На 10 октомври се навършиха 99 г. от рождението на големия пианист и композитор Телониъс Монк. Един от най-великите в музиката е известен с уникалния си импровизаторски стил. Той е написал около 70 композиции, а сред тях са теми, превърнали се в джаз стандарти като Round Midnight; Straight, No Chaser; Ruby, My Dear; Blue Monk, In Walked Bud и др. Преди година синът на гениалния музикант - Телониъс Сфиър Монк III (Т. С. Монк), написа текст за своя баща, който беше публикуван в сайта huffingtonpost.com. В него Т. С. Монк разказва какво е да отраснеш с баща като Монк, предизвиквал възхищение не само у своите почитатели, но и у именитите си колеги като Дюк Елингтън например. Т. С. Монк е барабанист, вокалист, бендлидер и преподавател. Той е съосновател и председател на Съвета на настоятелите на Джаз института „Телониъс Монк“. По-долу публикуваме текста на Т. С. Монк, който той посвещава на прочутия си баща.
Животът ми започна с един странен въпрос: „Кой е татко?“
Нека обясня. Още от най-ранните ми спомени, при първата ни среща възрастните неизменно ми задаваха въпроса: „Знаеш ли кой е баща ти?“ Питаха ме както музиканти, така и фенове. В началото не разбирах съвсем въпроса, защото отговорът изглеждаше очевиден. Баща ми беше моят татко. Разбира се, те придружаваха въпроса с изявления като: „Ти нали знаеш, че той е гений.“, което не означава нищо за едно 5 или 10 годишно дете. Някои от тях добавяха твърдения като: „Той промени музиката.“ и/или „Неговата музика ще остане за следващите 300 години.“ Това също не означаваше абсолютно нищо за мен. Въпреки че не можех да си представя периода от 300 г., аз знаех какво означава една година. Когато те казваха, че той ще бъде още по-голямо име след 50 г., това ми изглеждаше много далече във времето и беше нещо нелепо за моите детски представи. Струваше ми се, че след 50 г. аз ще бъда стар човек, и че със сигурност баща ми ще бъде забравен дотогава.
В началото на тийнейджърството ми, след като бях виждал много големи артисти да се появяват и да потъват в неизвестност, бях убеден, че тези твърдения на най-ревностните почитатели са чисто преувеличение. Но на 15 г. започна моята любов към барабаните. Разбирането ми за музика и отношението ми се промениха и ясно си дадох сметка, че татко е готин. Но такива бяха и неговите приятели Дизи Гилеспи, Майлс Дейвис, Арт Блеки и разбира се Макс Роуч (моят учител) и мн. др. Бях наясно с огромното влияние на артисти като Дюк Елингтън и Чарли Паркър и за техния принос към западната музика. Разбирах, че татко определено е част от тази компания, но също така бях забелязал, че дори тези велики майстори казват същите хубави неща за баща ми.
Сега трябва да разберете, че за мен Телониъс Сфиър Монк беше просто татко. Той ни взимаше със сестра ми Boo Boo (прякора й) навсякъде и ме научи как да се отнасям с момичетата, как да въртя пумпал и да сменям пелени, и още много други неща – той правеше всичко това като г-н Мама. Не мога да си спомня дори за един път в живота ми, когато да съм го нарекъл Телониъс или Монк, или да му кажа нещо различно от татко. Бях много по-фокусиран върху възможността да свиря с него, отколкото да мисля кой е той за света.
Първата ми реална представа за това какво възхищение будеше баща ми като музикален новатор беше по време на един рожден ден на майка ми. Татко беше решил, че семейството ни трябва да отиде да слуша Дюк Елингтън и неговия оркестър в Rainbow Grill в хотел Waldorf Astoria. Когато влязохме в препълнения за вечеря клуб, групата свиреше тъжна мелодия. С цветно осветление всичко изглеждаше магично. И наистина беше магичен момент. Без колебание Дюк Елингтън спря внезапно своя оркестър, отиде пред микрофона и каза: „Дами и господа, най-лошата лява ръка в историята на нашата музика (очевидно намеквайки за хармоничните инвенции на Телониъс) току-що влезе – Телониъс Монк.“ Реакцията беше бурна и аз знаех, че това е нещо специално. Говореше Дюк Елингтън, Херцогът – най-великият джазмен, когото познавах.
