Открай време джазът си е у дома в Пловдив. Спомням си вълнуващите джаз срещи през 80-те, когато възторжена и естествено реагираща публика изпълваше неголямата и единствена зала за камерни събития в Младежкия дом на Града на тепетата. Никога няма да забравя заразителната любов към музиката и джаза на хората, които присъстваха на тези концерти. Непринудени, интелигентни, без никаква превзетост, бохемски освободени, но вещо реагиращи на точните моменти. В края на всяко соло публиката емоционално и насърчително аплодираше артиста, а подвикванията и подхвърлените с чувство за хумор реплики към сцената допълнително създаваха усещанията за близост, за спасение, за някакъв екзистенциален уют... Тогава всички бяха по-големи от мен.
Миналата петък вечер, на 10 март, в пловдивския клуб Bee Bop Café, преживях подобни усещания в много близка до тази атмосфера... Това се случи по време на емоционалния и много силен концерт на Октет Пловдив. Преди две години Мирослав Турийски покани някои от най-добрите джаз музиканти от новото поколение, за да създаде група с ярка брас секция (два саксофона, тромпет и тромбон), китара и, разбира се, пиано джаз трио. Поводът бе откриването на първото издание на „Пловдив джаз фест“. Тогава те свириха авторски произведения на самия Миро, аранжирани от него. Така стана и в петък.
Още с първата композиция концертът започна с много енергия, с радост и с видимо удоволствие от страна на музикантите да свирят заедно и то точно тази музика, макар и заглавието на откриващата пиеса да бе противоречивото „Дисбаланс“. Артистите на сцената, освен Миро, бяха Димитър Льолев, Мартин Ташев, Венелин Георгиев, Влади Мичев, Александър Леков, Николай Карагеоргиев и Кристиян Желев. Всеки един от тях е забележителен с таланта си, с активните и разнообразни участия в различни проекти. Това, което ги събира, освен приятелството и любовта им към джаза е, че всички са родени в Пловдив (освен Влади Мичев, който замести Иван Мелин от оригиналния състав). Този факт се превърна в емблема на тяхната група.
Всяка една композиция се отличи с виталност, мелодичност и интелигентност. Успях да уловя особеностите на композиторската креативност на Мирослав Турийски, до която и без друго се докосвам в процеса на работата си с него. Но тук бе различно – инструментална музика, изпипана до най-малкия детайл, с неконвенционални хармонични ходове, с много мелодия и груув, който препраща с лека носталгия към щастливия фюжън от 80-те, лично на мен напомнящ ми за Yellow Jackets. Всичко това претворено като естетика отново и модерно от артист, роден малко преди да се появят любимите ми албуми на „Джакетс“ – Shades (1986 г.) и Politics (1988 г.)
Имената на пиесите също ме изненадаха – „Дишам“, „Праг на лудост“, „8 септември“, „След дъжда“... Всички те идеално пасваха на богатата на образи музика, която въпреки имплицитната си сложност, не се натрапи с това. А спечели публиката с виталност, енергичност, ритъм и мелодия. И с още един много важен детайл – поведението, взаимното уважение и отношението на музикантите на сцената. Всички те – безспорно изявени, смислени, можещи, но на сцената без никаква претенция, чувство за доминация или властно размахано его. Точно обратното – много топлина, приятелство и очарователно, зевзешко чувство за хумор. Всеки един от тях показваше уважение и удоволствие от изсвиреното от колегите си, особено Миро, който след всяка композиция ведро и не без самоирония подвикваше „Браво!“.
За изненадата, която настъпи в средата на концерта, знаех още преди него – и това беше специалното участие на може би най-успелия ни саксофонист зад граница Владимир Кърпаров. Той от години живее и работи в Берлин. С него разменихме няколко думи за музиката на Миро още преди гига. Сподели ми, че тя го трогва и че Миро се е развил забележително и неоспоримо. Седейки до мен на масата, той не скри вълнението си, че след малко ще се качи на сцената при другите осем момчета.
Истината е, че цялата публика го посрещна подобаващо екзалтирано. До този момент всеки един от солистите бе направил по няколко импровизации – виртуозният Димитър Льолев, атрактивният Мартин Ташев, забавният Венелин Георгиев, вглъбеният и изумителен Николай Карагеоргиев, очарователният с младешкия си хъс Влади Мичев. И когато Влади Карпаров излезе, всички го гледаха с уважение. Така Октетът се превърна в нонет. А Влади Кърпаров се вписа перфектно в цялата музика. Професионален, техничен, скромен и сдържан, той съумя да впечатли публиката без да се изтъква или заявява различния си статут на музикант, свирещ в чужбина. До края на концерта някъде из публиката или от сцената се чу, че той вече е пловдивчанин.
По време на целия концерт момчетата на сцената свиреха с удоволствие и радост и се забавляваха. Забавляваше се и публиката. Впрочем, вдъхновени и виртуозни сола направиха и тези, които по принцип не са солисти – басистът Александър Леков и барабанистът Кристиян Желев. И двамата – много интересни и завладяващи музиканти.
Бях седнала отпред, леко отстранена от центъра на клуба, така че можех да наблюдавам и сцената, и хората изпълнили Bee Bop Café в петък вечер. Повечето бяха красиви и одухотворени млади момичета и момчета, слушащи с внимание и усмивки, някои – с напрегната амбиция да разберат и попият всичко, може би студенти по музика. Имаше и маса с възрастни любители на джаза, а в дъното на клуба се чуваше весела тумба от хора, скупчили се около бара, подвикващи фамилиарно малките имена на музикантите след всяко жизнеутвърждаващо соло от сцената. Дадох си сметка, че този път аз бях по-голяма от повечето от гостите в Bee Bop Café.
Зарадвах се да видя публиката на джаза в България подмладена!
Снимка: авторът