Март 2004 г. Първи ден от гостуването ми в Мексико сити. Любопитството ми беше огромно и още в ранните часове, въпреки горещото време се отправих към едно от най-атрактивните места в мегаполиса – Plaza de la Nacional, където се намираше Парламентът. Забелязах, че на площада се строи огромна сцена. Първоначално не обърнах особено внимание и продължих да се разхождам, но интуицията ми подсказваше, че такава огромна сцена не се строи току така и че предстои нещо интересно. След около час се върнах при новостроящата се сцена, където вече се бяха появили музиканти, които се разсвирваха, а около тях се суетеше едно възпълничко чернокожо момче, чиято физиономия ми изглеждаше позната. Минаха десетина минути и вече бях сигурен: та това беше Уинтън Марсалис! Отидох при него и му се представих. Марсалис се държа изключително любезно, но без задължителните в такива случаи фалшиви интонации и усмивки, което много ми допадна. След традиционния автограф Марсалис ме покани на концерта, който трябваше да се състои същата вечер. Така Уинтън Марсалис и Jazz at Lincoln Center Orchestra оставиха у мен спомен за цял живот.
Jazz at Lincoln Center Orchestra е може би единственият американски некомерсиален джазов оркестър, който е част от институцията Lincoln Center for the Performing Arts, посветила се на изпълнителските изкуства. Оркестърът е създаден през 1988 година, а две години по-късно негов художествен директор става Уинтън Марсалис. Jazz at Lincoln Center Orchestra се състои от 15 души, които обаче много често са в основата на многочислени музикални формации. Например на специално построената сцена в Мексико сити имаше не по-малко от 60 души музиканти. Сред по-известните имена в 15-членния бенд бих посочил тромпетиста Маркъс Принтап, тромбониста Винсънт Гардинър, саксофонистите Уолтър Бландинг и Виктор Гоинс и, разбира се, артистичния директор и солист Уинтън Марсалис. Кариерата на Виктор Гоинс е тясно свързана със музикалното семейство Марсалис. Освен с Уинтън Марсалис той често свири във формациите на Бранфорд Марсалис, а преди време също и с техния баща – Елис Марсалис, който почина преди дни от коронавируса.
В две поредни седмици по Джаз ФМ представяме премиерно последните два албума на Jazz at Lincoln Center Orchestra, озаглавени The Music of Wayne Shorter и Black, Brown & Beige. Това са концерти, състояли се съответно през 2015 и 2018 г., но като звукозаписни продукти се появиха в началото на 2020 г.
В първият албум – The Music of Wayne Shorter, основния солист е самият Wayne Shorter, който по време на концерта е бил на 81 години, а в момента е на 86. Пиесите също са композирани от него в периода 1956 – 1966 г., смятан за най-креативен в неговата дълга кариера.
Вторият концерт, респективно албум на Jazz at Lincoln Center Orchestra, е посветен на най-мащабното произведение на Дюк Елингтън – сюитата в три части Black, Brown & Beige. Всяка една от частите се състои от три отделни сегмента, които могат да бъдат изпълнявани отделно, но са свързани тематично. Трите цвята Black (черно), Brown (кафяво) и Beige (бежово) не биха означавали абсолютно нищо, ако не бяха поставени в контекст, а контекста е дългата история на афроамериканците. Уинтън Марсалис е на мнение, че B.B.&B, както понякога наричат съкратено заглавието на произведението, представлява мозайка не само от афроамериканска музика, но представя в стилистично отношение американската музика въобще. Освен познатите солисти от първия албум, в Black, Brown & Beige се изявяват също специалните гости Бриана Томас – вокал, и Ели Бишъп – цигулка.
Третият албум на Jazz at Lincoln Center – Rock Chalk Suite – е на баскетболна тематика и е посветен на импровизацията на и извън игрището. В неговия център са забележителни личности от баскетболния отбор на Университета в Канзас, като всяка пиеса е посветена на отделен играч на Jayhawks, а всички композиции са оригинални творби на състава.
Ще завърша с мотото на Jazz at Lincoln Center Orchestra, публикувано при основаването на институцията преди повече от 30 години: „Мисията на Jazz at Lincoln Center Orchestra е да забавлява, да обогатява и да разширява световната джазова общност. Ние вярваме, че джазът е метафора на демокрацията. Той ни вдъхновява открито да посрещнем нещастието с непоклатим оптимизъм“.
