С над 100 произведения от различни видове: живопис, скулптура, фотография, в Софийската градска художествена галерия и днес можем да разгледаме изложбата „Портрет на приятел“ с куратор филмовата режисьорка и сценаристка Иглика Трифонова. Това е петата по ред изложба от проекта на галерията „Другото око“, стартирал през 2010 г., в който външни куратори не-изкуствоведи използват фондовете на галерията, изберайки своя посока и идея за експозиция. Иглика Трифонова ни показва творби от края на XIX в. до първото десетилетие на XXI в., като са представени произведения на знакови за българското изкуство имена като Златю Бояджиев, Иван Мърквичка, Владимир Димитров – Майстора, Генко Генков, Иван Ненов, Лика Янко, Иван Лазаров, Светлин Русев, Павел Койчев, Атанас Пацев, Васка Емануилова. Някои от произведенията се показват за първи път.
Андрей Даниел – „Портрет на приятел“
Най-трудният момент от задачата е извеждането на тема: „Самият портрет, кръстник на изложбата, беше първото произведение, което ме тласна в посоката на темата. В тази работа на Андрей Даниел първо ми направи впечатление заглавието – това е просто портрет на приятел, а не на някой с име. В него е постигната интимност, близост, нещо, към което се стремя в работата си в киното. Дадох си сметка, че работя със същия инструмент – разказвам историите с близките и по-общите планове на актьорите. Въздействащи и запомнящи са онези кадри, в които съм постигнала близост с актьора, работили сме в една посока и сме се усетили. В киното работим с осветление, с ракурси, върху което можех да стъпя и да направя работата по-моя.“ – разказа Иглика Трифонова в интервю по Джаз ФМ.
Атанас Пацев – „Портрет на Златю Бояджиев“
Така тя вече се чувства в свои води, след което идва голямата отговорност, каквато носи и художникът към обекта на неговия портрет: „За първи път оперирам с чуждо изкуство и трябва да взимам решения за него. Човек често се пита – кой съм аз, за да избера. Аз съм от хората, които не могат да изчисляват публиката предварително. Изненадата от реакцията на филма ми „Писмо до Америка“ бе толкова голяма, че си дадох сметка, че никога не мога да преценя. Тогава се успокоих и реших, че в своята работа ще правя каквото искам и ще го правя максимално добре – с талант и трудолюбие. А от там насетне – публиката решава. Даже съм си дала сметка, че когато продуктът е готов, той няма нужда от теб – тогава идва публиката.“
Дечко Мандов – „Портрет на дете“
Иглика Трифонова подбира творбите по тяхното въздействие, по силата на присъствието им. За предизвикателството на задачата да бъде външен куратор тя посочва: „Невероятно е, но е страшничко, защото нещата са толкова разнопосочни, че да извадиш една линия е тежка задача за един непрофесионалист като мен. Изложбата е еклектична – има различни автори и стилове – от неизвестен автор от XIX в. до съвременни фотографски арт композиции.“ Както винаги, след като завърши проект, авторката чувства тъга, но сега тя е двойно по-дълбока, защото не знае дали отново някога ще поеме подобна задача. Но работата й по изложбата ще остави следа във филмовото й творчество занапред: „За мен има голям смисъл. Със сигурност това ще се отрази на работата ми в киното. Тази обмяна на идеи, на възприятия е страшно важна. Вълнение ми донесе това, че в живеене, в което всеки се е капсулирал в средата си, за да издържи, в градовете, в които има култура с традиция, могат да се случат и са много важни тези прескачания. Те страхотно обогатяват и съм щастлива, че това се състоя по някакъв начин.“
Едмонд Демирджиян – „Портрет на Кирил“
Посвещението на изложбата идва от епизод, свързан с киното – паметен момент от създаването на „Писмо до Америка“, в който Иглика Трифонова провежда най-дългите в живота си разговори по темата за портрета с възрастна жена: „Една от моите героини – баба Велика, която почина почти на 100 години, имаше високи претенции към портрета. След заснемането на епизода с нея тя си поръча портрет. Имахме фотограф – унгарка, страхотен кинопрофесионалист. Тя направи великолепни портрети на баба Велика, която никак не ги хареса, защото първо се чудеше как си позволяваме да отделим главата от тялото й, за да й направим портрет. Замислих се кой кога е направил тази много смела крачка в изкуството. После каза, че е много стара и много грозна, сякаш можехме да направим нещо – тя искаше магията. Много си говорехме, опитах се да я убедя, че портретът й е хубав, но не сполучих. И се почувствах като неуспял човек. Но тя ми подари един от най-сакралните ми епизоди, които съм снимала. Поиска да я заснемем с починалия й съпруг, защото приживе нямали снимка заедно. За снимката тя държеше портрет на мъжа си до себе си, което беше толкова велико, че трудно можеш да го измислиш. Тя реконструираше време и пространство, за да бъде със съпруга си – и това превърнах в епизод на филма.“ Тази история отново ни показва като велики творци всеки един от нас в реалния живот.
