С филмова премиера и концерт Ицко Финци празнува своя юбилей. За 85-ата си годишнина ни кани да гледаме премиерно филма „Уилям Шекспир: най-известният човек, който никога не е съществувал“ и да чуем изпълненията след това – неговите и на оперния певец и герой във филма Георги Михайлов, със Софийската филхармония под диригентството на Найден Тодоров. Събитието е на 11 октомври в зала „България“ и започва в 19 ч. Джаз ФМ е медиен партньор.
Художествено-документалният филм „Уилям Шекспир: най-известният човек, който никога не е съществувал“ е на режисьорката Лиза Боева и изследва една от хипотезите за гения от Стратфорд. Тя гласи, че пиесите са написани от добре образован благородник с три висши образования, пътувал из цяла Европа. Истинският автор Роджър Манърс обаче искал да остане скрит зад псевдоним. Така участниците във филма се впускат в пътешествие из Европа в продължение на 2 месеца и 5 дни, следвайки географските ориентири от пиесите на Шекспир. В спектакъла в четвъртък Ицко Финци ще бъде в няколко роли – и на екрана, и на сцената: обсебен от безумна идея режисьор, самодеен бездарен актьор, първокласен диригент, кръчмарски цигулар, Шекспир и дори... самия себе си.
„Филмът е резултат на доста години занимание с темата, която възниква от изследване на руски шекспировед, че автор всъщност е съвсем друга личност. Във филма тази хипотеза не я афишираме – тя е станала същност на живота на един щур театрал, който на старини е тръгнал из Европа, за да докаже и да заснеме заедно със свой приятел…“ – докато сладкодумно ни въвежда в сюжета по Джаз ФМ, Ицко Финци внезапно се спира в средата на изречението: „Не, няма да разкажа повече!“ Той обаче уточнява, че филмът е художествено-документален с криминален елемент. Добавя, че Лиза Боева е открила много такива детайли в пиесите на Шекспир, от които иначе режисьорите извличали романтичната страна.
Днес на 85 години, на какво Ицко Финци е много благодарен? „Май съм доста благодарен на това, че моите родители ме караха да свиря от малък на цигулка, че взимах уроци. Въпреки скандалите, продължавах! Малкият цигулар е мъчително нещо… Когато имаш слух, знаеш какво трябва да излезе, но то не излиза – пръстът не попада на точното място, лъкът се изкривява – и това не е музика! Но натрупва се мъка и – хоп! – идват моменти, когато всичко излиза точно, моменти, които прозвучават добре. Тогава те крепи вярата, че тези моменти ще идват по-често. Докато станеш на 50 – 60 години и намериш чалъм да не личи фалшивото!“ – шеговито описва борбата за музиката актьорът-цигулар.
Явно Ицко Финци силно е вярвал в бащиния завет: „Не казвай „не мога“, човек всичко може, стига да иска.“ Тази предадена в семейството мъдрост той споделя в книгата си със спомени „Четива“. „Помня много такива. Баща ми съветваше за възпитанието на братовчедите ми, но го повтаряше постоянно, правеше го настоятелно. Например: „Не казвай на дете, че е лошо дете, казвай му, че е добро – и то ще стане добро.“ Заради тази черта в характера роднините наричат бащата на Ицко Финци Татко Песталоци по името на прочутия педагог.
В книга със спомени на актьори е разказан случай как Ицко Финци провокира колегите си на сцената към импровизация, а смехът в залата е гръмогласен. „Така е, с неприбавени реплики ги подканвах да импровизират. Не съм променял текста, защото съм възпитан в уважение към него и от баща ми, и във ВИТИЗ. Но начинът, по който произнасяш репликите, паузата, която ще направиш… Има толкова много средства да предизвикаш изненада у партньора. Това дълго време беше така – импровизация в интонацията, в тълкуването на репликата, в бързината, в ритъма.“ – споделя моментни хрумвания на сцената неудържимият Ицко Финци.
Той анализира своите действия в ретроспектива: „Сега, като поглеждам назад, виждам как те са изстрадали. Имало е моменти на скандали, на сблъсъци, налагали са ми даже наказания с намаляване на заплатата за своеволни импровизации – жестове, измислица на занимание на сцената... Помня как в една българска комедия изведнъж видях, че съм седнал с кръстосани крака и съм бос на сцената. Започнах да се занимавам много с пръстите на краката си. Получава се пауза, публиката гледа крака ми, аз – също, той се движи, а партньорът чака репликата, аз след малко я казвам и това не е в реда на нещата. Но пък публиката се смее, това ме блазни и е лошо, защото не е предвидено от режисьора. Така за един месец ми намалиха заплатата. После внимавам, внимавам, и после пак съм изкушен.“
Автор на фотографията и плаката: Александър Нишков
Кадри от филма: Лиза Боева
