Спасили Спасителя чрез Божия промисъл, във вечерта на първия рожден ден на Младенеца Мириам и Йосиф са намерили убежище в Египет, направили са от предоставената им чужда къща дом и тихо и спокойно разговарят… Всичко Човешко и Божествено е в техните думи – опасността и избавлението, страхът и спасението, страданието и вярата, надеждата и любовта. Божията премъдрост – вдъхновяваща, подкрепяща духа – „Първият рожден ден“ (Ciela) от Теодора Димова е за тези чудеса, с които Бог ни дарява, които ни помагат и ни изпълват с чувството за благодарност. „Опитах се да си представя какво означава да се върви дни наред през пустинята с едно току-що родено дете, съпътствани от всякакви опасности. Как се преживява това? Единствено с Божията закрила. Това ми беше изключително интересно – как човек реагира на чудото, което се случва с него.“ – каза Теодора Димова в интервю по bTV Radio в навечерието на премиерата на повестта на Софийския международен панаир на книгата. Разговора ми с нея можете да чуете чрез бутона „Аудио“.
Така Бог обръща нещата в най-тежкия миг, когато нямаме сили за още една стъпка, обръща ги към себе си и те стават Божии, необятни, неописуеми, Бог изтръгва от нас болката. Защото невъзможното за човека е възможно за Бога, Мириам (…)
Устремени към големи цели, не забелязваме чудесата, даже не вярваме, че те ни се случват, защото не вярваме в себе си: „Дълбоко съм убедена, че вярата е във всеки човек, само че трябва да се положат усилия, за да се стигне до нея. Тя е затрупана от много пластове ненужни неща. Когато реално погледнем навътре в себе си, няма как да не стигнем до вярата. Но това е съпроводено от усилия, които съвременният човек е прекалено тревожен, твърде забързан, за да има време да ги полага.“ – обяснява Теодора Димова. Тя знае, че когато тези пластове се освободят, човек вече вижда ясно и започва да забелязва чудесата, които ни съпътстват. Затова и авторката иска книгата й да достигне до повече хора – за да помогне за развиване на този усет за ежедневното, непрестанно чудо.
[Свещениците попитаха:] (…) какво, какво да правим сега с теб, Мириам? Каквото Бог е решил, отвърнах. Но ние как ще разберем какво Бог е решил? И тогава аз не се стърпях и се усмихнах, Йосифе, защото наистина как човек разбира какво е решил Бог? По някакъв начин Бог проговаря в човека и му казва какво да направи, Мириам. Да, Йосифе, затова имах такава увереност.
Книгата започва с описание на уютен дом, в който чувстваме любовта: „Те са бежанци в Египет, живеят в чужд дом, имат само най-необходимите неща, но на тях не им е необходимо повече, защото са благодарни, доволни от това, което имат. Цялата книга е изпълнена с тази благодарност, тази най-топла и ежеминутна благодарност към Бог за неговата закрила, за това, че им е дал дом, в който да отглеждат детето си.“ – описва този пълноценен живот Теодора Димова. В навечерието на празниците нейните думи са още по-силни, защото напомнят, че, изгубени в многото си ангажименти, забравяме най-важното – да се помолим за надежда и упование и да благодарим за всичко, което ни е дадено.
Всяка наша стъпка е съпътствана от чудо, а човешкият разсъдък нали все жадува да разгадае чудесата, Мириам, да ги сведе до малкия човешки свят, да ги натика в него.
