Всичко винаги е било така – честно, непринудено, в името на музиката. Ела Фицджералд се среща с публиката си в клуб „Зардис“ в Холивуд през 1956 г., направен е запис, който е трябвало да ознаменува създаването от Норман Гранц на звукозаписната компания Vervе, но по целесъобразност тогава не е издаден. Сега чуваме за първи път тези 21 песни, които показват колко близко и непосредствено Ела общува със своята публика, колко много радост има в тази взаимност, колко наситен с уважение и признателност е хубавият живот.
Концертът в „Зардис“ в Лос Анджелис се провежда пет дни преди на 7 февруари Ела да влезе в студиото за записите на втората от поредицата песнопойки. Те я превръщат в легенда и установяват традицията на документиране чрез индивидуални албуми на американското песенно наследство. През 1950 г. вокалистката вече е подготвила за Decca колекцията с хитове на Гершуин, но след това компанията настоява тя да изпълнява така наречените „нови песни“, както разказа на концерта за Ела в София Пати Остин.
Веднага станала най-обичаната джаз изпълнителка на Америка, постепенно блясъкът й отслабва и тя е вече на 13-та позиция в класацията. Останала без наставник след смъртта на Чик Уеб, Ела има съюзник в лицето на продуцента си Норман Гранц. Той обаче не може да се пребори със звукозаписната компания за репертоара, който смята, че най-ярко ще изяви таланта й. В съдбовен момент, за да получи разрешението на Гранц за участието на менажирани от него артисти в свой звукозаписен проект, Decca освобождава Ела от договора й. Норман Гранц създава лейбъла Verve и концертът в „Зардис“ е записан, за да бъде издаден като първа негова продукция. Вместо това, 61 години престоява в архивите. Просто защото албумът с песните на Коул Портър става толкова добър, че Гранц избира да обяви чрез него началото на, както времето доказва, велик път на музиката към нейните слушатели.
„От две седмици и половина за мен е удоволствие да правя това кратко въведение, защото в него мога да бъда съвсем искрен. Това е истината! За мен тя е най-великата – г-жа Ела Фицджералд!“ – вълнението в гласа на Норман Гранц ясно личи в това възторжено обявяване на предстоящия концерт. Неговите думи въплъщават възхищението и вярата му. Точно от вяра вокалистката много има нужда в този момент. Идеята на Гранц тя да запише класически популярни песни я изпълва с недоверие, още повече – в светлината на провалилата се стратегия на Decca за „новите песни“. В този момент на несигурност – между отминалия успех и предстоящото неизвестно ново – се провежда този концерт, в който музиката спасява по много различни начини.
Следва кратко и ударно въведение с It All Depends on You – песен, която е популярна в изпълнения на Дорис Дей, Франк Синатра и Нат Кинг Коул, но никога досега не е издавана в изпълнение на Ела. Тя е за това как човек изгражда усещането за себе си чрез хората, с които е заобиколен. Ела изразява с непоколебимост в гласа си надеждата за своята музика – за пътя, по който я повежда Норман Гранц, и за любовта на публиката в извървяването му.
Още втората песен е музикално желание на слушател – Tenderly. „Но трябва да ви предупредя, че има стих, който не знам.“ – казва Ела. Вместо „Разтвори обятията си и ме обгърна в тях“, тя изпява: „разтвори обятията си и аз потънах в тях.“ „Благодаря ви за текста!“ – обръща се Ела към публиката (после още веднъж ще разчита на подсказване). „Благодарим за песента!“ – й отговаря слушател. И нетърпеливо следва поредното музикално желание: „Cry Me a River! („Изплачи река“)“ – се чува глас от залата. „Изплачи“ каквото и да е!“ – добавя друг, съотнасяйки заглавието към чувствата, с които Ела насища изпълненията си. „Веднага след тази песен.“ – обещава. И запява Why Don’t You Do Right, в интродукцията на която със споменаваната 1922 г. тя свързва сегашния момент: „Вече е 1956 г., престани да хитруваш!“ – с нетърпение в гласа добавя Ела от себе си към песента на Канзас Джо Маккой, за да напомни още веднъж за искреността на своето изкуство и за връзката му със сегашния момент.
„Cry Me a River, скъпи.“ – Ела се обръща към пианиста Дон Абни. „Поискахте да изпея Cry Me a River. Тук е цял океан.“ – казва вече на публиката с премерено чувство за хумор както за дълбочината на чувствата, така явно и за горещата (в пряк и преносен смисъл) атмосфера в клуба, защото малко по-късно моли някой от публиката да й подаде кърпичка. Следва фантастичен скат – утвърдил се като неин характерен почерк – в In a Mellow Tone. Ела се е прочула със способностите си да бъде „инструмент“ от оркестъра, майсторски подражавайки на всички духови.
