През ноември миналата година китаристът Пат Матини беше поканен да изнесе реч пред Обществото по неврология. Презентацията на Матини беше наречена: „Диалози между неврологията и обществото: музиката и мозъкът“. Причината за отправената покана към китариста бяха както дългогодишната му успешна кариера и изключителната му личност, така и разбирането, че музиката е универсален език, който има огромно въздействие върху света, в който живеем и емоциите ни. По-долу публикуваме на български език цялата реч на Пат Матини, която впечатлява не толкова със споделянето на конкретни открития, колкото с отдадеността на китариста към музиката и непрекъснатия му стремеж към развитие и самоусъвършенстване.
Невероятна чест е да съм тук днес и да говоря пред Вас. Благодаря за поканата на всеки един от Обществото по неврология. Това е уникална изява за мен. Обикновено не излизам пред публика, просто за да говоря, а репетирам около два часа преди да се появя на сцената (смях).
Има много привилегии в живота на музиканта. Но едно от най-хубавите неща е досегът до уникалната пресечна точка, която ми позволява да изследвам този магически, трудно уловим момент на X/Y континиуума, където мозъкът среща душата. Това е мястото, където целта да бъдеш максимално съзнателен е основна предпоставка да станеш велик музикант и където същото това усещане за осъзнатост парадоксално изчезва напълно, когато достигнеш до своите върхове на сцената. По принцип най-добрият начин да опиша това, което правя, е чрез определението професионален импровизатор.
Докато думата „джаз“ се използва основно, за да опише обширна културна и музикална традиция, в обществото на музикантите, към което имам щастието да принадлежа, е много вероятно да употребяваме тази дума с отделно значение отвъд тези културни конотации. Това, което ме интересува, сякаш е съществувало винаги. Имам чувството, че тук винаги е имало професионални импровизатори в различни сфери, сред населението на различните народи, имало ги е в човешката история като цяло. Често описвам джаза по-скоро като белег за начина на живот или процес, отколкото като нещо конкретно или дестинация.
Ние основно сме общност от музиканти, които търсим креативност в най-широкия възможен смисъл; възползваме се от потенциала на всички жанрове, към които проявяваме личен интерес, по начин, който ни позволява да достигнем до тази възвишена територия, където можем да бъдем свободни като музиканти и така да озаряваме, споделяме и представяме на всеки, който би се заинтересувал да чуе, музикалния ни път, отразяващ нашите житейски надежди и мечти.
Имам късмета да свиря много. Например, само за последния месец съм изнесъл 30 концерта в 28 различни градове в различни щати – от Мейн до Хавай. За мен нещата стоят по този начин от дълго време насам, почти от 45 години. Говорейки от личен опит, свиренето, импровизирането всяка вечер, вечер след вечер, след вечер е най-добрият възможен начин за истинското разбиране на музиката. Сцената за мен не е само храм, за мен тя е като Център за изследвания и развитие на музикалното прозрение. Думата импровизация, особено в музиката, носи почти мистично усещане.
Музиката като цяло функционира по начин, който не прилича на нищо друго от човешкия опит. Не можеш да я видиш, докоснеш, помиришеш или опиташ, но когато влезеш в клуб или концертна зала, където изпълнителите свирят, независимо от стила и жанра, няма как да я сбъркаш.
Но аз бих искал да говоря за процеса от различна гледна точка, по-прагматична и практическа. Да, ние импровизираме, но истината е, че всички импровизираме през цялото време. Попадайки в непозната ситуация, вече имаме усещане за това какво може да се случи и за да реагираме в този момент, предимно разчитаме на степента на съпричастност, познания, език и социални умения, които сме придобили през живота си.
Всъщност макар и да има някаква тайнственост в музикалната импровизация, най-близкият паралел, който мога да направя за непрофесионалистите, е пряката аналогия между това, с което се занимаваме и самия език, и по-специално разказването на истории. За мен като човек, който ежедневно е в тази ситуация, познанието за това какво всъщност се случва е почти толкова вълнуващо колкото и крайният резултат.
Как става всичко това? Какво точно се случва, когато ние като импровизатори, колективно или индивидуално, задвижваме времето и отваряме прозорец към свят, който преди няколко секунди е бил непознат както за нас като музиканти, така и за публиката. И най-вече – ние правим това не само по конкретен повод, а вечер след вечер, след вечер? До известна степен, въпреки че напредналите музиканти-импровизатори имат нещо като специален статут, на базово ниво мога да кажа, че това, което те правят, има много общо с каквато и да е работа, при която разрешаването на проблеми е високо ценено умение. Колкото и да откриваме фактора на духовния водач във всичко това, поне толкова важни са и отношенията от типа хладилник-майстор на хладилници.
