Когато преди няколко години поради някакво щастливо стечение на обстоятелствата се озовах в едно телевизионно студио заедно с китариста Доминик Милър, станах свидетел на неговите виждания за музиката, на споделянията му относно влиянията, които са го формирали. Впечатли ме признанието му, че, когато е сам, обича да свири пиеси на Й. С. Бах. Именно докато е свирел Бах, се е появила идеята за прочутата му песен The Shape Of My Heart...
При последното си пътуване до Виена си припомних тази симпатична история. Бях там заради концерта на любимия ми джаз пианист Брад Мелдау. На 14 януари в зала „Моцарт“ в „Концертхаус“ той представи своя соло пиано проект „Три пиеси по Бах“. Поредицата от концерти започва в края на 2015 г. в „Карнеги хол“, продължава през 2016 г. и в началото на тази година Мелдау прави кратко турне в Европа. Оказа се, че 2016 г. е продуктивна и плътна година за него, защото освен този дързък концертен цикъл реализира и два албума – Blues And Ballads със своето трио и Nearness с Джошуа Редман, и двата в първата двайсетица на сп. Jazzwise за 20-те най-добри джаз албума на 2016 г.
За концерта на Мелдау билетите бяха продадени отдавна, залата – препълнена с жадна и умна публика, а сред гостите разпознах един от любимите си австрийски джаз китаристи Волфганг Мутшпил, чийто последен албум от 2016 г. Rising Grace е сътворен с помощта на първокласни музиканти като Лари Гренадиър, Браян Блейд и новата звезда на съвременния американски джаз - тромпетиста Амброуз Акинмусире, както и самият Брад Мелдау. Концертът на Мутшпил е следващият в джаз програмата на „Концертхаус“ и ще бъде на 3 март.
Харесвам Мелдау от около 20 години и винаги съм мечтала да го видя и слушам на живо. Появи се в черни тесни панталони и черна блуза, одухотворен и харизматичен. Големите му ръце изпъкваха пред слабата му фигура. Изглеждаше като аскет, дори като призрак, някак невидим спрямо музиката си, защото щом започна да свири, все едно се изпари и се сля с пиесите и с рояла Steinway...
Първата интерпретация бе кратка и въвеждаща. Той любезно обясни, че я няма в програмата, а следващите три пиеси са условно две прелюдии и една фуга от двата тома на „Добре темперирано пиано“, създадени точно преди 300 години от Бах. Мелдау ги нарече „двойни“ пиеси, защото бяха като диптих – първата част с изразена класичност (допускам, че бяха изсвирени съвсем близо до оригинала), а втората – импровизации по темата с категорично авторство на самия Мелдау, с дискретна джаз стилистика, с разпознаваеми джаз идиоми – предимно ритмически и интонационни.
Всички пиеси и импровизации той изпълни с вещина и спокойствие. Разгърна много интересен подход по отношение на структурата на импровизациите си, с вътрешни разпади и изграждания, с огледални отражения на мотивите, които претърпяват дискретни метаморфози. Брад Мелдау защити с естествена и поетична лекота същината на смелото си решение да предложи не вариации, а именно импровизации по Бах. Лявата му ръка свиреше минималистични, ритмични и мелодични патерни и то в средния регистър, а не в басовия, докато дясната свиреше импровизациите както във високия, така и в ниския регистър на рояла. Тук нямаше вторачване в хармонията, макар че нейните закони са неизбежни и имплицитни в тази музика. Той свиреше повтарящите се фигури с малки вътрешни промени и когато решаваше да свири друго, ритъмът и мелодичният глас оставаха да звучат иносказателно. И така се усещаше някаква полифоничност от реалност и представи, белязани от мекотата и акустичните дълбини на рояла.
Концертът беше вълшебен, съноподобен, с фина музика, която не просто вълнува, а те кара да мислиш. След края му остава да звучи дългото и приятно разтревожило те ехо...
