Два филма на Людмил Тодоров показва кино „Одеон“ на Българската национална филмотека по повод 70-ата годишнина на филмовия творец. Създадени във вододелния период 1989 г. – 1990 г., „Бягащи кучета“ и „Любовното лято на един льохман“ бележат появата на ярък талант, който ще търси в следващите десетилетия връзката на киното с живота отвъд клишетата и идеологемите. Авторът тогава е на 34 – 35-годишна възраст и свързва актьорите, другите членовете на творческия екип и публиката в едно максимално истинно преживяване. Людмил Тодоров приближава изкуството до реалността. „Бягащи кучета“ се прожектира на 20 януари от 16 ч., а на 22 януари в същия час гледаме „Любовното лято на един льохман“. Музиката и на двата филма е от Антони Дончев.
В „Бягащи кучета“ актьорски роли имат неговите състуденти Иглика Трифонова и Иван Черкелов, продължили след това като режисьори. Двамата „играят“ себе си. „Епизодите бяха автентични моменти от живота ни. Людмил имаше дързостта да ги превърне в кино.“ – разказва Иглика Трифонова в студиото на Jazz FM. В класа на Георги Дюлгеров са още Росица Вълканова, Милена Андонова, Светослав Овчаров, Марио Кръстев. Днес тя определя случилото се тогава като ужасно важен период от живота си. „По-късно в професията ми никой не можеше да ме стресне, никой не бе по-взискателен от тези хора, с които прохождахме в професията. Имахме много плътен контакт.“
„Бягащи кучета“ на Людмил Тодоров прави премиерата си на „Златната роза“ заедно с „Парчета любов“ на Иван Черкелов. „Общността бе стъписана. Критиците запазиха мълчание, а колеги реагираха с: „Това не са филми за хората от малкия град.“ Това бе 100-процентово екзистенциално кино, изключително смело, а писаха статии, че младото поколение се занимава със себе си. Те бяха обърнати към вътрешното „аз“, бяха опит да заснемеш незаснимаемото, да превърнеш живота си в кино, и то много талантливо.“ – описа творбите в техния контекст Иглика Трифонова. С тези филми започва нова вълна в българското кино. „Жалко е, че не бяха анализирани сериозно. Важно бе стъписването. Може би времето ги е изисквало…“
Людмил Тодоров представя времето като хиперреалност – животът е естетизиран, но суров. Това са филми за човека от малкия град, но и от големия град, както и за хората от малкото село и голямото село, от планината и от морето. Човекът до Людмил Тодоров в живота е Златна Костова. „Тези филми са болезнено реалистични и биографични. Малцина наистина имат силата и смелостта да се изложат на показ по този начин. Хората не бяха свикнали с истинността в тези филми като изповед.“ – каза тя.
„Снимахме с млади, красиви и талантливи актьори, преди да станат звезди, в красиви декори и невероятно запазена природна среда. Имахме възможността да изчакваме и да снимаме в подходящата светлина. Бяхме изцяло завладени от красотата на историята, която разказваме. Живеехме с филма и във филма, границите между реалност и фикция бяха размити или несъществуващи. Всяка сцена е белязана от нежност, лекота и хармония, присъщи за този период от живота на човек, когато всичко е лесно и предстои. Доброто е непобедимо, макар да има предчувствие за нещо мрачно на хоризонта. (…) Сега, когато се връщам на тези места, сърцето ми се разтуптява, като че ще хвръкне.“ – връща се към „Любовното лято на един льохман“, заснет в покрайнините на Шабла, операторът Стефан Иванов. Тези негови думи са включени в съпътстващата филма книга, която Златна Костова подготвя. Подобни издания ще има и за другите пет заглавия от филмографията на Людмил Тодоров. Те ще съдържат написания от него сценарий, кадри от филма и думи за автора.
Няколко месеца след като изгубихме Людмил Тодоров неговото семейство публикува с Издателска къща „Знаци“ две книги: „Посланичката“ с три повести и „От какавидата до пеперудата – незаснето“ с четири нефилмирани сценария.
