За хуманиста Илия Петров е важно да разбираме и постоянно да живеем с мисълта за злото, което е всепроникващо и безпощадно, и доброто, за което непрекъснато трябва да отстояваме териториите като възложена ни от Бога мисия. Образът на съкрущаващото човека не присъства директно в неговите творби – той е в начина, по който ни се отразява и в нашата способност да се борим с него. Затова и светците в съвремието са мъченици и животворци.
Те са в най-ранните му творби, както са били открити, подбрани и подредени в изложбата „Академията като съдба“ (във Фейсбук тук) в галерия „Академия“ на НХА от кураторите д-р Милена Балчева-Божкова (ръководител на проекта) и Иво Райков. „Творчеството му от 20-те години ще остане задълго пазено в папките и самотните ъгли на ателието и ще чака своето повторно откриване.“ – пишат те на уводния постер към изложбата, когато пристъпваме към разглеждането на десетки творби от този период, някои от които са непоказвани досега, а една е преоткрита. Те са в житейската рамка на неговите работи от студентските години до момента, в който печели конкурса за преподавател по живопис, заемайки мястото на своя учител проф. Никола Маринов. Този път е винаги свързан с Националната (тогава – Държавната) художествена академия.
В тези почти 20 години са изворът на уменията му в изкуството, фомирането на разбирането му за ролята на твореца, изграждането му като личност – наблюдателен, проницателен, изразителен. Уважаващ човешкото достойнство и обичащ хората. Това негово посвещение към хората всецяло изпълва всяка творба. Останалото от платното – цвят или пейзаж, не е фон, а добавя към образа на човека – сломен или озаряващ – и винаги жив. Така Илия Петров развива своята техника в новаторски подход към изкуството, в което намира художествен израз неговата личност със здрав морален интегритет.
Именно търсенето на нов рисувателен език е формулирано в заданието към участниците в конкурса за преподавател по живопис в академията, когато през 1939 г. е препоръчано освобождаването от длъжност на проф. Никола Маринов (тогава той е навършил 60 години). Твърде неясно описана задача, отправя критики пресата тогава, като се впуска в обсъждане на конкурсните творби. За мястото се явяват 14 признати художници, а до финалния кръг достигат петима. Те живописват човешко голо тяло в естествена големина. В експозицията една до друга са две от творбите – на Илия Петров и на Васил Стоилов. В сравнението между двете изпъква способността на Илия Петров като пресъздава образа пред него, да изрисува и чертите на характера му. И това той прави, имайки пред себе си човек, с когото не би следвало да чувства емоционална връзка – това е модел, свел поглед към хладното оръжие в ръцете си. Но хуманистът дълбоко се вглежда в него до степен наблюдателят да чуе туптенето на сърцето му и да почувства топлината и кислорода, които кръвта разнася в тялото му. Втора негова работа от конкурса – композиция с голи женски тела, подчертава още нещо важно за художника – той отлично познава и уважава световната традиция. Автор извън конкретното време и географско пространство, рисуващ изображения с душа, Илия Петров печели конкурса.
Конкурсни творби. От ляво надясно: Илия Петров, Васил Стоилов, Илия Петров. Музейна сбирка на Националната художествена академия
В протокола проф. Симеон Велков пише: „Илия Петров е добър рисувач. И той рисува пленер, същевременно е условен. Има чувство към композиция. В портретите има характер.“ Мнението на директора проф. Васил Захариев също показва търсене отвъд чисто живописната техника: „Илия Петров е добър рисувач. Той може да каже онова, което желае. – Той е културен.“ А проф. Никола Маринов, който не е член на комисията, но има право да изрази мнение, „смята Илия Петров за художник с широка култура. Познава човешката фигура, има придобита техника и чувство към фигуралната композиция; портретите му са с много характер. Има солидна рисунка, чувство за тон и дълбочина. От всички кандидати той се приближава най-много до академичното третиране на човешката фигура.“ Пресата обаче е разделена. С противоположни коментари за Илия Петров и Васил Стоилов излизат вестниците „Заря“ и „Литературен глас“, а изданието, противник на решението на академичния съвет, заклеймява целия конкурс. Разразилият се сблъсък на мнения е описан на информационното табло и ще бъде тема на една от двете лекции, съпътстващи изложбата.
