На 11 юни се простихме с един от най-иновативните музиканти в джаза - Орнет Коулман. Днес ви предлагаме негово есе за музикалния бизнес и ценностите на музикантите, публикувано в списанието DownBeat през 1967 г.
Да послужи, на когото трябва
от Орнет Коулман
Списанието DownBeat е публикувало много статии за музикалния бизнес, занимаващи се с почти всички неща, пред които са изправени музикантите. Ето някои от днешните въпроси и проблеми, пред които сме изправени аз и моите братя.
Каква трябва да бъде целта на един музикант, който е принуден да понесе резултатите от отношението на музикалния бизнес, налагащ тезата, че музикантите трябва да са гладуващи хора на изкуството, които никога не бива да разберат, че музикалният бизнес е просто още един пазар, в който целите са само финансови за онези хора, които бизнесът одобрява?
Какво ще кажете за стойността на работата на тези музиканти, които не са толкова наясно с функционирането на системата и няма как да знаят какво влага музикантът в отношението си спрямо останалите музиканти и аудиторията - на всички нива в тази двустранна комуникация?
Как един човек свири или пише музика днес, когато има огромен брой хора, които не създават музика и не изнасят концерти, и които дори може и да не обичат музика, но чиято единствена връзка с нея е да правят пари от нея и да печелят социален престиж?
Пример: веднъж един много успешен продуцент ми каза, че музикантите не трябва да очакват да изкарват прехраната си от звукозаписи. В същото време, когато той ми заяви това, живееше добре от записи, които музикантите са направили за него.
Аз не искам да сея омраза в ума на читателя или да накарам музикантите да мразят бизнеса. Аз искам все пак да говоря за моя собствен опит, тъй като критиците, звукозаписните компании, промоутърите, списанията и медиите като цяло са ме накарали да разбера моите собствени цели като човек, защото животът ми се намира в етап, който позволява на всички да атакуват или хвалят всяко нещо, което има в заглавието си думата „изкуство“, и което носи в същността си любов.
В музиката няма класово разделение, но в произхода, знанието и начина на живот има. Аз не вярвам в никаква форма на управление, при което човек не може или няма право да изяви своята индивидуалност. Ние всички се наслаждаваме на живота, в който постоянно се опитваме да подобряваме нещата, които откриваме, че ни носят удоволствие. Независимо дали това превръща някои от нас в по-умни или по-щастливи отколкото другите хора, аз не вярвам, че Бог иска едно човешко същество да унищожи своя брат, защото този брат има по-малко късмет.
Ето защо пиша това до моите музикални братя и до публиката, така че да се научим да живеем заедно, без да се опитваме да се измъкнем от тези, които се чувстват само социално свързани с нас, защото могат да ни използват.
Трагедията на днешните композитори и музиканти в джаза, както и на тези в другите стилове музика, е, че всички ние страдаме от обезценяване на нашата работа в музикалния бизнес. Вземете Ленард Бърнстейн, например. Той е велик музикант, който установи, че талантът му трябва да се развива по собствени правила и той не успя да намери достатъчно време за собствената си музика; така че той направи нещо, което би направил всеки музикант - завърна се към създаването.
Колко от нас биха искали да намерят начин да се възползват малко или повече от изброените шансове да работят във възможно най-благоприятна и продуктивна среда? Но ние не можем да открием или научим как да постигнем тези цели, защото музикалният живот днес, така, както се случва с нас, ограби ценностите на музикантите при търсене на отговорите как, защо и къде.
Ценностите на музикантите не трябва да предизвикват другите да мразят, мамят или да водят до неразбирателство. Аз не знам кои са моите лични врагове или защо смятам, че те съществуват във и извън света на музиката, но се надявам, че моят талант и вярвания няма да обидят нито един пол, религия или да накърнят нечии политически и социални пристрастия.
Винаги съм търсил причината първо в себе си преди да обвиня друг за нещо, за което съм страдал; винаги първо съм правил всичко, за да се справя с тази ситуация. Човек, който страда от недостатъци в музикалното си изразяване, има право сам да се обвинява за това. Но когато стойността на това изразяване се решава отвън и външното лице го използва, за да отправя социални упреци, резултатът е само омраза, измама и загуба на музикални ценности.
Така че защо ние американците, които имаме задължения към своите съседи и родината си, не излезем от тази война-джаз, раса-джаз, бедност-джаз и защо не оставим страната наистина да се превърне в това, с което е известна – въпреки страховете ни, че Бог ни е напуснал и ние трябва да направим така, че всички да си платят за това? Сигурен съм, че, ако се бяхме молили, той щеше да върне обратно земите на индианците, защото това вече нямаше да означава нищо за нас, след като открием, че се мразим един друг.
Може би тогава Бог ще ни остави да се върнем отново вкъщи.
Фотография: от архива на Legacy Recordings