Генко Генков – „Майка ми“
Между портретите в изложбата има известни българи, чиито лица всички разпознаваме, има и анонимни хора, живели някога или живеещи днес, а някои творби не са показвани досега. „Не е вадена много ранна работа на Майстора, която човек едва ли би разпознал като негова. И това също е страхотно – да видиш пътя на един от най-безспорните ни живописци. Има потрети на любимци – Валери Петров, Методи Андонов. Има страхотен портрет на Вихрони Попнеделев и до него е портрет на Греди Асса от Вихрони. Докато се ровех в депото, открих много работи, посветени на Васка Емануилова – тя често е рисувана от свои колеги и се чудя дали това е защото е живописна като лице или от обич. Вероятно и от двете, но може да се направи изложба с нейни портрети.“
Лика Янко – „Портрет на момиче“
Експозицията е така подредена, че от своя портрет, нарисуван от Карл Йорданов, Васка Емануилова гледа скулптурата си „Глава на дете“. До нея е скулптурният портрет на Гео Милев от Петър Рамаданов. Много интересен е портретът на Георги Божилов – Слона – на него творецът е представен чрез изкуството му. „Това е нещо също страшно интересно и може би нямаше да се осмеля да го извадя, ако самият той не го беше нарекъл „Портрет“. Колегите определиха тази техника като тотемна. Провокативен е, интересен е.“ Иглика Трифонова познава Слона от вечери с Катя Паскалева, като чрез нея се е докоснала до пловдивските художници и е влязла в техните къщи подобни на изложбени зали. В експозицията се е завърнал портретът на Светослав Минков, който бе показан неотдавна за първи път в друг проект на СГХГ. „Позволих си това, защото е много хубав, но е и един от малкото портрети, в който до образа на човека е градът – в случая – Ню Йорк в онези години, в които той беше блян на поколения българи.“ Една от стените е като мозайка от образи. „Тя е претоварена по класическите правила на подреждане. На мен ми се искаше да създадем алюзията за градски дом – на хора, които държат на потеклото си и трупат портрети по стените. Това са близки хора, които искаш да имаш около себе си, независимо, че едната снимка е от сватбата на прабаба ти, а другата е селфи на внучката от дипломиране някъде по света. Но те са там, защото са ти близки хора. По подобен начин СГХГ е дом за изкуството на този град, с подобни натрупвания.“ – подчертава Иглика Трифонова.
Магда Абазова – „Портрет“
Иглика Трифонова се радва да чуе от уредниците, че на откриването са дошли много други хора извън обичайната публика на галерията. Идват и някои от авторите на потрети или герои на тези творби. „Дойде кръстникът на изложбата Андрей Даниел, който видя свои творби, сред които и портрет на Валери Петров.“ За да види скулптурата-портрет на баща си, идва Велика Прахова. „Изложбата ни посреща със скулптури – портрет на Любен Прахов от Спартак Дерменджиев, както и портрет от Петър Рамаданов на Гео Милев. Познавам много хора, които се чувстват негови ученици, явно е бил личност, която е обичана в голям кръг от хора. На изложбата беше Павел Койчев, който присъства с две много силни скулптури. Винаги е малко особено, защото те познават работите си, но е важен контекстът, в който тук ги виждат – не знаех как ще реагират. Той откри много любопитни връзки.“ След интересния разговор помежду си, те се уговарят да се срещнат отново. „Той видя една работа на учителя си Рамаданов и започна да разказва за него с такъв респект и с такова живо чувство, че си казах, че е много важно на едно място да бъдат творби на учител и ученик. Той е страшно смирен човек, но и страхотен автор. Мога да сравня неговата благост и разбиранията му като философ и хуманист, което е сложна комбинация, само с начина, по който Радичков говореше – запомняш всичко и му вярваш, че е искрен.“
Петко Клисуров – „Профил на мъж“
В изложбата присъства и фотографски портрет – триптих с приближаване, което води до увеличаваща се пикселизация. Така с навлизането в характера на човека до нас виждаме все повече от съставните му части и вместо дистанцирания ясен поглед, вече се сдобиваме с познание за детайлите, за основните черти на характера. „Това ми е много близко, защото точно това е и киното. Това е съвременният поглед – на пикселите, които ще бъдат и бъдещето, чрез които ще разказваме. Мисля си, че изложбата ще провокира разсъждения и това е смисълът.“ – казва в заключение Иглика Трифонова.
