Музиканти се събират на рождения ден на Георги Минчев днес, за да го почетат и да ни припомнят с неговите песни завета му за честност в живота и всеотдайност в музиката. В „Бара на Кръпките“ (на гърба на баня „Мадара“) тази вечер от 21 ч. ще слушаме изпълненията на ГМО – Георги Минчев Orchestra: Развигор Попов – пиано, Мирослав Найденов – китара, Смилен Славщенски – бас, Валентин Александров – китара и вокал, и Васко Кръпката – барабани и вокал. Те ще ни окрилят с 21 песни от репертоара на големия музикант.
Идеята за това посвещение е на Валентин Александров, който силно цени музиката на Георги Минчев, но никога не се е срещал на живо с него. Чрез песните му обаче той го опознава като много открит и честен човек, сподели той в интервю по Джаз ФМ: „Всичко е излято в неговите песни. От там го обичам и затова ги пея.“
Развигор Попов дълги години е работил с Георги Минчев, който като първа професионална стъпка става солист на неговия оркестър „Стакато“. Двамата се обичат още от деца – прозорците на апартаментите им гледат един срещу друг. Когато Георги Минчев изкарва казармата, Развигор Попов вече е ръководител на оркестър „Стакато“ към Студентския дом на културата и го кани да се присъедини. „Той като човек беше страхотен! Дойде, започна да пее с нас, много добре се справи и веднага предложи да доведе Бисер Киров, с когото са служили като войници. Боян Иванов вече беше при нас. Скоро доведе и Мишо Белчев.“
И докато Развигор Попов се увлича от джаз музиката, Георги Минчев насочва вниманието му в друга посока – към песните на „Бийтълс“. Години по-късно двамата имат дуо – „Полезни изкопаеми“. До последните дни на живота на Георги Минчев двамата са неразделни.
Създал толкова популярни песни, Георги Минчев разказва в текстовете за преживяванията си, а за музика се обръща към своите приятели-композитори. Единствената негова композиция е „История с китара“. В обстановка на натиск и контрол, как музикантите са си давали свобода, за да я споделят със своите слушатели? „Когато пътувахме в автобуса на турне, той хващаше китарата и ни забавляваше с квартални песни, които ние много обичахме. Например: „Отивам да си купя боб / за боба нужен е и хляб / защото бобът е храна / която подходяща е за лято.“ Такива весели песнички, покрай които изпяваше своя живот. Не се притесняваше от нищо. Е, косата трябваше да я прибираме, когато се явявахме по телевизията и на сцената, защото дългите коси били символ на нашите „противници“. Но освен косата – никой не го е спирал каквото иска да пее, защото той умееше да създава атмосфера и да пише такива текстове песни, които донякъде подмолно, в скрития подтекст, дразнеха „шефовете“.“ – разказа Развигор Попов.
Тези песни и днес са обичани, споделя от личен опит Валентин Александров: „Аз ги харесах и ги пея и сега на купони, на веселби. Хората много им се радват, точно на тези квартални песни. Всички хора ги харесват.“ За тяхното въздействие Мирослав Найденов подчертава: „Те са много истински като послание – това са случки от живота, каквато е традицията в блус музиката. Това е животът! Толкова са истински, затова хората се припознават в тях и ги харесват толкова много.“
Последният спомен на Развигор Попов с Георги Минчев е свързан отново с музиката: „Преди последната операция, той вече беше в болницата – му написах една песен – „Животът е опасен“. В нея се пее за това, че да пиеш, да пушиш, да ходиш по жени е опасно за вашето здраве. Той тогава каза: „Е, докторе, като всичко е опасно, значи животът е опасен за моето здраве! За какво да живея?!“ Много се зарадва, започна да учи песента и каза: „Като ми оперират китарата,“ – така наричаше главата си – „веднага ще я запишем.“ За съжаление, не я записахме. Тази песен аз я пея и винаги си спомням за Гошо с добро чувство.“
Георги Минчев е един от насърчителите на Мирослав Найденов: „Един път само съм го виждал – на празненство в район „Люлин“. Нашата група свирихме и направихме три песни с него. Така ми е останал запечатан – усмихнат винаги, с тези честни очи. Около него витаеше нещо светло и това веднага си проличаваше. Аз съм бил на 17 – 18 години – за мен тези спомени се пренасят винаги, като се сетя за него – и си го представям там, на онази сцена, как се видяхме за първи и за последен път, за съжаление.“