В един разказ на Кафка вестоноцът, на когото кралят съобщава много важна вест преди да умре, трябва да пренесе тази вест до поданиците в града. Тази новина е така важна за кралството, но мисията му е невъзможна – трябва да премине през стотици стаи и зали, да прекоси хиляди коридори, за да напусне замъка. А ако някога евентуално излезе навън, ще минат векове, за да прекоси разстоянието до града, тъй като пътят е поредица от сложни лабиринти. И тогава, ако мине през цялото това пространство и време, той ще стигне и до теб, който чакаш, облегнал ръка на прозореца. Но тогава новината може би вече ще има друг смисъл. Когато слушам Грегъри Портър, съм убедена, че това е същата новина на краля, но пристигнала едва днес при нас, неговите поданици, под формата на музикално послание.
Музиката и текстовете, които Грегъри Портър съчинява сам, носят мъдрост, учат ни на благородство в любовта и на божествено смирение. Гласът му е като люлка, опъната между две гигантски дървета в самотна планина, където всеки звук придобива значение и всяко движение има тайствен смисъл. Отпускаме се на люлката и добиваме желание да предадем посланието на мъдрия крал на останалите хора – по свой начин, всеки с помощта на своя собствен талант.
В легендарната зала „Олимпия” Грегъри Портър носи същата елегантност и скромност, но и експлозивна енергия, все едно дали пее в популярен парижки джаз клуб или в парижкото предградие Обервилие. Единственото му условие е на таланта да бъде отделено нужното внимание. Но това едва ли трябва да го безпокои, тъй като почитта към него се засвиделства още след първата музикална строфа.
Точно в 21 ч., след подгряващата група Ndidi, завесата на „Олимпия”, която се вдига около 320 пъти в годината, приветства Грегъри Портър и веднага се разбира, че цялата зала го е очаквала. Добрият вестител на джаза е посрещнат от млада дама, станала на крака, и радостни възгласи от всички посоки на залата.
„Възприемам се преди всичко като джаз певец, но обожавам и блуса, южния соул и госпъла”, споделя той. И продължава: „Тези елементи са трасирали пътя на моята музика и винаги ги чувам в джаза.” Това твърдение става очевидно още с една от първите му песни тази вечер: Hey Laura. Но преди да я изпее, взима лист от масата и прочита писмо до Лора: „Здравей Лора, аз съм... Идвам да науча как си, как се чувстваш. Извинявай, че звъня на вратата ти толкова късно... Има ли вече някой на моето място?” Навярно днес прототипът на Лора съжалява, че не е споделила неговата молба за нежност в любовта – съжалява всеки път, когато чуе тази песен, излъчена по радиото...
С гласа си, може би защото е баритон, Грегъри Портър носи освен посланията на джаза, и онези синтезирани емоции, за които рядко се осмеляваме да говорим открито, и които възприемаме по-лесно чрез музиката: тъгата от разочарованието, плахостта на надеждата, и упоритата ни вяра, че нито любовта, нито животът някога ще престанат да съществуват.
„Ню Йорк таймс” пише: „Грегъри Портър има повечето качества, които искате да намерите в един джаз певец, а може би още едно или две, които въобще не ви е хрумвало да потърсите.”
Албумът Liquid Spirit е вдъхновен от негови почитатели, които го питали: „Къде бяхте досега? Как така не бяхме чували нищо от вас?” Е, те не са чели разказа за кралския вестител и за дългия лабиринт, който е трябвало да измине, за да стигне днес до своята публика. Или пък са пропуснали факта, че американският футбол е отнел част от времето на музиканта, но след една контузия джазът го спечелва завинаги. Американски джаз срещу американски футбол: едно на нула за джаза! И ето – сега Грегъри Портър пее в „Олимпия” и публиката тук става все по-динамична.
Отпивайки спокойно от чаша чай, Грегъри Портър продължава с ново изпълнение – на композицията Wolfcry, която сам пише във влака Париж – Лион, гледайки овцете по пътя, които асоциира с вълците, с лисиците и накрая с момичета, които плачат... Една поема, изпълнена в дуо с пианото, на приглушена светлина, която кара червената тапицерия да заблести и повечето дами в публиката да се просълзят от едно обещание, идващо от песента: готовността ни да приемаме в живота си отново и отново любимия човек, без да очакваме благодарност. Това е „агапе” – най-висшата форма на любовта, която древните гърци описвали като безкористна любов, висш дар, принадлежащ на всеки.
