Тази вечер от 19:00 ч. е откриването на новата изложба на Аменун Женева „Синьо“ в Sofia Green Gallery (ул.„Сердика“ 21). Експозицията може да бъде разгледана до 31 октомври. „Синьо“ е проект, върху който художничката работи през последните две години. Той включва маслени платна и картини с туш, въглен и злато.
Интервюто на Таня Иванова с Аменун Женева в ефира на Jazz FM може да чуете чрез плейъра под основната снимка, а по-долу може да прочетете концепцията, която стои зад „Синьо“, споделена лично от авторката.
„Преди година и половина тишината започна да шуми. Нещо в мен се пропука не с грохот, а със съвършената мекота на вълна, която дълго е обмисляла брега, преди да го докосне. Тогава започнах да рисувам – не с ръце, а с гласа на мълчанието в мен, онзи дълбок дъх, който душата поема, когато ѝ липсва въздух… и синьо.
От осем години нося Lapis Lazuli. Камъкът дойде при мен тихо, почти като случайност – без да подозирам, че в недрата му се крие цвят, който някога е бил немислим. Един цвят, който светът не е познавал…, защото го е нямало. Нито дума, нито представа, нито мечта. Не виждаме, просто защото не сме дали име! Този факт ме прониза като молитва, прошепната от небето в сън.
Синьо... То не е просто цвят. То е отсъствие, което най-сетне си намери форма. Това дълбоко, хладно усещане за безкрай, което сега наричаме с една-единствена дума, преди е било само безмълвна празнота. Някога Омир е описвал морето като винено червено. И когато си дадеш сметка, че хората са живели без него, усещаш какво значи духовна бедност. Това осъзнаване ме удари като гръм – не за да разруши, а за да сътвори. Започнах да рисувам вода. Небе. Дълбочина. Тишина, която се движи. Вдишвах и издишвах в платното, докато се родиха маслените картини. Те са сини. Сини до болка. Сини до лекота. И знаете ли – в най-дълбокото синьо, където твърдят, че няма въздух, се крие най-голямото вдишване. Приливи и отливи, които не мога да контролирам.
През годините стиловете ми се менят. Неминуемо е, както се мени всяко разумно същество. Болката и утехата не говорят на един и същи език. Радостта и покаянието не се обличат еднакво. Там, сред бялото, стои черното петно на туша и въглена – като разлят роял под пръстите на стар пианист. Така се родиха интерпретациите на библейските персонажи. Не канонични, не идеализирани, а счупени, променени, човешки, защото и те са били деца. Такива, каквито съм ги срещала вътре в себе си. Те не са герои на вярата – те са нейни отражения. Разпнати в мен, възкръснали в линията, не в храма.
Това е моето пътуване – от липсата на цвят към преизпълнената с линии вътрешност. Нито представа. Нито усещане. Само липса. Всяка линия е вдишване, всяко петно – пауза. От дълбините на синьото до сянката на душата. И ако има нещо, което ме е водело, то е търсенето на онова, което още няма име. И вероятно никога няма да има. Но го рисувам. За да го познаете. И ако има нещо, което остава, когато замълча, то е това: Аз рисувам, за да си спомням какво не знаех, че съм забравила.“
Аменун Женева