А това пропускаме, защото сме така тревожни, защото се чувстваме безпомощни… „Няма как да не се тревожим от това, което се случва в Сирия – мълчим и няма как да реагираме. Няма какво да направим с този национализъм, който се надига постепенно навсякъде. То е като болест, като зараза, като чума.“ – изговаря още един от капаните на съвремието ни Теодора Димова. Национализмът измамно звучи като лесното спасение. „Изглежда като лесното спасение, лесната кауза. Каузата, от която можем само да се надвикваме и да крещим, а няма нищо зад нея. И национализмът убива любовта ни към родината, изземва я от нас. Да кажеш, че си патриот, вече е почти срамно.“
(…) говорим и мислим едни и същи неща, Йосифе, изричаме взаимно мислите си на глас, нашето странно двугласие, нашето ежедневно, песенно говорене между молитва и шепот, шепотно припомняне, прошепваме премеждията и чудесата, които ни съпътстват, чудесата-премеждия, за да ги пазим и да ги помним, да навлизаме все по-дълбоко в чудния им смисъл (…)
Манипулативното използване на думите изземва съдържанието от тях, изпразва ги от добрата им идея, подменя съдържанието им, а тогава губим основата. В този случай само идеята за благодарността, само вярата, надеждата и любовта, само чудесата ще ни спасят. „Така е, само любовта ще ни спаси. Но е много тревожен този свят. Ние поемаме тази тревожност и нямаме достатъчно механизми да се освободим от нея. Християнската вяра ни дава упованието, спокойствието, ценностната система, общуването. Една от основните причини за срива на ценностната система е изгубването на вярата. И път за възстановяването на тази система е пътят на вярата.“ – убедена е Теодора Димова.
Явява ти се неземен странник, застава до теб, изрича необичайни и неосъществими предсказания. Но ти от първия миг си повярвала на думите му със сърцето си, а в същото време разумът ти не ги побирал, не ги приемал – и как ще ги приеме! смущавал се. Това е преломът на вярата ни в Бог, Мириам. Това е най-дълбоката и най-благодатната точка на вярата ни в Бога, Мириам, когато сърцето надделява над разума.
В този път имаме трудната задача да отделим в осмислянето си вярата от църквата, защото ставащото в Българската православна църква ни обърква по отношение на любовта към ближния, която е в основата на християнството. Теодора Димова, която се определя като църковен човек, казва: „Виждам с тревога и с болка нещата, които стават в църквата и отблъскват хората от нея. Но от друга страна зная, че човек не може дълго време сам да стои с вярата си – човек има нужда от общуването, а то става в църквата.“ Църквата е там, където се съберем с вярата си. „Защото когато си сам с вярата, тя не върви в правилното русло. Бог остава по-назад, а на преден план идва егото. Така че от една страна трябва да бъдем критични и критично да говорим, а не да мълчим в църквата, от друга страна – не можем без нея.“ И това е наша задача. Поредната.
[Ирод] започнал да пита каква е тая звезда, как се е появила, откъде знаят за нея, какви са пророчествата на техните книги, още подпитвал, подпитвал хем с любопитство, хем и със страх, хитрата лисица, разпитвал, разпитвал, ласкаел ги любезно, гощавал ги, усмихвал им се, но Бог открил на мъдреците от какво бил породен неговият интерес и след като му гостували няколко дни, чужденците отново потеглили, вече към Витлеем (…)
Имаме много предизвикателства, доста сме объркани, често сме подведени, непрестанно сме използвани. В какво Теодора Димова вижда нашия шанс за правилни ориентири, за неприемане на това, което смятаме за нечестно и несправедливо, за стимул да разсъждаваме върху него и да го променим? „В това, че трябва да се обединяваме. Най-много ни липсва солидарността. Това е реална жива енергия, която обединява хората. Прекалено сме настроени един срещу друг, по-скоро изпъква омразата, отколкото обединението, и това е много тревожно. Трябва да търсим начини да се обединяваме, за да можем да се изправим срещу истинското зло. Имаме нужда от солидарност един с друг, и от обединение.“
Да, от онези чужденци [тримата мъдреци] започнаха всички премеждия, но и всички избавления, и ето ни сега трима пришълци в непозната земя, чужда, но и спасителна, остани там, докле ти кажа, така каза онзи глас ли, ангел ли в моя унес, ще останем тук и ще чакаме, докато Бог повика сина си от Египет, Бог ни доведе тук и ще ни изведе от тук, води ни през изпитания и ни извежда от тях, от раждането на младенеца започнаха всички дивни неща, които ни се случиха, той дойде при нас, Мириам, и преобърна живота ни, сякаш започна нов живот, а всичко преди него остана назад и надалеч, и без особен смисъл и значение.
На снимката: момент от премиерата на „Първият рожден ден“ от Теодора Димова на Софийския международен панаир на книгата. Повестта бе представена от литературния критик Митко Новков, а в съзвучие с християнската тематика Георги Иванов изпълни православни песнопения. Източник: Ciela
Цитатите в блок карета са от „Първият рожден ден“ от Теодора Димова