На другия ден поскитах из уличките на Виена, разгледах експозицията с модерно изкуство в „Албертина“ и вътрешно чувах мотиви от концерта. Разбира се, не така ясни, а като смътни спомени, като сънища и опити да се завърна там... отгласът от концерта остана да звучи като част от моята лична полифония във всичките й измерения, в съзнаваното и несъзнаваното, като свят, който отдавна живее в мен....
Оказа се неизбежно, след като се прибрах у дома, да започна да слушам класически изпълнения на произведения на Бах, припомних си двата албума на Кийт Джарет от 1988 г. с класически изпълнения на Бах именно от двата тома на „Добре темперирано пиано“, записани и издадени от ECM. Почетох и поговорих с приятели музиканти и открих нещо интересно за себе си. Похватът на Мелдау с повтарящите се мелодични патерни и импровизациите в горния и басовия регистър е съвсем осъзнато поддържане на няколко гласа, което, ясно е, си е форма на завръщане към чистата полифония, нещо, което след Бах до немалка степен е забравено. По-късно това правят Хиндемит, Шнитке и Пендерецки, но в лоното на съвременната класическа музика, както и по-нови съвременни творци. Това, което Брад Мелдау направи, е, че превърна полифонията в структура и я интерпретира като импровизация. Той използва многогласието не като предварително дефинирани мелодични линии и гласове, а като импровизационни развития, които си общуват помежду си, спазвайки и принципи, характерни за джаза. Канони, токати и фуги с блу тонове, които сами по себе си са импровизации. И като се има предвид фактът, че джазът априори е хомофонен стил, че характерни за него са акордите, хармонията и редуващите се импровизационни сола, осъзнах в какво се изразява огромната проницателност, интелект и неконвенционалност на Брад Мелдау. Този абстрактен подход към полифонията, превърнат във философска основа на модерния му и иновативен прочит на Бах, ме смири и ме изправи пред тихия възторг от изкуството на любимия ми пианист.
Две десетилетия Брад Мелдау ненатрапливо и скромно формира стандартите в съвременния инструментален джаз или дори в съвременната музика, производна на джаза. И не само. Той разлиства нови светове в музиката, без изходният материал да го ограничава жанрово. На други концерти от цикъла „Три пиеси по Бах“ той е илюстрирал как този полифоничен подход може да се използва и при интерпретации на съвременни поп и рок песни. Известни са негови версии на песни на „Нирвана“, „Рейдиохед“, „Бийтълс“... така наречените от Хърби Хенкок „нови стандарти“.
Навярно заради това сред въпросите, които останаха за мен след този концерт, е как Бах ще продължава да влияе на новата музика, дали подобен подход на различен и изненадващ прочит на идеята му за полифония няма да се окаже в основата на ново музикално явление, което може би назрява в началото на новия век, или пък този концерт ще си остане просто едно от онези ефимерни събития, озаряващи живота ми, което никога няма да се повтори, но ще ме промени завинаги...
На снимката: Брад Мелдау, източник: фейсбук страницата на музиканта
Мирослава Кацарова гостува в студиото на Джаз ФМ днес, за да поговорим за полифоничността в музиката на Бах, която Брад Мелдау внася в джаза днес чрез своите импровизации, за приобщаването към джаза на класическата, поп и рок музиката. Всичко това ще чуем като актуални тенденции и в новата концертна програма на Мира The New Standards, която тя подготвя заедно с Мирослав Турийски и ще представи на концерт в „София лайв клуб“ на 29 март. Другите участниците в проекта са басистът Веселин Веселинов – Еко, барабанистът Христо Йоцов и китаристът Николай Карагеоргиев. Програмата е изградена от джазов прочит на поп и рок хитове, в който се откриват неочаквани музикални детайли в оригиналите. Разговора на Светослав Николов с Мирослава Кацарова можете да чуете чрез бутона „Аудио“.