19 години по-рано Илия Петров е прекрачил прага на академията като студент в първия курс на проф. Никола Маринов. В ателието му той среща като състуденти Илия Бешков и Любомир Далчев, а също и голяма любов – първата си съпруга Вера. „Ние бяхме за неговия поглед съвършено прозрачни. „Познавам душиците на всички ви!...“ – казваше (…)“ – пише за своя професор Илия Петров в юбилеен вестник по повод организираната му изложба в София през 1969 г. И може би тук, когато сърцето му се е отворило за любовта, неговият преподавател е оказал голямо въздействие в култивиране на вроденото му чувство да разбира хората и да ги обича. „Той постоянно чувстваше нужда да общува. Интересуваше се от живота на своите ученици, от домашния им бит. Опознаваше навиците им. Залитанията, глупостите, маниачествата им не го гневяха. С присъщия си хумор намираше начин тънко да осмее такива младежи. Това не пречеше, когато беше нужно, горещо да ги защищава. Много често ги подкрепяше и материално. Той беше щедър до разточителство.“ – описва Илия Петров своите впечатления от професора, учещ го с примера си на духовна щедрост. И се възпитава в честност към изкуството и богатство на експресията: „Никола Маринов най-високо ценеше и уважаваше искреността и художествения израз. Защото той самият беше олицетворение на творческа непосредственост и честност. (…) Него никой не можеше да излъже. (…) Винаги, във всичко той оставаше верен на себе си. Затова го обичаха като човек и уважаваха като художник тия, които го разбираха.“
Витрината с Юбилеен вестник от 1969 г. и съхранявани в Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ печатни издания, илюстрирани от художника
Творческият характер на Илия Петров го предизвиква към създаването на собствен език, в което е окуражен от своя преподавател: „По дух и схващане за изкуството, по маниера на работа той се различаваше твърде много от другите. Той бе художник с ярко изразен свой личен стил, в който финесът на италианската живопис бе съчетан с първичната сила на славянина.“ Така той се формира като новатор в линията на приемственост. В темите и обектите на своята работа той търси корена, който дава устойчивост, и новия живот, който той ражда. И създава свой език, с който да изразява хуманистичните си идеи. Неговите етюди, отбелязва през 1962 г. Атанас Божков в цитат в изложбата, вещаят ново време в развоя на академията: „Сложната живописна фактура, говореща за явни инспирации от творбите на старите майстори, е напълно различна от старата и четлива живописна система от периода на Рисувалното училище.“
От ляво надясно: Етюд, 1924. Етюд, ок. 1925 г. Етюд – голо тяло, ок. 1926 (гръб на етюд – голо детско тяло). Музейна сбирка на Националната художествена академия
„На нивата“ е студентска работа на Илия Петров от 1924 г., в която фигурата на селянка, кърмеща на полето, е толкова извънмерно голяма и неестествено позиционирана, че не се побира в рамката на картината. Това не е портрет на отрудена жена, а образ на безпределната човешка устойчивост, въплътена в светицата, хранеща живота. И до тази картина – творба с мото „Жълт квадрат“ (преоткрита сега в научно-изследователската работа по изложбата), с която Илия Петров печели студентския конкурс по живопис през учебната 1924/1925 г. Композиционно той я изгражда в две посоки – избутва на заден план фигура на мъж, отчужден от света, изпитал гняв, но вече примирен със съдбата си, презиращ това, което е пред погледа му и не му дава възможност да се реализира като човек. Той не познава своята същност. Ръцете му са неестествено дълги – той би могъл да си служи с тях, за да промени своето положение, но явно обстоятелствата не позволяват, затова те оформят рамка, зад която мъченикът отчаяно търси спасение – изолирал се, безпомощен и безвластен. Същевременно композицията се движи и в обратната посока – към света, като утроба, която възпроизвежда безчовечност. В съжителството на двете творби, съвсем естествено обусловено от това, че са студентски работи от един и същ период, e отново тази вечна битка между доброто и злото, която доброто ще печели, защото то ражда живот. Но ние трябва да се борим за него.
