„По-добре жив, отколкото безсмъртен.“ – с тази крилата фраза, съдържаща в себе си цялата истина за живота на Любен Стоев, завършва филмът за него „Моят чичо Любен“. Минали са малко повече от 7 години от неговата смърт, а към момента той е повече познат със социално-критичните си творби от годините на Промяната, в които сме останали подвластни на подлостта и измамата. Дали сега, след отрезвяването от несбъднатите мечти, не сме вече способни – отвъд сензационното говорене по медиите – да чуем гласа на хората, чрез чиито образи в творбите си Любен Стоев ни задължава за живота? И да не отвръщаме поглед и да не затваряме очи, да сме с будни сетива, съчувстващи, разбиращи и грижовни, да изпълваме света с любов и доброта. „Моят чичо Любен“ разказва за един посветен на хората човек и в режисьорския подход на Никола Бошнаков и Джеки Стоев – брат на Любен Стоев, се явява средство изкуството на този творец най-сетне да бъде открито в неговата дълбочина. Това не е документален, не е и художествен, а е ултрареалистичен филм за понякога болезнена действителност, в която краят на страданието е единствено в проявите на нашата човечност. Да се слеем с живота, да пулсираме с него и с всеки жест да го празнуваме, ни учи той с примера на Любен Стоев.
Светът има нужда от нас, напомнят протегнатите ръце, които ни посрещат до входната врата на неговия дом. Отваря я племенникът му Рей ван Цешау, който си идва от Германия, за да продаде апартамента. Но скоро и самият художник влиза, за да ни разкаже в заснето преди 15 години видео за своето начало в изкуството като студент в Дрезден, за първите си творчески реализации като автор на кино плакати, за най-новите си инсталации от социално ангажираното изкуство, което създава през последните десетилетия от живота си. В него страдалците от родната действителност достойно носят своята участ в свят, построен на грешната основа. Любен Стоев пренася образи от най-сенчестите кътчета на реалността, за да ни върне в самата ѝ същност.
Двамата режисьори заедно със сценариста Ивайло Манев създават многопластов филм, базиран на богат архив на откровена споделеност. За Джеки Стоев, част от триумвирата с Джони Пенков и Чарли Илиев, киното е средство за общуване със света. Това е и причината да имаме запазен толкова богат художествено и професионално заснет през последните десетилетия документален материал за Любен Стоев. Самият той е документирал своите преживелици по широкия свят. Приключенец по душа, Любен Стоев четири пъти обикаля цялата планета и рисува хората – бедния индиец, който свири на самоделен струнен инструмент, пъстрия пазар в Индия, децата, безгрижно тичащи по плажа Варадеро, тръпнещите в ритъма африкански танцьори. Звуците и движенията като моментна снимка се запечатват в скицника на художника с бликащата от тях енергия. Любен Стоев с интерес изследва света и опознава човешката природа.
През филма като лайтмотив преминава любима песен на твореца – Mack the Knife, за Меки Ножа, един от злите хора в мрака и затова невидим. Пред неговата безпощадност изглежда сме безпомощни. „Какво мога да ѝ кажа?“ – прегръща Любен Стоев една от своите героини пред телевизионната камера, докато реди изложба. „Нищо.“ И всичко е в тази прегръдка, с която и ние можем да дадем кураж. За да открие хората зад образите в по-късните творбите на чичо си, Рей ван Цешау се запознава пред социалната кухня с 93-годишната кулокранистка Димитрина, останала без дом, защото къщата ѝ се оказва на апетитен за строителство терен. Тя последна напуска парцела – поредна безименна жертва на безскрупулните. Една е нейната утеха – в Божието възмездие, един е призивът на филма – в името на живота, достигнали до непоносимост, да се мобилизираме за действие.
Действието на един е шанс за всички.
Но самият живот ни призовава към активност, като иронизира хиперболата в изкуството, задминавайки я. Табелки на вратата на тоалетната в дома на Любен Стоев напомнят да сме „дами“ и „господа“, а вътре ни следят множество очи, записва ни и ни излъчва онлайн модерна при поставянето ѝ VHS камера, агентът в сянка снима, звънец алармира за пускането на водата. „Живеем в ерата на информацията.“ – описва с ирония художникът шума, който заглушава и прави трудно доловими гласа на истината и зова на душата. И творбите му продължават беззвучно да крещят, за да ни събудят.
В тази сграда в бивш дюкян е живял Любен Стоев като студент в Дрезден
Това те правят първо в Дрезден в „луда“ идея на Рей ван Цешау да покаже изкуството на Любен Стоев в града, в който той е учил. И тъй като това е нужно да се случи, животът го среща с отдавнашен почитател на неговата гедеерска пънк група от времето преди промените „Приятели на италианската опера“. Този фен е днес куратор в градската художествена галерия. И ето ги там творбите на Любен Стоев, за да направят паралел с изкуството от времето на Ваймарската република, за да покажат, че формата е част от изразяването на съдържанието, за да ни разкажат през думите на изкуствоведа от Националната художествена академия проф. Чавдар Попов за изкуството, което може да спаси мечтите от крах.
Днес тази изложба е в Хамбург, а друга е експонирана във Филмотечно кино „Одеон“, където бе показан филмът. Там графичните първообрази дърворези гледат на отсрещната стена своите отпечатъци уникати, за да запечатат в нас призива към човечност на художника – безсмъртен и жив.
Преминаваме през коридора на осъзнаването от киносалона до външния свят, в който пристъпваме, взели решение.
За живот в празник – вечен живот, в който приятели се събират в апартамента на Любен Стоев за рождения му ден, а на екрана от предишен такъв той им казва „Наздраве!“ С вѐчери на изкуството с картините на Любен Стоев и неговите изпълнения на акордеон и в музикални веселби с Ицко Финци, Огнян Видев, Александър Владигеров, Васил Пармаков… „Моят чичо Любен“ е създаден с цялата любов и безкрайното вдъхновение на Любен Стоев и именно с тях разказва за твореца, така обичащ живота и хората.
