Казват, че във време на изпитания хората имат нужда от по-лека, неангажираща музика и също така в тези моменти се забелязва завръщане към музикалните класики, защото създават усещане за сигурност и солидна основа. Когато преди три седмици изслушах за първи път Secrets Are the Best Stories - съвместния албум на вокалиста Кърт Елинг и пианиста Данило Перес, се смутих. С този проект Елинг продължава да търси отговори на неудобни въпроси за състоянието на обществото, в което живеем. Първият сингъл от албума - Song of the Rio Grande (for Oscar and Valeria Martínez Ramírez) ме провокира да потърся повече информация за Оскар и Валерия Мартинес Рамирес, на които е посветена песента. Двамата се оказаха салвадорско семейство - баща и неговата почти 2-годишна дъщеря, които в търсене на по-добър живот, се удавят, опитвайки се да преминат реката Рио Гранде, разположена между Мексико и САЩ. Фотографията на безжизнените им тела, изхвърлени на брега, е обиколила медиите по целия свят през лятото на миналата година, а до мен достигна преди дни, докато подготвях за представяне в ефир музика от албума на Елинг и Перес. Един кадър, по-разтърсващ от хиляди думи, непоносим за гледане и една песен, която удължава безмълвието. Излишно е да казвам, че в своя албум двамата музиканти не спират до тук.
Познавам сравнително добре кариерата и творчеството на Кърт Елинг. Вече три пъти съм го слушала на живо и три пъти съм имала удоволствието лично да разговарям с него. Музикалното му майсторство е безспорно, а личността му – обаятелна. Огромният талант на Елинг и професионалните му натрупвания са подплатени от интелект, будност и една особена чувствителност към несправедливостта и стойността на човешкия живот. Затова и не съм изненадана от посоката, в която се развива музиката на вокалиста.
Вероятно под въздействие на тревожността, след като чух Secrets Are the Best Stories, се запитах кой в този толкова труден момент за цялото човечество ще има достатъчно сили, енергия и търпение, за да чуе, осмисли и оцени този хубав, но толкова сериозен албум. После го изслушах още веднъж в предаването на Мирослава Кацарова Singin’ & Swingin’ и този път от дистанция установих, че в същността си записите са много комуникативни. Вероятно защото музиката е представена през призмата на хуманността и идеята, че всички сме свързани както чрез общите ни радости и постижения, така и чрез колективните ни тъги и травми. Открай време е ясно, но сегашният горчив опит с коронавируса ни го напомни отново: колкото и да не искаме, ние сме свързани и чрез телата си - чрез тях се задават определени норми за обществено здраве, а имунитетът е пространство, което споделяме и което изисква общите ни грижи.
Размишлявайки за всичко това, си дадох сметка, че колкото и сериозна музика да е джазът, той няма как да ни отблъсне в тези трудни времена, защото притежава някои вечни качества и има силата да ни утеши и да ни преведе през всичко това, което преживяваме. В период на социална дистанция джазът ни носи жизненоважното усещане за принадлежност и обмен и може да ни спаси от преминаване към нежелана крайност каквато е социалната изолация. Неслучайно ще чуете мнозина да определят джаза като универсален език. На него се общува отвъд езиковата бариера, културните различия, възрастта, опита и социалния статус. Важен елемент от този език са джаз стандартите – основно познание за музикантите, а за публиката по целия свят - любими и добре познати теми. Няма значение дали пътят ще ви отведе до джаз клуб в София, Лондон, Париж, Ню Йорк или Токио – заради тази богата колекция от стотици заглавия музикантите винаги могат да се включат свободно в някой джем сешън. „Ние използваме тези песни, за да общуваме с хора, които не познаваме, но също така и като средство да продължим да експериментираме.“ – казва пианистът Джейсън Моран в серия от поредицата In the Studio в YouTube.
Заради обстоятелствата през последните седмици саксофонистът Джошуа Редман общува на този универсален език основно с почитателите си в Instagram (@joshuaredmanmusic). През няколко дни той публикува кратки видеа със свои изпълнения от дома си в Бъркли, Калифорния. В селекцията му попадат: Alone Together, Pent-Up House, I’ll Be Seeing You, Together Again… Удивително наситена комуникация чрез музикални фрагменти, не по-дълги от минута. „Винаги, когато публикувате нещо в Instagram, един живот по света е спасен. Никога не спирайте!“ – призовава почитател на Редман.
