На 6 юли на 88-годишна възраст ни напусна легендарният бразилски музикант Жоао Жилберто.
След смъртта на безсмъртния Жоао Жилберто всички си спомнят за неговата музика, за кратката му, но казваща много вокална фраза, за фината му и неподражаема китара. За „Дезафинадо“, с което се опитваме през музиката да настроим разбъркания си живот на верния за нас лад. Големият пианист Кени Барън написа в своя Инстаграм профил: „Да слушаш Жоао Жилберто е като да слушаш самата Бразилия, с цялата красота и ритъм на този народ.“ Да, Жоао наистина превърна музиката на Бразилия в символ на безметежието.
Ако може да се говори за лице и глас на бразилската музика от края на 50-те и началото на 60-те г., то това безспорно е Жоао Жилберто. Той се прочува както със своя неповторим стил на музициране, така и със своите странности и ексцентрично поведение. Роден е в Баия на 10 юни през 1931 г. Баща му първи го насърчава да се занимава с музика, като му купува китара, когато е на 14. В гимназията той събира своя музикална група, но не след дълго тя го изгонва: често закъснявал за репетиции или пък изобщо не ходел. Макар че в началото кариерата му буксувала, той все пак опитвал да записва и да свири.
Упражнявал се в една тясна баня, защото му харесвала акустиката. Така неусетно усъвършенствал своя толкова самобитен стил. Един ден наблюдавал как перачки носят кошници с дрехи на главите си покрай бреговете на реката Сао Франсиско. Те балансирали някак ритмично товарите си, поклащащи се на главите им и така се появила песента му Bim Bom – симпатично звукоподражателно на елегантния и екзотичен баланс на движенията им. Тази песен се счита за първата боса нова песен изобщо, а Жоао се възприема за бащата на този стил.
Но преди да бъде провъзгласен за такъв, той трябвало да преодолее съмненията първо на своя баща, а после и на своите познати и колеги. Баща му решил, че щом като отказва да се захване с „нормална“ работа, значи страда от психическо разстройство. Така Жилберто прекарал известно време в клиника. Историята, която илюстрира наивната поетичност, с която възприемал света, е често разказвана от неговите биографи. Веднъж в лекарския кабинет погледнал през прозореца и казал – „Вижте как вятърът развява косите на дърветата.“ Докторът му рекъл: „Но тук не виждам никакви коси, дърветата имат листа!“, а Жоао отвърнал: „А тук не виждам хора с каквото и да е поетическо чувство!“
Тъй или иначе специфичният му талант и странностите му вървели ръка за ръка и за колегите му било трудно да отличават проявите му на професионализъм от незрелите му или екстравагантни изблици. Когато през 1956 г. се преместил в Рио, дълго време не наемал свой апартамент, а редувал домовете на приятели. Там често спял през деня, а през нощта свирел, без да го е грижа, че собствениците трябвало да стават рано. И дори когато оставал съвсем без пари, категорично отказвал да участва в комерсиални записи или пък да свири в клубове, тъй като в тях хората си говорели по време на гиговете. Чудатостите му продължили и след като станал известен: често отказвал интервюта, провалял концерти заради изискването си да пее и свири само при перфектни технически условия. Веднъж трябвало да пее на концерт, който щял да се излъчва директно по радиото от голям спортен салон – обичайна практика по онова време в Рио. Той запял една от популярните си песни, а публиката взела да му приглася. Жоао обаче се разгневил, спрял да пее и си тръгнал насред концерта, защото хората му пречели.
Като изключим прословутата му артистична лудост, Жоао Жилберто е сред най-интересните и влиятелни музиканти и певци на 20-ти век. В годините на доброволно усамотение в провинцията и на странене от светската суматоха, той разгърнал своя самобитен китарен стил – минималистичен, ритмичен, почти перкусивен. А „обраното“ му пеене с характерна лаконичност се превръща в запазена марка за стилистиката на боса нова и до ден днешен, шест десетилетия по- късно. Той притежавал радикално различна вокална визия, пълна противоположност на класическата традиция на радио певците, които в атлетичен пристъп разпявали всяка гласна в обилно вибрато. С Жоао Жилберто започва нова епоха във вокалното изразяване, претърпяло различни метаморфози през годините. Той пее с тихи и прави тонове, сякаш издухани от тромпет (горе-долу по същото време и Чет Бейкър прибягва до подобна вокална стилистика). Жоао пее често само в съпровод на своята китара, използвайки я едновременно като перкусивен и хармоничен инструмент. Пеенето му е почти прошепнато, тонът му е извлечен из-от тишината, певческата му фраза – леко провлачена, с една идея след бийта – е сдържана, ритмична, лаконична, но съдържателна. Което обяснява и изискването му за съвършен звук.
Постепено всички започват да го имитират. Включително и красивата му жена, Аструд Жилберто, чийто простодушен наивизъм се превръща в емблематичен за боса нова. Истината е, че Аструд няма професионална школовка и когато пристига в Рио де Жанейро, просто придружавала Жоао по концертите му. Понякога се качвала на сцената при него за една-две песни. Всичко се променя, когато красивата Аструд изпява „Момичето от Ипанема“ на португалски език с характерния си невинен глас. Още по-голяма слава я застига, когато изпява песента на английски с нейния неустоимо секси акцент. Версията на английски се оказва магнетична както за почитателите ѝ, така и за продуцентите, които веднага я канят да участва и в други изпълнения в култовия албум Getz/Gilberto от 1963/64 година.
И така, в края на 50-те и началото на 60-те, благодарение на успеха на филма „Черният Орфей“ и на песните Chega de Saudade и Bim Bom в изпълнение на Жоао Жилберто, аранжирани от Том Жобим, боса нова добива видимост. Смятани за първите песни на боса нова, те получават огромен отклик сред критиката, която още тогава отбелязва появата на нов стил, вдъхновен от самба и шоро, но със силно влияние от джаза.
Боса нова се превръща скоро в комерсиална музика, а албумът на Гетц Jazz Samba от 1962 г. с участието на Чарли Бърд постига огромен успех. Но най-големият шедьовър на тази музика се оказва Getz/Gilberto от 1963 г. Това е едно от най-майсторските звукозаписни творения, получило редица отличия, сред които престижните награди „Грами“ за най-добър албум на годината през 1965, най-добър инструментален албум, най-добър саунд инженер и най-добър запис за песента The Girl from Ipanema. Това е първият джаз албум в историята на наградите „Грами“, който печели отличието за най-добър албум изобщо. Същата съдба има само още един джаз албум, 43 години по-късно и това е продукцията на Хърби Хенкок River: The Joni Letters през 2008 година, с музика на Джони Мичъл. А обложката на плочата Getz/Gilberto е считана за шедьовър, създаден от пуерториканската художничка Олга Албизу, прочута със своя абстрактен експресионизъм и любовта си към боса нова.
Това са най-силните години от кариерата на Жоао Жилберто, който до късни години не спира да пее и да свири на своята китара, а стилът му е еманация на простотата, но необясним и магичен. И безсмъртен!