„Музиката ми прилича на мен самия. Чрез нея се опитвам да кажа кой съм, оставайки винаги човечен”, сам се определя Грегъри Портър.
В залата вече забелязваме и уникалните умения на музикантите от групата: саксофонистът Уосуке Сато от Япония, пианистът Чип Крофърд и барабанистът Еманюъл Харълд. Това е и основният състав, който съпътства певеца на записи и турнета.
Малкият Грегъри е отрасъл с албумите на Нат Кинг Коул и звука на госпъла. Започва да гостува в малки джаз клубове в Сан Диего преди да бъде поканен за роля в мюзикъл, представен първо извън Бродуей, а после и в самия център на театралния живот в Ню Йорк. Следват Бруклин, албумът Water, номинация за „Грами”, партньорство с големите Уинтън Марсалис, Дейвид Мъри, Никола Конте, Хърби Хенкок и Даян Рийвз. От Марсалис и Хенкок получава толкова много любов, и то напълно безплатно, и добавя, че никога не си е представял това само допреди две години...
Песните, които Портър изпълнява тази вечер на парижка сцена, са от последния му албум Liquid Spirit, издаден от „Блу ноут”. Без да се надценява, музикантът смята, че хората сега се нуждаят от такъв тип музика. Те се нуждаят още от, както се превежда заглавието на албума, „течния дух”, пропит с емоции и с дълбоки чувства, но често не успяват да го получат в реалността.
Ето че в „Олимпия” отново звучи песен, разказваща за любовна тъга. Това е вълнуващата Water Under Bridges. Сякаш самият Грегъри Портър носи в себе си частица от световната тъга, което го прави още по-симпатичен и му позволява с лекота да я трансформира в музикални внушения.
Казват, че душите на онези, които са пели в „Олимпия”, се усещат във всеки ъгъл на залата, във всеки фотьойл, във всеки аплодисмент. И така – от 1893 г. до днес. „Олимпия” е най-старата музикална зала в Париж. На нейната сцена за пръв път гастролират международни музиканти: и от първата звезда – танцьорката Ла Гулю, през Едит Пиаф, която я спасява от фалит през 60-те години, до вечерта на Грегъри Портър всеки изпълнител остава музикален импулс в емоционалната й памет.
Настроението в залата се променя със сингъла 1960 What? – едновременно ритъм и танц, спонтанна нужда да се включим и ние в изпълнението на песента и да преживеем шейсетте – лудите години на социални, политически и естетически промени в света.
Първата песен на бис е Real Good Hands. С нея Грегъри Портър уверява родителите на приятелката си, че тя попада в добри ръце. Дори хладнокръвните французи се отпускат, попаднали в широкия спектър на тъгата, самоиронията и щедрата топлина, струяща от музиката на Портър. Вторият бис – голяма рядкост за „Олимпия”, тъй като по право се допуска само един, позволява още един знак на щедрост от американския музикант, наследена от безплатните уроци по човечност на Марсалис и Хенкок. На песента Musical Genocide вече всички танцуваме на местата си и така ни изненадва осветлението на залата – с щастливи лица, омагьосани от големия талант на Грегъри Портър. Най-сетне вестта на краля от разказа беше достигнала до нас и всички я бяхме разбрали. Кралят ни казваше: „Най-доброто предстои!”
След концерта Грегъри Портър даваше автографи на дисковете си, получаваше комплименти, обещаваше да научи френски, а на въпроса: „Г-н Портър, бихте ли се снимали с нас?”, отговорът беше: „Yeah, of course!” Eто, това се казва боншанс!
С благодарност към Джаз ФМ, Грегъри Портър, „Олимпия”, Петя и Париж за незабравимата вечер,
Ралица Асенова
11 март 2014г.
Снимка: фейсбук профила на Грегъри Портър.
