Чеслав Милош написва своята книга „Поробеният разум“ през 1953 г. Произведението не е анализ на комунизма като такъв, а най-вече стремеж да се обяснят причините, поради които той става привлекателен за някои източноевропейски писатели и интелектуалци. В писмо до Томас Мертън Милош пише, че книгата има две цели: „превеждане за чуждоезичния читател на смисъла на „източния“ експеримент“ и „изричането на истината пред колегите от Полша“. Ядро на „Поробеният разум“ стават четири биографии на личности, чиито имена са скрити зад гръцки символи. Полският читател обаче няма проблем с разкриването на фигурите, които стоят зад гръцките букви Алфа, Бета, Гама и Делта (например, прототип на Алфа е Йежи Анджейевски – авторът на книгата и съсценарист, заедно с режисьора Анджей Вайда, на известния филм „Пепел и диаманти“). Тази „анонимност“ на познати или лесно разпознаваеми писатели служи като обобщение на биографиите, за превръщането им в по-универсална притча. Обобщението обаче не съвпада с темперамента и възгледите на Милош. Затова той представя портретите на четирите личности в цялата им сложност и нееднозначност, като не си позволява порицание, а още по-малко заклеймяване. Макар писани гневно и често с обвинителен тон, скицираните портрети са пълни с разбиране на човешките слабости, със съпричастие и споделеност (поради тази причина писателите-моралисти не приемат „Поробеният разум“). Милош се интересува повече от причините за попадането в капана, отколкото от моралното напрежение. Алфа, Бета, Гама и Делта са осъдени, като не се забравят смекчаващите вината обстоятелства.
В „Поробеният разум“ най-тъжните слова са посветени на Алфа: „Човекът, когото ще нарека Алфа, е един от най-известните прозаици на изток от Елба. Той беше мой близък приятел и с него ме свързват спомени за множество трудни минути, които преживяхме заедно. Трудно ми е да си спестя вълнението, когато извиквам в паметта си неговия образ. Но ще го направя, защото приятелството ни не би ми попречило да напиша статия за неговите книги, в която бих казал повече или по-малко същото, което ще кажа тук“. Онова, което Милош има да каже, е доста критично, но критерий за приятелството трябва да бъде критиката и оценката. На Милош му подхожда откровеността, смятана за основа на приятелството.
Писателите Чеслав Милош и Йежи Анджейевски са въвлечени в конспиративното движение във Варшава през Втората световна война, превърнало се, наред с хумора и алкохола, в архетип на полската мъжка дружба. Алфа възприема изгнанието на полското правителство на Запад като измяна и дезертьорство. В края на войната в Полша нахлува Историята в униформата на Червената армия. Военната катастрофа оправдава новия порядък и радикалните промени, които Алфа приветства. Той лесно изпада в в морален екстремизъм, увлича го ролята на морален авторитет. Милош обаче не нарушава дистанцията, което го опазва от затъването в комунизма: „Моето безумно его издига своята кула с градиво от жалост и съчувствие“. Милош никога не написва нито ред в подкрепа на комунизма или правителството. Той се бори с изкушението да марширува заедно с другите.
Пътищата на Милош и Алфа се разделят. Различието между тях не се разбира лесно от хора, които виждат в петгодишната дипломатическа служба на Милош съпричастност към комунизма (нещо подобно се случва с българския писател Георги Марков, когато той напуска привилегирования кръг около Тодор Живков и емигрира на Запад). Гневът на Милош се насочва против колегите му: „изговарянето на истината“ трябва да ги порицае, но и да ги убеди, да ги промени. „За Алфа моята раздяла с него беше удар и може би задейства промяната му. Промени се изцяло. И не се докачи. Напротив, приятели сме“. Цитатът от писмото до Мертън е от 1959 г. Анджейевски вече е станал дисидент и това донася голямо удовлетворение за Милош, който пише в същото писмо: „В действителност, тези хора, против които обърнах своя гняв, аз обичам повече, отколкото показах. Не съумях да изкажа своята любов и целостта на моята идея“.
Изгнаничеството на Милош започва драматично. След много напрежение той изоставя затъващата в сталинизъм Полша и се установява в Париж. Полската емиграция го посреща открито враждебно, като бивш комунистически дипломат. Отделен от света и родината Милош се чувства самотен и изоставен. Този начален период от изгнанието си Милош определя като унизителен. Ирена Груджинска – Грос е била свидетелка на срещата му с полската емиграция във Франция веднага след удостояването му с Нобеловата награда през 1980 година. „Тогава“, пише тя, „в подземието на църквата „Отците Палотинци“ голяма част от присъстващите младежи, както и мен, ни засегна хладната ирония, почти яростта, с която той се отнесе към публиката.“ „Сега се гордеете с мен“, казал Милош, „а когато потърсих вашата помощ, ме обвинихте в комунизъм и донасяхте за мен в американското посолство“. „Гневът в тази реч“, продължава Груджинска – Грос, „ми се стори неподходящ за триумфа, който бяхме дошли да отбележим. Не познавах размерите на неговото разочарование“.
В момент на най-голяма необходимост Чеслав Милош е бил отхвърлен от полската емиграция във Франция като човек, работил пет години за комунистическата дипломация. Дори, според някои, Милош е бил подготвен съветски агент, внедрен, за да провокира полските средища на Запад. Доноси с подобно съдържание са били изпращани в американското посолство, което попречило на Милош да се събере с жена си (по това време бременна) и със сина си, които са в САЩ. Във вашингтонските архиви на Държавния департамент съществува „папка Милош“, отнасяща се до годините 1951 – 52. Освен опасенията за агентурност на Милош, папката съдържа също литературни мнения и анализи. Например, авторът на паметна бележка представя Милош като изцяло посредствен поет, много по-слаб от Броневски, Тувим и Хемар.
Приятелските връзки, казва Аристотел, притежават обществено измерение, тъй като хората често се събират, за да преодоляват житейски несгоди. В този смисъл важна роля в началния период от емиграцията на Милош изиграва полската писателка-философ Жана Херш. Тя го насърчава да напише „Завоюването на властта“ – книга, която Жана превежда на френски. „Завоюването на властта“ спечелва награда, която позволява на Милош да доведе семейството си във Франция както и да живее от писане. Другата личност, която помага на Милош, е Албер Камю, по това време редактор в издателство „Галимар“. Добър, отзивчив, Камю принадлежи към редките за Париж литератори, на които винаги може да се разчита при решаването на сериозни проблеми. „Изразявам“, пише по-късно Милош, „своята признателност за вниманието, сърдечността в трудни за мен моменти, за дара на приятелството“.
