пир по време на чума“ (Пушкин) или както в „Любов по време на холера“ (Маркес) – тъкмо сега – в окото на кризата – е време за поезия. Срещу унизителния страх, неверието, ожесточението, глупостта и развалата, срещу проституцията с думите и празното дрънкане – да изправим на сцената „от упор“ силното слово на Миряна Башева, един апостол на съвременната българска поезия. „Ако сме хора“ – да си припомним нейния ултиматум „за свобода, любов и смърт – това е, друго нямаме“; да поемем болката на вселенската й душа; да се заслушаме в толкова живия и днес глас на поетесата – и да чуем как:
...над работните чернови,
през сънища, стон или кикот
бавно надигат любопитни глави
Мислещите тръстики.
За нас – нейните връстници – поемите на Миряна и песните на Стефан Димитров са откровение за артистичната ни младост.
За двайсетте момчета и момичета от клас „Младеновите" – нейните говорители от сцената – те са събитие.
Надяваме се – и за зрителите на „Сфумато“.
Публиката излезе притихнала, чула откровение, преклонила се пред таланта да разбереш живота, да го прегърнеш и да го изживееш, станала свидетел на чудо. „Целта ми е хората да преоткрият тези стихове. Дори да са ги чели навремето, нека да не мислят, че това е единственият им ресурс. Извадена от контекста, в който са писани поемите, Миряна Башева е много по-силна, крайна и неистова. Тази ярост на нейното несъгласие и тази крайност на нейния копнеж по друго ми се искаше зрителите да ги получат, те да ги ударят, да им разместят пластовете. Никак не ми се е искало по друг начин да излезе публиката.“ – казва проф. Маргарита Младенова в интервю по Джаз ФМ и реакцията на зрителите е свидетелство за осъществяването на нейния замисъл.
Черната завеса, от която ни пронизват стиховете на Миряна Башева, се вдига, за да ни съедини с реалния живот, в който се срещаме и разминаваме, но и тези разминавания ни събират – с нас самите. „Даже когато е в любовен провал, Миряна не занимава света със сантиментите си. Тя се опитва през духа си да се възземе и да открие провала като узнаване, като сблъсък с истина за човека. Иначе как да си обясним думите „не изчезвай, нещастие мое“? Тя казва, че нещастието е нейното щастие. То я учи да узнава каква е човешката участ. Тази мъдрост е просто забележителна.“ – отбелязва проф. Маргарита Младенова. За заглавието посочва, че Миряна Башева цитира формулата на Блез Паскал в поема, самоиронична и изповедална по отношение на това какво стои в потенциала на човека: „Когато през последните години непрекъснато става дума за това колко нямаме, да се досетим, че сме бедни духом и сме изгубили идеализма. Това са тези мерки, без които човекът е просто разтреперано тяло, уплашено. Миряна няма страх.“
„Мислещите тръстики“ разтърсва и укрепва. „Страхотен спектакъл! Миряна Башева е нещо стихийно, огромна е, няма как да се обхване всичко, което е измислила, което съществува и ще съществува. Защото тя беше извънземна.“ – с възхищение от постановката и преклонение към Миряна Башева говори композиторът на десетте песни, които звучат от сцената, Стефан Димитров. Изкуството им е извън времето. Днес песните са също толкова нови, както когато сме ги чули за първи път преди около 40 години. „Винаги съм се учудвал на нейните умения. Тя е така програмирана, че да остане в бъдещето.“ – казва музикантът за твореца, който е винаги в настоящето, колкото и нататък във времето да е този момент.