Още в самото начало при досега ни със заплахата Covid-19 Джошуа избра да изпълни Over the Rainbow. Тази прочута песен, която звучи във филма „Магьосникът от Оз“ с участието на Джуди Гарланд, възпява имагинерно място отвъд дъгата, където мечтите се сбъдват, а проблемите внезапно престават да съществуват, топящи се като капки лимон. Посланието е ясно, въпреки че остава загадка дали зад избора на Редман няма още по-дълбоки мотиви. Дъгата присъства в митологиите, в различни култури и дори в християнството, а ЛГБТИ общността отдавна я използва като свой символ в борбата си за видимост, приемане и равни права. Тези дни се забелязва завръщане към образа на дъгата, която се превърна в още по-ярък символ на надеждата, солидарността и в израз на благодарност. Тази нова вълна започва през март в Италия, където на прозорците се появяват първите ръчно изрисувани дъги. Чрез тях децата се свързват, макар и индиректно, със своите приятели, с които не могат да се срещат и да играят заради спазването на социална дистанция. Многоцветните дъги днес вдъхват надежда от прозорците на апартаменти в цяла Европа и САЩ, забелязват се и в София.
Covid-19 нанесе тежък удар върху общността на джаза по най-различни начини. Срещите със смъртта зачестиха. В изминалите дни се простихме с Ману Дибанго, Уолъс Роуни, Елис Марсалис, Бъки Пицарели, Лий Конитц... В тяхна памет наскоро Джошуа Редман изпълни носталгичната песен I’ll Be Seeing You. Тя е била част от репертоара на Бинг Кросби и Франк Синатра, а миналата година за една от своите мисии на Марс НАСА избра да изпрати версия на Били Холидей от 1944 г. Със своите кратки, но смислени изпълнения в Instagram Джошуа Редман успява да постави вечните музикални теми в нов контекст, извеждайки напред релевантността на любимата ни музика. Едно от видеата на саксофониста ми подсказа, че днес четем и слушаме по нов начин песента Alone Together на творческото дуо Артър Шварц и Хауърд Диц. Няколко стиха от нея в превод на Манол Пейков:
Като морето е дълбока любовта ни
На ръст е колкото любов голяма
Ще устоим на бурите на непознатото
Ако сами сме заедно
Миналата година в рамките на вече традиционния Джаз конгрес в Ню Йорк беше представена дискусия на тема „Джазът в трудни времена“, в която взеха участие певицата Рене Мари и пианистите Виджей Айър и Артуро О‘Фарил. През 2013 г. Айър издаде албума Holding it Down: The Veterans' Dreams Project, по който работи заедно с поета Майк Лад и ветерани от войните в Ирак и Афганистан. Този тип проекти никога не постигат комерсиален успех и не се радват на особен интерес от страна на медиите и организаторите на концерти, но удовлетворението и успехът от реализирането им се крие другаде. Подобен тип музика е опит за разговор, който е важна част от лечебния процес за осмисляне травмите на общността. Виджей Айър разказва, че след една среща със студенти е получил много любопитна обратна връзка. Студентка, чийто баща е участвал във войната в Ирак, когато е била още дете, е споделила, че не е могла да разбере преживяното от него преди да чуе този албум. Тя твърди, че когато слуша думите към музиката, сякаш чува баща си, който й говори. За Виджей Айър това признание е огромна награда, след като 4 г. е работил по въпросния проект.
Музикантите общуват със света предимно чрез музиката си. Те избират какви послания да отправят и как точно да ги предадат. Обсъждайки компактдиска Secrets Are The Best Stories в интервю за списанието DownBeat, Кърт Елинг признава, че продължава да търси най-подходящия начин, за да изрази своята гледна точка, защото все пак хората не харчат парите си, за да им бъде неприятно в концертната зала. От друга страна, вокалистът иска ясно да изрази своята позиция - какво защитава и срещу какво се изправя. „Дължа на публиката си честността на момента.“ – твърди Елинг.
Подобна позиция споделя и Рене Мари. Според нея музикантите имат задължението и отговорността да бъдат като филтър на случващото се в обществото и след като го преработят, да го превърнат в нещо красиво и да го поднесат под тази нова форма обратно на публиката. Според вокалистката това артистично изразяване трябва да идва от дълбоко съчувствие и креативност, която няма нищо общо с маркетинга. Рене Мари казва, че се опитва да преработва противоречивите си усещания, за да не допусне те да й донесат горчивина. „В това има някакво отражение на любовта, която изпитвам към човечеството като цяло.“ – споделя певицата.
В своя публикация за thenation.com отпреди дни басистът Крисчън Макбрайд си спомня, че в деня на атентатите от 11 септември 2001 г., е трябвало да изнесат концерт със Стинг в Европа. Прекъснали са внезапно репетицията си, за да изгледат шокиращия репортаж по телевизията. След това Стинг е попитал членовете на групата какво смятат - дали трябва да отложат концерта. Музикантите са взели решение да свирят въпреки обстоятелствата, защото само така могат да помогнат за лечебния процес – на самите себе си и на хората в публиката. По този начин са оставили музиката да се превърне в терапевт, лекуващ скръбта. „Ние музикантите свирим за всеки. Надяваме се, че така ще отмием някакви нива на болка, тъга и тревожност. Това е, което прави музиката.“ – пише басистът.