От ляво надясно: Етюд – голо детско тяло, ок. 1926 (на гърб: етюд – голо тяло, ок. 1926). Музейна сбирка на Националната художествена академия. Св. Трифон, втората половина на 20-те години на ХХ в. Частно притежание. Благовещение. Исторически музей – Панагюрище. Композиция, мото „Жълт квадрат“, средата на 20-те години на ХХ в. Конкурсна работа, Държавна художествена академия. Музейна сбирка на Националната художествена академия. На нивата, 1924. Конкурсна работа, Държавна художествена академия. Музейна сбирка на Националната художествена академия
Погледът се отклонява вляво към етюд голо детско тяло от следващата, 1926 г., изрисуван с изключителна нежност и любов, с вярата, че идва бъдеще на светлина. Тя някак мъждука във фона, може и да угасне – зависи от самия човек, на когото е вменено да е носител на Божествен огън, в устояването му на обстоятелствата на живота. Детето е склонило глава, предизвестие на живот на изпитания. Скоро е дошъл на нашия свят, а в този човек вече няма живот. Картината е свободно висяща, за да се вижда и гърбът на платното. На него е недовършен етюд на страдалческо мъжко тяло в тъмни тонове. Явно в процеса на работа по тази творба е възникнала нова идея в същата посока, но в друг изказ. (На предходната снимка.)
През същата година Илия Петров безапелационно печели конкурс за специализация в Мюнхен. „Още миналата година, при изложбата на свършилите академията, този момък показа какво може. В един ред от рисунки с въглен, сангин и графит, той бе достигнал едно съвършенство в техниката на черно и бяло, съвсем необяснимо за един млад художник, който никога не бе излизал навън от България. В начина на поставяне на щриха, в маниера на изкарването на светлините, в сръчността да работи с плоскостите, той се яви изведнъж с една модерна техника, каквато не би могъл да изучи у нас. (…) После името му се забрави, за да се чуе повторно при конкурса за стипендия в странство. И на този конкурс Илия Петров се утвърди завинаги като художник.“ – пише Чавдар Мутафов във в. „Стрелец“. Конкурсната творба – „Лодка“, виждаме в репродукция на вестникарската страница. Картината е показана на Първата Обща художествена изложба, през 1927 г. е откупена от Народния театър, а след това следите ѝ се губят, пишат за още едно липсващо парче от пъзела кураторите. Илия Петров е едва на 25 години. Лодкарят е застинал с греблата, като че потопени в олово, в неистово и някак безпредметно усилие, както го описва Чавдар Мутафов – патос, в който има умора от ударите на съдбата. Те са контрастно понесени и от другите двама герои на Илия Петров в творбите му за конкурса, една от които може би съдържа ключа към мотото на „Жълт квадрат“. Фигурата на момче Мутафов описва така: „Тези странни жълти очи, изгасващи върху лицето на сомнамбул или идиот; тази бедна безпомощна хилавост на това тяло, обладано от зли сили; тази жалка рахитичност, препълнена с горчевината и мъдростта на страданието; това полу-дете, полу-старец, отдавна знаещо, отдавна разочаровано, отдавна примирено.“ И после обрисува противопоставянето с момичето-светица в трето произведение от конкурса, репродукция на която творба не е показана. Изниква мисълта за невръстното момче, свело глава в тъжно предчувствие. С обречеността на тази невинност творецът не може да се примири. Той търси спасение.
Публикация в пресата с две от трите конкурсни работи за специализацията в Мюнхен
И го намира в образа на светостта в християнски сюжети, които пряко свързва с живота. Ангелът-вестител съобщава на Дева Мария, че ще роди Сина Божий с бяло, обърнато към нея цвете, Св. мъченик Трифон броди по българските поля със сърп в ръце пред издигащи се хълмове на духовното извисяване до райските пейзажи в най-висок план – лозя, от които като че птичките се хранят с амброзия. Зарязаното от св. Трифон лозе е дало плодове.
От ляво надясно: Слепият гъдулар, 1927. Национална галерия. Овчар, втората половина на 20-те години на ХХ в. Частно притежание. Етюд – голо детско тяло, ок. 1926. Гръб: етюд – голо тяло, ок. 1926. Музейна сбирка на Националната художествена академия. Св. Трифон, втората половина на 20-те години на ХХ в. Частно притежание. Благовещение. Исторически музей – Панагюрище
И още икони в портрети и фигури – на слепия гъдулар с фон със златен варак и накапан върху вътрешната рамка восък от свещ, на овчар, около който няма нищо, защото той носи в себе си всичко, на възрастната жена, благодарение на която е горяло семейното огнище.
От горе надолу: На чешмата, 1925. Музейна сбирка на Националната художествена академия. Огнище, 20-те години на ХХ в. Колекция на д-р Румен Манов
Така познаващ света, подредбата в него и законите на живота Илия Петров се отправя към Мюнхен, опознава нова култура, открива непознати взаимоотношения между хората, ново отношение към живота. Тук животът кипи в своята модерност и напредничавост.