Скоро след това, през лятото, когато отбелязах 19 г. откакто съм на този свят, то се случи. Беше 1969-та, годината на моето просветление. Продължавах да живея с родителите ми и се упражнявах на барабаните по 7 или 8 часа на ден. Аз бях отдаден, фокусиран и уморен.
Когато баща ми си беше вкъщи след турне, той полагаше главата си на таблата на леглото, релаксирайки срещу стена, която вероятно беше с дебелина 8 инча, и зад която се упражнявах. От деня, в който започнах да свиря, до момента, в който станах на 20 г., той никога не каза и дума за моето свирене, но това е съвсем отделна история.
Аз бях в мой собствен свят. В къщата на Монк нямаше забрани по отношение на музиката, така че слушах баща ми, Дюк, Джими Хендрикс, „Бийтълс“, „Сюприймс“, Франк Синатра – всичко, без ограничения. След това музикалната индустрия премина от Hi-Fi към стерео. Исках стерео система и реших да си направя сам. Отидох в Lafayette Electronics в търговската част на Манхатън и поръчах части, за да си направя говорител и тъй като не бях напълно наясно със стерео системите, поръчах части само за един говорител – голяма глупост от моя страна. В този горещ летен ден избрах да сглобя един говорител въпреки техническата ми грешка. След като го направих, трябваше да го тествам, но имах дилема. Той беше голям, 15 инча, и имаше дървена кутия. Исках да усетя голям ефект. Притеснявах се да пусна силно някой поп запис като новия албум на Sly and the Family Stone или някоя от групите на Motown, но ми трябваше нещо, за да чуя как работи новият говорител без да гръмне. Така че се спрях на тиха, малка група – запис на триото на баща ми. Спомням си ясно как съм доближил ухото си до говорителя и натискам бутона за автоматично пускане на записа. Беше изпълнение, което включваше Арт Блеки на барабаните, а триото се допълваше от големия басист Оскар Петифорд. Те изпълняваха композицията на баща ми Work. Никога не я бях чувал преди това. Това е една от най-трудните му импровизационни работи. Лесно можех да доловя това, но пиесата беше толкова трудна и различна, че бях изумен. Бях достатъчно схватлив, за да разбера, че това беше нещо специално, изключително специално.
Беше толкова специално, че не можех да спра да слушам мелодията отново и отново през следващия час, а тя беше дълга не повече от минута. Аз бях изумен от гениалността на неговия ритъм, хармония и прецизност. Всичко ми дойде накуп в този горещ летен следобед. Точно тогава осъзнах, че човекът, който си почива в съседната стая до мен и слуша как се упражнявам, беше всъщност вечния гений Телониъс Монк, човекът, който промени музиката, човекът, за когото всички говорят през целия ми живот. Моят татко беше самият Телониъс Монк. И това беше моето име. И това беше смиряващо.
Животът ми се промени – също както музиката. Казаното за 50-те години ми се струва нещо скромно, имайки предвид, че вече съм на 65 г. и виждам, че това, което твърдяха за 300 години напред във времето, е нещо напълно възможно, ако приемем, че Бетховен и Моцарт са пример за това. Аз се изплаших, но съм горд и оттогава се чувствам така.
Бих могъл да се родя на върха на хълм в друга държава, без нищо, но вместо това аз съм син на Телониъс и Нели и ми е дадено прекрасно наследство. Какъв късметлия съм. Господ да те благослови, татко. Знам точно кой си и винаги ще те обичам! Честит рожден ден!
На снимката: Телониъс Монк през април 1970 г. по време на снимките за телевизионното предаване на BBC - Jazz Scene; източник: фейсбук страницата на музиканта