Концертът в „Зардис“ е с пианиста Дон Абни, басиста Върнън Али и барабаниста Франк Кап. С Абни тя е работила предходната година по филма Pete Kelly’s Blues, но другите двама не познава до този момент. Тя не се притеснява да го заяви. И двата пъти, когато представя Кап в двете части на концерта, го пита: „Нали не бъркам?“ Това само сплотява музикантите и публиката, които я подкрепят, защото Ела е способна на всичко специално за тях. Изпява посветен на Каунт Бейси и Джо Уилямс бърз блус и констатира: „О, обичате блуса!“. Веднага преминава към анонсиране на следващата песен: „А сега ще продължим с…“ Публиката реагира, чуват се два възгласа: „Gone with the Wind“ – като музикално желание, и „Бавния!“ – за предпочитания блус. „Добре!“ – съгласява се Ела и се обръща към пианиста: „A Fine Romance.“ И в този блус има много суинг. Щракане с пръсти с първите акорди на How High the Moon: „Суингираме го специално за вас.“ – изпява в импровизацията си Ела, отново акцентирайки върху конкретния хубав момент.
Пъргавият й скат ни отвежда до отправеното преди малко желание: Gone with the Wind. „Дон, знаеш ли я? Аз не зная целия текст. Ще се опитаме. В бавно или в бързо темпо?“ – пита тя публиката. Единодушно е желанието за лиричност. „Секси.“ – по-конкретен е един от слушателите. „Любовта е тръпка, която изпълва сърцето ми. // Отнесена съм от вихъра. // Ти си радостта, от която прелива душата ми.. // Този стих си го измислих, // защото се забавихте с подсказването.“ – на фона на нежния акомпанимент с усмивка изпява Ела, а залата отвръща със смях. „И ето, виждате, // че съм отнесена от вихъра…“ Аплодисменти! Тук песента преминава в бърз суинг с думите, които Ела знае, и със скат, който е жизнерадостен между драмата в песента и смеха на публиката. Първата част завършва с думите: „Ако сте почитатели на Еди Фишър, пийте „Кока кола“, ако сте почитатели на Боб Кросби – отпийте „7 ъп“, ако сте почитатели на Ела Фицджералд – радвайте се – и пак ще трябва да си платите за това!“
Концертът на 2 февруари 1956 г. е двоен, като голямата звезда на събитието е Бъди ДеФранко – Ела му отдава дължимото, като го нарича „най-великият кларинетист“. Негови са първият, третият и петият сет, тя изпълнява втория, четвъртия и шестия. ‘S Wonderful, Lullaby Of Birdland – започва втората част от програмата на Ела. И още докато продължават аплодисментите, идва музикално желание за The Tender Trap „Далеч от рутината.“ – казва с усмивка за този свой шлагер Ела, изпява песента на един дъх и я завършва с възклицание: „Юху!“ „Записахме я, за да я слушате, ако ви омръзне изпълнението на Франк Синатра.“ – отново се шегува тя.
В шоуто звучи и песен, прочула се в изпълнението на Бени Гудман – And the Angels Sing – тя е от 1939 г. Изборът на Ела да я изпълни е вероятно нейният жест на благодарност за новооткритата свобода – желанието на Decca да издаде саундтрака към биографичен филм за Гудман е разменната монета в преговорите с Норман Гранц за прекратяване на договора на вокалистката. „Ангелите пеят // и тяхната музика отеква в сърцето ми.“
„Сега бихме искали да изпълним…“ „My Heart Belongs to Daddy.“ – довършва изречението на Ела композиторът и бендлидер Гордън Дженкинс. Песента е на Коул Портър, чиито хитове, без този, Ела записва само няколко дни по-късно, за да се изкачи на върха и да остане завинаги там. A-Tisket, A-Tasket Ела посвещава на нейния съавтор Ван Алекзандър, както и на „г-н и г-жа Макрей“. „Леле! Какво става тази вечер?!“ – възкликва тя, така описала нивото на публиката в залата. I Can’t Give You Anything but Love идва със знак на приятелството й с Мерилин Монро (отчасти благодарение на нея тя има възможност да пее в големи клубове на този етап от кариерата си) и с Луис Армстронг – тя прави сърдечни, изключително добронамерени препратки към изкусителността в тяхното изкуство.
Сякаш физически невъзможният скат на Ела в Airmail Special поставя финала на втората част на концерта. И между изпетите срички, думите: „Тази песен всеки път я изпълняваме различно // всеки път, когато ни слушате // всеки път, когато сте на наш концерт // винаги е различно.“ Да, всяка среща е специална!
„Аз не съм музикант.“ – казва Ела в интервю на Андре Превен в документалния филм „Ела Фицджералд: Струва си да живееш“, който гледаме тази година на „Киномания“. „Изпявам това, което идва отвътре.“ И там, вътре, има любов и светлина!
Ella at Zardi’s е поредният жест на звукозаписната й компания към нейните почитатели и още един дар в подкрепа на каузите на певицата. През тази година за първи път в дигитална продажба излязоха най-ранните сингли на Ела, а след това нейният глас от изпълнения в съпровода на малки групи беше разстелен върху нови оркестрации на Лондонския симфоничен оркестър. Приходите са в подкрепа на детското развитие и за изследване на диабета, отнел живота й – с тях се финансират дейностите на активната фондация, носеща името на Ела Фицджералд.
Дата на издаване: 1 декември 2017 г. от Verve/Ume (Universal Music)
