Не само на любимия ни жанр, но на музиката като цяло е посветено новото есе от поредицата ни с гледни точки за джаза днес. Текстът е на басиста Петър Славов младши, за чийто успехи на международната джаз сцена говорим с неприкрита гордост. Пепи живее в САЩ от 17 г., а в биографията му са записани сътрудничества с имена като Джо Ловано, Кени Барън, Джордж Гарзон и др. През пролетта след концерт на групата на кубинския пианист Алфредо Родригес, в която Пепи свири, великият Куинси Джоунс описа атмосферата по време на събитието с думите: „Отворихте вратата Господ да влезе...“ Петър Славов е едно от големите ни вдъхновения не само заради таланта и постиженията си, но и заради ярката си личност, заради това, че отстоява своето мнение и позиция. Как се живее в свят на обезценена музика и изкуство? За важните неща трябва да се говори смело, на глас. И Пепи го прави.
„Музиката в наши дни е ужасна“ е мнение, широко разпространено сред музикантите от моето поколение.
Аз бих казал: винаги е имало добра и лоша музика, добър и лош театър или кино. Рядко обаче е имало време, в което музиката и изкуствата са имали по-малко значение в живота на хората отколкото сега.
Помня време, в което музиката - и хубавата, и лошата - беше част от ежедневието на всеки. Не музиката като фон и средство, а музиката като преживяване.Често се сещам как, когато бях ученик (а не музикант), всички имахме любими музиканти и групи. Всички, дори и онези, които не „разбираха“ от музика.
Всеки следеше любимите си музиканти, техните албуми, клюките за тях, събираше плакати и списания с почти религиозна отдаденост.
„Металика“ или „Депеш“, по-късно „Рейдж“, „Фейт“ или „Чили пепърс“. Или Майлс. Или пък Георги Христов (няма лошо). Целенасоченото следене на музиката и вникването в музикалния свят на един или няколко артисти е вникване в определена естетика и стил. Полезно е за мозъка.И докато някои слушаха, други правеха следващата крачка и свиреха в групи. По едно време имах чувството, че всяко второ момче или момиче беше в някаква банда, която репетираше в мазе или гараж, читалище, райсъвет или пък партиен дом (бивш).
Музиката, „лоша“ или „хубава“ - доста относителни понятия - имаше роля във всекидневието на всички, музиканти или шофьори, монтьори или математици.
Музиката беше на почит. И беше сила. По-малко в соцдържавите, по обясними причини, но със страхотна сила отвъд Желязната завеса.
Музикантите там имаха страхотна социална и политическа сила извън музиката благодарение на музиката и нейната тежест в културата от онова време. Боб Дилън, Джон Ленън, Джим Морисън, Джими Хендрикс, Луис Армстронг, Дюк Елингтън и Макс Роуч неслучайно са имали досиета във ФБР. Няколко от известните хеви-метъл групи от 80-те г. са разследвани и са правени опити да бъдат цензурирани в Щатите (разбира се, никой на Запад не е бил в позиция просто да забрани нещо, което не му харесва).В социалистическа България музикантите нямаха право да изказват мнения, различни от тези на властта. „Нежните“ репресии над тях бяха толкова обичайни, че те самите рядко им обръщаха внимание - „обръсни се“, „подстрижи се“, „смени думичката „път“ в текста на песента или няма да я излъчим“, „къде си тръгнал с тия зелени (червени/жълти и т.н.) панталони, новогодишна програма снимаме“ и т.н., и т.н.
Е, имаше и по-сериозни случки, като например тази със „Сигнал“, на които по едно време им бяха забранили да изнасят концерти. Тяхното „провинение“ се състоеше във това, че на някакъв концерт Йордан Караджов, справедливо подразнен от силното милиционерско присъствие, казал по микрофона нещо от сорта на: „Ще се позабавляваме добре, въпреки кордоните“. Публиката реагирала радушно и наказанието от страна на ревнивата и чувствителна „народна“ власт не закъсняло… (цитирам случката по памет, извинявам се, ако детайлите не са съвсем точни).
Музиката имаше значение за всеки. Затова и властта се интересуваше от нея и нейните създатели.
После дойдоха 90-те г. и за кратко бяхме в нещо като музикален рай: достъп до музика и информация без ограничения и цензура; MTV; български групи и артисти на добро ниво със съвременно звучене (на които никой не им правеше проблем за невинни думички и „скрити“ значения), концерти. Появиха се клубове, истински.