Днес ситуацията е по-различна от тази, която той описва, защото музикантите и публиката вече дори не могат да общуват по обичайния начин. Нямаме възможност и да поплачем на рамото на другия, както споменава самият Макбрайд. Днес разчитаме на технологиите, за да поддържаме необходимото усещане за свързаност. Така музиката продължава да ни утешава при близките ни срещи с мрачните, а понякога и зловещи лица на скръбта. Обикновено се смята, че скърбим за хора, които безвъзвратно сме загубили. Според психолозите емоциите, които изпитваме в момента, наподобяват реакция на траур, защото скърбим за света такъв, какъвто сме го познавали; скърбим и за сигурността, която внезапно ни беше отнета; скърбим и за бъдещето, за което сме вярвали, че е в нашите ръце. Според терапевтката и авторка на книги Клер Бидуел Смит съвременната култура трудно се справя с уязвимостта. „Мисля, че скръбта е едно от най-уязвимите места, на което можеш да се озовеш.“ – казва Смит. И ако в живота изпитваме голям дискомфорт, когато се почувстваме крехки и слаби, то уязвимостта е нещо напълно естествено за джаз музиката. „Джазът не се срамува да признае своята уязвимост“ – казва големият пианист Хърби Хенкок. Нека се опитаме само да си представим какво е да заставаш всяка вечер пред различна публика и да импровизираш пред нея. „Не е лесно да се „разголваш“ пред хората и да изкарваш навън всичко, което е в теб.“ – пише Антони Дончев в есе за Джаз ФМ радио през 2017 г.
Говорейки за уязвимостта, няма как да подминем още един ужасяващ сблъсък в ситуация на пандемия. В изминалите дни прочетох десетки истории на хора, които са успели да се преборят с коронавируса. Физическите болки и неразположения са само едната страна на кошмара. Другата е не по-малко болезнената, непоносима самота, породена от пълната изолация. Джазът е антоним на самотата и също така е неин антидот. Думите на Хърби Хенкок прекрасно обясняват това: „Джазът е музика за човешкия опит. Той е за възможността хората да превърнат най-тежките житейски обстоятелства и борби в нещо креативно и конструктивно... Съставните му части са възхитителни сами по себе си. Той е за разговора, за споделянето, за сътрудничеството. Той се случва в момента и в чистата си форма не осъжда. Всички искаме да живеем в свят на джаза, в който можем да работим заедно, да импровизираме заедно, да не се страхуваме да сме активни и да се изразяваме.“
Наскоро от документалния филм „Изкуството да се разбива вечността“ за датския писател Карстен Йенсен, който българските читатели познават от книгата му „Ние, удавниците“ (ИК „Жанет 45“), научих, че в Индонезия хората описват пътуването като „пречистване на очите“. Правейки аналогия, можем да опишем джаза като пречистващо пътешествие чрез слуха, ума и сърцето. Историята на джаза продължава вече над 100 г. и е свързана с непрекъснато развитие и обновление. Едно от най-големите клишета и обвинения е, че той е твърде интелектуална музика, но джазът никога нямаше да има толкова лоялна и отдадена публика, ако в същността си не стъпваше на фундамента на хуманността и чистата емоция. За значението на този фин баланс споменава басистът Петър Славов, който в края на миналата година издаде дебютния си албум Little Stories: „Стремя се музиката ми да е базирана на емоции. Винаги много съм се опитвал да внимавам тя да не стане самоцелна и да има някакъв баланс между това да е напредничава като хармония и музикантски похвати, но също така и да е достъпна за хора, които искат да чуят мелодия. За мен е важен балансът между нещо, което да е на високо ниво, за ценители, но и нещо, което да е много естествено и човешко.“
За емоционалната експресивност на джаза говори и Джошуа Редман в бележките към своя албум от 1994 г. Mood Swing. Той го записва заедно с Брад Мелдау (пиано), Крисчън Макбрайд (контрабас) и Браян Блейд (барабани). Квартетът-мечта се завръща 26 г. по-късно с нов албум – RoundAgain, който очакваме на 10 юли. Бъдещето от днешна гледна точка изглежда твърде неясно, но това не означава, че не бива да очакваме нещо хубаво от него.
„Джазът не е само умалени квинти, увеличени девятки, метрически подразделения или акордови замени. Джазът е чувство, общуване, честност и душа. Джазът не e предназначен да заблуждава ума. Джазът има за цел да обогати духа. Джазът може да донесе радост. Джазът може да предизвика меланхолия. Джазът може да зарежда с енергия. Джазът може да успокоява. Джазът може да те накара да поклащаш глава, да пляскаш с ръце и да потропваш с крака. Джазът може да те остави смаян и хипнотизиран. Джазът може да бъде мек или твърд, тежък или лек, хладен или горещ, ярък или тъмен. Джазът е за вашето сърце.“ – Джошуа Редман
Честит Международен ден на джаза!
На снимката: работа на Анри Матис от неговата известна книга, наречена Jazz