Поетеса и композитор вече се познават, когато ги събира песента „Нека да е лято“. Тя звучи в началото на спектакъла. И тук, както и в живота, тя е отправна точка в път. Гледната точка на режисьора проф. Маргарита Младенова е от балкона на Миряна Башева на Орлов мост, където се пресичат неспирните потоци на пътища. На този балкон по цяла нощ са разговаряли поетеса и режисьор. „От тази малко висока гледна точка ту засичам, както тя прави в поезията си, „мравуняка човешки“, ту в тези разминавания пробивам интимното пространство на човека. Ръбът между двете е това, върху което Миряна пише. Не е просто цитиран целият живот, а е цитиран целият живот в неговите коридори. Като се тръгне от първата реалност тук и сега, се надгражда към метеорологията на душата и към още по-следващото – настояването на духа. Опитах се по вертикала, на пластове, да изградя структурата на представлението. То започва с пролетната еуфория в „Нека да е лято“, която е присъща на младостта. Тук се отключва енергията на момчетата и момичетата. След това представлението преминава към края на лятото. Това са сезоните на живота, но във вертикален разрез, не толкова като кръговрат във времето. Миряна времето много не я занимава – дали е сега, дали е бъдеще, дали вече е било. Тя събира всички времена и всички духовни енергии.“ – описва проф. Маргарита Младенова стиховете на Миряна Башева, които идват с посланието, че живеем ли, това е завинаги.
„Стихотворенията са писани в различни години, но сега, когато Маргарита ги е обединила, усещам цялата сила и мощ на Башева. Страхотен спектакъл!“ – възкликва Стефан Димитров. Преди „Мислещите тръстики“ друго представление със стихове на Миряна Башева и негова музика е будило духа. Преди 40 години на сцената на Зала 1 на НДК се появява „Нека да е лято“. Стихове и стихове в песни преживяват за публиката Кирил Варийски, Рашко Младенов и Сашка Братанова. „Имаше места, които се чудехме дали ще „минат“, дали спектакълът няма да бъде спрян. Положението беше на ръба, но се оказа, че постановката се изигра над 1000 пъти. За мен събитието днес бе изключително преживяване. Миряна Башева много заслужава това. Сигурен съм, че поколенията няма да я забравят, защото тя е вечна в своята поезия.“ – повдига погледа ни към бъдещето Стефан Димитров.
Публиката има нужда от този спектакъл, но той е нужен и на актьорите – второкурсници в класа на проф. Маргарита Младенова в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. В своя преподавателски подход тя обучава и възпитава. Как ги изгражда това, което трябва да дадат на представлението? „Целият ни семестър е „поезия на живо“ и води към това представление. Те четат поеми и говорят, за да се отключи поетичната природа на актьора, да се събуди тази част от артистичната му натура. И животът, и училището, и нагласите блокират този поетичен импулс, няма какво да го предизвика, той изглежда ненужен и неприложим в тези мерки, които животът им иска. Пътят е да си дадат сметка, че от тях не се иска да изиграят и да изпълнят нещо, а да проникнат в духа на това, което има да се прави, и да знаят, че играта е заради нещо, което не е игра. Това е хоризонтът.“
„Толкова са добри! За тях това е среща с човек, който вече, за съжаление, го няма. Това ще ги обогати много като думи, език, като идеи.“ – очертава посоката на развитието на младите актьори Стефан Димитров. В спектакъла откровение ни дават 50 стихотворения, десет от които са в песни с негова музика. Финалът е с драматична поема, посветена на Рангел Вълчанов, за която композиторът е обещал да създаде музика.
Разговорите във фоайето на „Сфумато“ след премиерата постепенно са на все по-висок глас. Смълчаването е заместено от мили думи. Актьор представя на актриса: „Искат да се запознаят с теб. Това са майка ми… Баща ми… Дядо ми.“ Усмивки, ръкостискания. С уважение тук са проф. Калин Янакиев и проф. Георги Каприев, с интерес – журналистите Зелма Алмалех и Даниел Димитров, с подкрепа – режисьорът Иван Добчев. Настава тишина. Студентите благодарят на своята преподавателка, поднасят цветя, подаряват ѝ две книги. Свързани са в уважение и обич, сега – още по-силно.
А ние отново ще се издигнем – крехки, но мъдри – сред „Мислещите тръстики“ на 2 февруари.
