КУТИЯ ЗА ХРАНА / THE LUNCHBOX
Индия, Франция, Германия, 2013 г.
Режисьор - Ритеш Батра
Сценарий - Ритеш Батра
Оператор - Майкъл Симъндс
Музика - Макс Рихтер
В ролите - Ирфан Кан, Нимрат Каур, Навазудин Сидики, Дензил Смит, Барати Ачрейкар, Накул Ваед, Иашви Пунийт Нагар, Лилет Дубей
Продуценти - Арун Рангачари, Анураг Къшюп, Гунийт Монга
Продукция - Sikhya Entertainment / Dar Motion Pictures / NFDC / ROH Films / A.S.A.P. Films / Cine Mosaic
Награди и номинации: Рейкявик’13 – Награда на исландската църква – специална грамота, Азиатски филмови награди’13 – номинация за най-добър филм, режисьор, сценарий, мъжка роля (Ирфан Кан), женска роля (Нимрат Каур) и поддържаща роля (Навазудин Сидики), Лондон’13 – номинация за най-добър филм, Осло’13 – номинация за най-добър филм
„Кутия за храна” е филм, който възбужда апетита за храна за тялото и за душата. Храната свързва двама души в огромния град – и физически, и духовно. Всичко започва погрешка, но вече е ясно – това е преднамерената случайност, която ще сбъдне мечтаното невероятно. Неграмотните разносвачи на храна в Мумбай са изградили перфектна система, включваща пренасянето на ранички с кутии с ароматни гозби в милионния град, ориентирайки се по кодове. А в кутиите има нещо повече от храна –вълшебство на аромати, магия на желанието, с което си приготвил най-вкусното ястие, за да върнеш любовта на човека до себе си – или за да откриеш човека, който е истинския ти сърдечен спътник в живота. Изпълнен с добронамереност и с усмивка, движещата сила във филма са стремежите ни, които първоначално се страхуваме да реализираме заради натрупаните от житейски грешки скрупули, но след като укрепим вярата в себе си, изпълняваме своето предназначение – да бъдем щастливи и такива да направим хората около себе си. Бележките, които двама непознати разменят в кутиите за храна, смекчават болката в сърцата им, отварят ги към света, насочват ги по пътя на щастието. „Кутия за храна” е от онези умилителни филми за сладостите от живота, чиято жизнерадост събира зрителите в смях, възклицания и въздишки, за да излязат от киносалона с по-леки сърца.
Светослав Николов
ПОСЛЕДНАТА ЛЮБОВ НА Г-Н МОРГАН / LAST LOVE
Германия-Белгия-САЩ-Франция, 2013 г.
Режисьор - Сандра Нетелбек
Сценарий - Сандра Нетелбек, по романа La Douceur assassine на Франсоаз Дорнер
Оператор - Майкъл Бертл
Музика - Ханс Цимер
В ролите - Майкъл Кейн, Клеманс Поези, Джъстин Кърк, Джейн Александър, Джилиън Андерсън, Ричард Хоуп
Продуценти - Астрид Камке, Франк Камински, Филип Кройцер, Улрих Щийм
Продукция - Kaminski.Stiehm.Film GmbH, Bavaria Pictures, Senator Film, Scope Pictures, Sidney Kimmel Entertainment, Elzévir Films, Scope Invest
Награди и номинации: Шанхай’13 – Номинация за „Златен бокал” за най-добър филм
Клише след клише – филмът „Последната любов на г-н Морган” на Сандра Нетелбек – германска режисьорка, получила кино образованието си в Съединените щати, разказва мелодраматична история на случайни съдбовни срещи, експлозии на истинска любов, невъзможни раздели. Филмът определено е симпатичен, но може да бъде и забавен – ако вместо да забърсвате сълзи, си поиграете да отгатвате развитието на повествованието. Сюжетната линия е толкова невероятна, че смисълът на всяка сцена се превръща в това да обясни сцената, която следва.