Дамски портрет (подготвителна рисунка, Мюнхен), втората половина на 20-те години на ХХ в. Частно притежание
За да се завърне тук и да продължи да бъде воин на доброто, като произнася истината чрез своите творби.
От ляво надясно: Автопортрет, началото на 20-те години на ХХ в. Галерия „Финес“. Портрет на Любомир Пипков, 1927 (Париж). Частно притежание
Той се е самоописал като слял се с живота в един от автопортретите си и като носещ светлината в света в друг. Тази светлина е характерна в изобразяването му на творците, свидетелстват портрети на художника Владимир Димитров – Майстора, на композитора Любомир Пипков, на писателя Светослав Минков, на актьора Порфирий Велков, на оперния певец Стоян Николов. Фини хора с огромна духовна мощ, творците са пратеници на Бога.
От ляво надясно и от горе надолу: Мъжки портрет, 1930. Исторически музей – Панагюрище. Портрет на Майстора, 1929. Частно притежание. Портрет на Стоян Николов, 1930. Национална галерия. Автопортрет, 1927. Национална галерия
Затова е свято изкуството, свята е и любовта – в тях намираме всичко.
От ляво надясно: Портрет на Вера, 1925, акватинта. Учебна работа от Ателието по графически изкуства в Държавната художествена академия, преподавател проф. Васил Захариев. Музейна сбирка на Националната художествена академия. Дамски портрет (Портрет на Вера), края на 20-те години на ХХ в. Художествена галерия „Елена Карамихайлова“, Шумен. Портрет на художничката Вера Иванова, 1929. Национална галерия
Неговата любима Вера поглежда от платното към художника с поглед, в който е само той. Човекът, когото е обичаме, е целият свят за нас.
От ляво надясно: Дамски портрет (Портрет на Вера), края на 20-те години на ХХ в. Художествена галерия „Елена Карамихайлова“, Шумен. Портрет на художничката Вера Иванова, 1929. Национална галерия
Няколко дни след откриването на изложбата галерия „Академия“ продължава да е пълна със студенти, които рисуват – вдъхновяват се и се учат в разговор между връстници. Идвайки от миналото, за тях Илия Петров е човекът от бъдещето, който им показва пътя към истинското изкуство, в което художникът рисува с обич и дълбоко човешко разбиране към всичко, което изобразява, за да ни го предаде истинно, както е преминало през чистата му душа.
Изложбата, отбелязваща 120 години от рождението на Илия Петров, можем да разгледаме в галерия „Академия“ на ул. „Шипка“ № 1 при свободен вход до 21 януари. Представените над 50 произведения са от Музейната сбирка на Националната художествена академия, Националната художествена галерия, галерия „Елена Карамихайлова“ – Шумен, Дарение „Колекция Светлин Русев“ – Плевен, Исторически музей – Панагюрище, галерия „Финес“ и от частни колекции, чиито собственици проявяват отзивчивост в отговорността си като хранители на произведения от националната ни култура. Документалните материали са от Архивния фонд на НХА, Държавна агенция „Архиви“ и Съюза на българските художници. Националната библиотека „Св. св Кирил и Методий“ предоставя илюстрирани от художника книги, издадени през 20-те години на миналия век. В дизайна на Младен Врабчарски творбите от изложбата комуникират една с друга. Проектът се финансира по програмата на Националната художествена академия за присъщата ѝ научна и художественотворческа дейност.
Витрина с документални материали от архива на Националната художествена академия и от Държавна агенция „Архиви“
В дълбочина в темата за ранното творчество на Илия Петров ще навлезем на три специални събития. На 12 януари от 17:30 ч. ще се проведе кураторски тур, следват две лекции – на 15 януари и на 19 януари от 18 ч. Първата – „Илия Петров – отвъд родното, отвъд другия“, е посветена на свободното му творчество и на най-ранните му години. Тогава ще бъдат разгледани академичните му творби, произведенията му от мюнхенския период, запознанството му с много важни личности за българското и европейското изкуство. Ще бъде обърнато специално внимание на важни академични работи на Илия Петров, включително „Жълт квадрат“. Темата на лекцията на 19 януари е „Големият сблъсък“ за академичния конкурс през 1940 г. и полемиката около него.