Когато се оглеждам за музиканти, с които да свиря, разбира се аз търся хора, които са невероятни, освободени и владеят инструментите си наистина добре. Но основните човешки фактори като съобразителност, зрялост, чувство за хумор и гъвкавост са всъщност много по-ценни за мен по време на стотиците вечери, прекарани на сцената. А най-същественото умение за всеки гиг е да бъдеш добър слушател. Мога да предположа, че няма по-добра лаборатория за изследване на съзнанието от това, което се случва по време на музикалната импровизация на най-високо ниво.
През последните 35 г. съм си водил дневник всеки ден и за всеки един концерт. Това за мен се превърна в непрекъснат опит не само да разбера музиката, но и да давам най-доброто от себе си, за да развия своите умения и да достигна до високо импровизаторско майсторство, изследвайки всичко, което се случва около музиката. Опитвам се да открия, осмисля и натрупам в себе си нещата, които ще ми помогнат да свиря възможно най-добре. За мен цялото нещо се случва между мен и музиката. Външни обстоятелства като публиката, помещението или акустиката са фактори, но накрая, поглеждайки към записките си от толкова години, тези неща имат малко влияние върху успеха ми в достигането на това, към което съм се стремил. А това достигане е доста трудно да се опише. Искам да мога наистина да присъствам на момента на най-дълбокото възможно микрониво, докато по същество съм почти изместен от него. Често гледам на връзката си с всичко това като почитател на музиката, преди всичко - като слушател.
В най-върховите ми моменти аз дори не усещам, че правя нещо. Просто стоя там, слушайки. И ако се случи така, че там има китарист, а обикновено има и това съм самият аз, се питам какво бих искал да чуя от него? И след това се опитвам да го изсвиря. Но целият процес, който току-що описах, се случва почти в реално време, бих казал - за по-малко от секунда.
Тази конкретна форма на ангажираност/дистанцираност изисква особено разбиране, вписващо се добре в някои определения, които виждам, че хората приписват на метафизичните явления. Но честно казано аз го преживявам непрекъснато след години и години опити да разбера и науча какво е необходимо, за да достигаш до всичко това в музиката всяка вечер. Не мога да кажа, че съм го постигнал на 100 %, но опитвайки се да разбера процеса, имам възможност последователно да бъда в центъра на нещата и това увеличава шансовете ми да импровизирам на нивото, към което се стремя. Очевидно не е лесно на момента да измисляш хубави мелодии в рамките на сложна хармоническа структура. Но основите на разбирането как работи всичко това не се различават от научаването на нов език и тези основи могат дори да бъдат описани с лингвистична терминология.
Докато умението играе важна роля в това да свириш с велики музиканти, то не е достатъчно да създаваш нов материал вечер след вечер, след поредица от стотици концерти. Казвам това без дори да сме обсъждали паралелни фактори като груув и усещане за време (ритмичност) и как тези елементи допълват всички останали.
Въпросите за осъзнаването и свободната воля и каква е пресечната им точка с емпатията, споделения език, политиките и разбира се музикалното въображение са на показ всяка вечер. И накрая има един X фактор, който е всъщност най-истинската и дълбока ценност, с която боравим ние като музиканти; душата е най-трудният елемент за квалифициране и централен компонент в това, което прави от музиката музика. Тук нещата стават наистина интересни и съм любопитен по време на дискусията, която следва, да обсъдя с всички вас този аспект от гледна точка на мозъка.
Аз съм огромен привърженик на научния подход, дори когато той се прилага към нещо относително езотерично каквато е музикалната импровизация, но също така трябва да призная, че има голяма пропаст между моя живот на музикант и многото други неща, за които просто нямам обяснение. Определено ме интересува накъде биха ни отвели по-нататъшните ни дискусии. В нашия постмодерен свят, където има постоянно размиване на истински ценните неща с почти всичко друго, се опитвам да остана обективен, като валутата, с която си служа, е музиката.
Най-добрите музиканти, които познавам, притежават фантастична комбинация от умения и мъдрост, за която измислих мерната единица „Единица човешко постижение“ (Units Of Human Achievement (™) (смях в залата). Като се има предвид колко години са необходими на един музикант в оркестър, за да овладее своя инструмент, като имаме предвид гениалността на композитор като Малер и брилянтността на диригент като сър Саймън Ратъл е трудно да се прецени концентрацията на Единиците човешко постижение, която откриваме по време на концерт на Берлинската филхармония или оперно представление във Верона; или в още по-концентрирана доза на музикален концерт с импровизации от най-високо ниво.
Имам усещането, че общият сбор от Единиците човешко постижение, събрани в тази зала точно сега, вероятно са от най-високите нива, сред които някога съм бил. (смях) Колко специално нещо е за мен да бъда с Вас тук днес. Благодаря Ви!