Можеше и коса да си пусне човек. И да отиде на училище с джинси (дънки) без да го изгонят…В световен мащаб алтернативната музика навлезе в мейнстрийма и един цял нов свят от страхотни групи и музиканти стана част от нашето ежедневие.
Акустичният джаз преживяваше нещо като ренесанс и за пръв път чухме Ловано, Редман, Мелдау, Харгроув, Блейд, Макбрайд, Розенуинкъл и много други великани от по-новото поколение. Музикалната индустрия беше в апогея си и пръскаше пари по нови и интересни музиканти.Това беше тогава.
После дойде интернет, безнаказаното пиратстване, обезценяването на музиката - първо буквално, другото бързо последва - както и абсолютно ненужното „преимущество“ да притежаваш стотици албуми и милиони песни, които цял един живот няма да ти стигне да изслушаш. Този „прогрес“ имаше и друг пагубен за хубавата музика ефект: неспособността на мнозинството от хората да концентрират вниманието си върху едно единствено нещо за повече от няколко минути. Да не говорим за дълбокото преживяване на нещо абстрактно…
Щом не можеш да го пипнеш, к’во да му плащаш?!
Обезценяването на музиката и изкуствата беше кулминацията на антиинтелектуализма над крехките неща, които правят от масата общество.
Антиинтелектуализъм, въоръжен с нови технологии.
Музиката стана приложна. Музикантите станаха „entertainers“ - забавляващи (а не артисти) в очите на огромна маса от хора. Хора, за които музиката е ежедневие дотолкова, доколкото е фон в мола, в колата или на работа. Или в някой филм (блокбастър-римейк).На властите вече не им пука какво ще каже или ще изпее някой известен музикант. Защото вече няма същата тежест.
Именно затова притеснително голям процент от музиката (особено поп музиката) днес е наистина ужасна. Защото основната идея не е хубавата музика, а бързият хит.
Вече няма лейбъли, които дългосрочно да инвестират в нови артисти.
Индустрията се адаптира към нуждите на населението.
В света на Spotify и YouTube има слаби продажби, албумът не означава много, а песента/парчето е едно от милиони. И е прекалено дълго, ако е повече от 3 минути. Вече сме цъкнали следващия линк.
Някъде четох, че много от съвременните поп хитове от последните няколко години били писани от някакъв „композиторски“ колектив от Швеция, чиято цел била за всяко парче да намерят бийт или звуци, които да хванат вниманието на слушателя в първите няколко секунди. И, разбира се, да не е много сложно.
Имали изработени формули.
Е, това, ако не е изкуство!
Да ни е честито разпадането на музикалната индустрия!
На това разпадане се радват много хора. Радват се и на „правото“ на безплатна музика.
Само дето никой не е питал създателите на музика дали са съгласни с това. Откога някой има право безплатно и без разрешение да консумира труда на някой друг?
И откъде и как музикантите, особено тези, които се опитват да пробият сега, намират средства да записват, издават, да се рекламират, че и да пишат, свирят и пеят?
Но гласовете на създателите вече нищо не значат.
Затова слушателят през 80-те г. получи Thriller, през 90-те Smells Like Teen Spirit, а сега получава формула за лесно смилане и бързо забравяне.(Thrilller е дълга цели 6 минути, Teen Spirit - 5. Нямаше да имат шанс през 2016-та.)
И все пак…
Музикантите сме упорити хора. Хубава музика продължава да се създава и да се свири всеки ден. По-малко хора й обръщат внимание, но тя не остава незабелязана. А щом има кой да я забележи, тя има значение.
В наши дни всички процеси протичат по-бързо, откогато и да било в историята. Затова горещо се надявам и сегашното антикултурно „средновековие“ да свърши скоро.В момента всекидневието и истинските изкуства не се пресичат много. Но хората имат и винаги са имали нужда от музика, от култура, от истински социален контакт, от преживявания, по-дълбоки от елементарните материални нужди на деня. Хилядолетия еволюция не могат да бъдат заличени за 10-15 години.
Достатъчно е човек да прекара малко време в Ню Йорк, Берлин, Лондон или където и да е, за да се убеди, че хубавата музика е жива и здрава.
Важното е да има кой да я чуе.
Петър Славов
Фотография: Angela Bartolo
Интервюто на Таня Иванова с Петър Славов, в което обсъждат есето му, може да чуете чрез бутона „Аудио“. Предишните текстове от поредицата с гледни точки за джаза днес, които бяха публикувани, са на Белослава, Христо Йоцов и на театралното семейство Мая Новоселска и Теди Москов.
