Когато четем „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов или гледаме класически филми и постановки на тази творба, намираме спасение в дистанцирането от героя – той е от миналото. Самозастраховаме се от опасността да попаднем в неговия обсег именно чрез тази отдалеченост на първообраза в произведението, написано преди 130 години. Но дали той не е сред нас, дали в неговата сянка не линеем, безпомощни да противостоим на агресивната посредственост?
В прочита на либретиста и режисьор Юрий Дачев заставаме очи в очи с болезнената истина. „На мен ми е дотегнало от онзи архаичен герой със засукани мустаци и калпак, който ни принуждава да си мислим, че ние не сме Бай Ганьо, че той не е в нас, че тези черти са ни чужди, че ги наблюдаваме отстрани. Но Бай Ганьо в спектакъла ни казва: „С вас съм докрай.“ И това е много страшно!“ – казва в интервю по Jazz FM изпълнителят на ролята на новия войник в армията на антигероя Цветелин Илчев.
Неговият персонаж – Бодков, е български студент, който вижда своето бляскаво бъдеще като завърнал се от Чехия в България завършен продукт на школата на Бай Ганьо по арогантност и безпардонност в името на личния интерес за сметка на общественото благо. В образа на своя герой той открива огледало, в което трябва да се взрем, за да разберем какви сме, къде искаме да бъдем, как да стигнем до там. В тази орис има и спасение – то е в самите нас, в сплотяването ни и свързването ни с живота. „Много е важно да разпознаваме себе си, да бъдем самокритични, да можем да реагираме на това, което не ни достига, да потърсим пътека за всеки от нас и за нас като общество. А не да си мислим, че сме съвършени и че това е нечия чужда вина, нечия чужда грешка. Спасението е в нас, във всеки един от нас, дори не само като българи, може би като човеци.“ – посочва изхода от тази обреченост през призмата на спектакъла и в обитаваната реалност Цветелин Илчев.
Всяко едно произведение на изкуството трябва да дава проникновение за живота и надежда за спасение. Постановката по либрето и с режисура на Юрий Дачев ни насочва в пътя на помъдряването, на отстояването на ценностите, на проявата на благородство и на създаването на общност около тези действия. Питам го какво го е изплашило в осмислянето на действителността при превръщането ѝ в спектакъл. Драматургът заменя моята дума с друга: „Сепва ме, и това не е за първи път, че не сме откровени със самите себе си, че не си признаваме кривиците, но и истински добрите неща. Оглеждаме се в такова полумътно огледало и то ни задоволява с образа, който виждаме там или поне който искаме да видим. И съм сигурен, че това ни е големият проблем – че ние някак си още сричаме грамотността за самите себе си.“
Спектакълът държи в напрежение до края с все по-големите мащаби на настъпващото и неизличимо зло до пълната безпомощност на зрителя, очакващ решение и спасение. „Надеждата е в това е, че сме много жизнени, че в края на краищата преминаваме през неща, които на пръв поглед изглеждат унищожителни и безизходни и че намираме начин да надхитрим злото и лошото, което ни пресреща.“ – вярва в устойчивостта ни Юрий Дачев.
Неговите идеи превръща в музика Марек Дяков. В синхрон с темата, повествованието и идеята, той създава необичайна музикална тъкан, в която част от симфоничния оркестър е фолклорна група. Тук е и народното наследство, и изисканата класика, а всичко това звучи съвременно. „За мен лично най-голямата провокация бе да съм максимално близък до драматургията, за да мога да съм изцяло в помощ на текста, на словесността, на сюжетната линия, която се развива, на персонажите и на самите ситуации. Не мога да кажа, че беше лесно, но пък и не мога да кажа, че съм се запънал някъде. Просто харесах сценария. Това ми даде прекрасна възможност да включа в иначе класическия симфоничен състав и български народни инструменти, които изключително много са в помощ на изграждането на образите, на създаването на специфична атмосфера.“ – казва композиторът.
И докато музиката върви паралелно с действието и помага на сценария, тя изпълнява друга роля – през цялото време да облагородява, да хармонизира. Да бъде на моменти и контрапункт, когато виждаме нещо наистина стряскащо на сцената, за да ни помогне да разберем, че в хармонията на музиката, в нейния красив свят можем да намерим отговора на предизвикателствата пред нас. Изкуството винаги се е противопоставяло на пошлостта. „Всеки път, когато Бай Ганьо се появява на сцената, той е представян тематично с лайтмотив, който преминава буквално през всички инструменти и през различни жанрове – класическата европейска хармония, фолклорното ѝ представяне. Но Бай Ганьо е жив и аз смятам, че е въпрос на наша еволюция как ще погледнем на неговото поведение. Хубаво е да се присмиваме, но хубаво е и да се присещаме, нали? За да може да имаме една отправна точка. Като европейски народ, мисля, че се стремим към интелектуално и морално развитие, към още по-голяма грамотност във всички видове изкуства, към още по-богата и по-чиста среда. И ние всички трябва да се грижим за това. Както се грижим да ни са чисти улицата и домът, така да се грижим да ни е чисто и музикалното ухо, да са ни чисти и възприятията.“ – убеден е композиторът.
Диригент е Георги Патриков. Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Министерството на културата.
Следващото представление е на 1 октомври.
Сред зрителите на премиерата на 1 септември бе Мими Николова, посрещната от директора Васил Вълчев.
