„За радостта и езика“ е озаглавена книгата с мъдростта на Иван Теофилов, споделена в интервю в писма с писателя Георги Господинов. Тя е книга-вдъхновение с проникновения за света, които дават образ на творческата личност с нейната сила да променя света, да го прави по-красив и да приобщава още хора към тези действия. Тя ни променя чрез знание, дава ни енергия да бъдем активни, призовава ни да допринасяме, да не се примиряваме, да не позволяваме нищо да ни изплаши, да ме сигурни в своя път в стабилна ценностна система. Премиерата на „За радостта и езика“ е на 24 март от 18:30 ч. в СГХГ в присъствието на автора, който в този ден ще отпразнува своя 93-и рожден ден.
Иван Теофилов и Георги Господинов ги свързва дълго приятелство. „Той е мъдър и светъл човек едновременно. Това не е лесно. Обикновено казваме, че който трупа познание, трупа печал. При него мъдростта носи радост.“ – разказва в интервю по bTV Radio Георги Господинов. Преди години, когато прави първи крачки като писател, именно Иван Теофилов му се обажда за първите стихотворения, които публикува. „Той е от тези хора, които откриват младите; щедър човек, който открива поети. В течение на годините той бе човек, който в трудни моменти винаги ми се е обаждал. Четях неговите стихове. Имаме много хубаво приятелство.“
Преди две години Тони Николов от фондация „Комунитас“ се обажда на Георги Господинов с неочакваното предложение за тази анкета, която да бъде издадена в книга. Иван Теофилов е посочил него като човека, който да проведе разговора. Заради ограниченията в пандемията и уединението на писателя в с. Гинци, интервюто се провежда с електронни писма. „През тези две години ковидът се смени с война.“ – изминалото време не е облекчило състоянието на човечеството. В късната есен на миналата година разговорът е завършен.
Резултатът е книга с мъдрост, щедро споделена в сладкодумни разкази. В нея всеки човек във всеки момент може да открие утеха и посока, да намери отговор, да получи вдъхновение. Колкото и да е било трудно, Иван Теофилов е намирал път. Например, в детството в Пловдив по време на бомбардировките от Втората световна война.
Веднъж в една такава нощ останах у дома, не последвах тълпата, хукнала към бомбоубежищата. „Мъртвите сибирски полета“ на Виктор Фалк, станала хит в онези години, ми беше грабнала ума. Бях навил на руло затъмнителната завеса от черна хартия до средата на прозореца. В едната си ръка държах разгърнатия роман, а в другата – една калайдисана тавичка, която насочвах към луната и в получената отразена светлина четях безпроблемно.
„В книгата виждаме как, разказвайки собствения си живот, той разказва българския свят от Втората световна война до днес.“ – посочва още един важен принос на книгата Георги Господинов. Иван Теофилов преминава през бомбардировките, а след това – национализацията, съветизацията, комунизма, турбуленциите в началните години на демокрацията; активно участва и се справя с устойчивост на характера, твърда, ясна и категорична морална система и с личностите – вдъхновения, с изкуството до себе си. „Трябва да си много чист човек – и това се дължи също на детството – да запазиш дълго детството в себе си, за да не се разочароваш след това. Целият му живот е низ от доста гонения, неговите пиеси са сваляни, викан е на „съответните места“, гонен е от работа. Трябва да си много светъл в основата на характера си човек, за да издържиш всичко това. Той има ясни морални позиции. Много от историите разказват за това.“
Детството е единственото случило се чудо в живота на всеки човек. И първопричината за същността на всяка човешка участ. Съумеем ли да го съхраним, интуицията ни го превръща в неизбежно д о б р о с ъ с е д с т в о, готово да ни се притече на помощ, да ни освети, да ни възроди и върне към себе си в мигове, когато нагарча вкусът ни към живота. И сега, във възрастта на активизираните спомени, е като вътрешно слънце.
„Провалите“ не го променят. „Когато пиесата му „Поетът и планината“ е свалена след седмото представление, той е викан при Тодор Живков и Митко Григоров, трябва да си търси работа. След всеки такъв погром, той сякаш има силата да се събере със свестните хора наоколо, да си направим малък остров на съпротива заедно с тях. Той има много силно приятелство с Цветан Тодоров, с Вили Цанков, с Ицко Финци – основно с хора от театъра и художници. Успява да не прекрачи границите на компромиса и винаги предпочита да остани леко встрани и да запази достойнство. С това е много важен за няколко поколения след него – човекът, който запазва достойнството си и не изневерява на поезията си.“
Убежище и спасение Иван Теофилов намира в театъра, в поезията, в превеждането на поезия. Неговата „Крали Марко“ е една от първите български пиеси, които правят пробив на Единбургския фестивал, напомня Георги Господинов. „Тази книга и тези разговори са страшно окуражаващи за мен, особено в нашето време.“ – казва за личния отпечатък на случилото се той. Докато тече интервюто по имейл, двамата паралелно си пишат. В едно от последните си писма Иван Теофилов споделя, че се притеснява как тези лични истории ще стигнат до хората в нашето страшно време. „Аз му отговорих: това е спасителното. Ние нямаме друго, освен личните си истории, с които да преживеем този кошмар. А Иван е преживял много кошмари. Той ни казва, че човек не бива да се предава лесно, че радостта и езикът трябва да са нашият господар, че сме отговорни пред своето детство и пред нашите деца.“
Иван Теофилов ще засвидетелства това още веднъж на срещата ни в петък от 18:30 ч. в СГХГ. Тогава Руси Чанев ще прочете откъси от книгата, а Антони Дончев ще изсвири музика на баща си Кирил Дончев по стихотворения на Иван Теофилов за песни от постановки на Бургаския театър. Поезията му вижда чувствата в света около нас, одухотворява всичко красиво, прави го живо. Както е в стиховете от песента „Вечерен сняг“ с музика на Георги Генков, записана от Мими Николова през 1967 г., която вокалистката за първи път изпълни на живо миналата година в специално посвещение към Иван Теофилов в неговия роден град Пловдив.
Преди няколко дни дойде голямата новина, че Георги Господинов е включен в дългия списък на номинациите за наградата „Букър“. В края на разговора ни го моля да сподели първата си мисъл при съобщаването на новината и голямата си благодарност. „Първата мисъл беше, че вече няма да ни подценяват; че има българска книга в този списък. Тези списъци остават в историята на наградата и се помнят и хората, които са били номинирани. Сред тях са големи имена. България отсъстваше досега от тази награда. Никак не обичам, когато подценяват малките езици. Казах си: „Е, добре, значи от тук насетне може.“ Благодарностите са първо за Анджела Родел – преводач на тази и на предишната ми книга, също част от тази номинация.“