Светослав Николов
СЕКС, НАРКОТИЦИ И ДАНЪЦИ / SEX, DRUGS & TAXATION
Дания, 2013 г.
Режисьор - Кристофер Бое
Сценарий - Кристофър Бое, Симон Пастернак
Оператор - Мануел Алберто Кларо
Музика - Йонас Струк
В ролите - Пилоу Асбек, Николас Бро, Йеспър Кристенсен, Якоб Хьолев Йоргенсен, Каспър Лайснър
Продуценти - Тине Грев Пфайфър, Каролине Шлютер
Продукция - AlphaVille Pictures Copenhagen Nordisk Film Production
Смях до сълзи – и през сълзи. Всичко, на което сме жертва като потребители и избиратели, е щедро осмяно в датския филм „Секс, наркотици и данъци”. Извиването на ръце в бизнеса, политическото самозванство, медийната глупост, празният живот на така наречения „елит” – те са съвсем реални в своята тежест над нашето ежедневие, но поне в киносалона можем да им се посмеем от сърце. „Филмът е създаден по действителен и не толкова действителен случай”, заявяват в началото авторите и след това в продължение на два часа разказват за фрагмент от заплетените взаимоотношения между предприемача Саймън Спайс и финансовия консултант Могенс Глиструп. И двамата са опортюнисти, водени от амбиции: първият – за надмощие в бизнеса, вторият – за надлъгване с държавата чрез неплащане на данъци. Това са все елементи от задкулисието на нашето ежедневие, зад които не е страшно да надникнем, когато го правим със смях. „Като премиер ще закрия министерството на отбраната. Ще направя бюджета му 80 крони. Те ще са за автоматична телефонна линия, на която, когато руснаците позвънят, да чуват думите „Предаваме се.” Това не е шега на авторите на филма, а част от политическата действителност в Дания – реални думи на Глиструп, който през 1972 г. извежда своята Партия на прогреса като втора политическа сила.
Светослав Николов
ТРУДНО Е ДА БЪДЕШ БОГ / HARD TO BE A GOD
Русия, 2013 г.
Режисьор - Алексей Герман
Сценарий - Алексей Герман, Светлана Кармалита, по романа на Аркадий и Борис Стругацки
Оператор - Владимир Илин, Юри Клименко
Музика - Виктор Лебедев
В ролите - Леонид Ярмолник, Юрий Цурило, Наталия Мотева, Димитрий Владимиров, Александр Илин, Евгений Герчаков
Продуцент - Виктор Извеков
Продукция - Sever Studio
„Трудно е да бъдеш бог” – филмът на Алексей Герман, е пълна антитеза на своя литературен първообраз – едноименната повест на Братя Стругацки: хуманизмът на Аркадий и Борис тук е мизантропия, надеждата – обреченост, добротата – графично изобразено насилие. Творбите на Братя Стругацки винаги са за човечността, която единствено може да бъдат реално претворена, но не заслужава да бъдат сюрреалистично обезсмислена. Както каза пред софийската публика Светлана Кармалита – съпругата на покойния вече Алексей Герман, който засне творбата, но не доживя да я види на екран, всеки има правото да не се почувства част от филма. Единствената му реална връзка с повестта на Братя Стругацки е желанието да я препрочетеш.
Светослав Николов
ЙОЗГАТ БЛУС / YOZGAT BLUES
Турция, Германия, 2013
Режисьор - Махмут Фазъл Чошкун
Сценарий - Тарик Туфан
Оператор - Барис Озбичер
В ролите - Ерджан Кесал, Айше Дамгаче, Тансу Бичер, Надир Сарибачак, Кеворк Маликян
Продуценти - Халил Кардас, Андро Стайнборн
Продукция - Hokus Fokus, Arden Film
Награди и номинации
Варшава’13 – Наградата на ФИПРЕССИ Хамбург’13 – Номинация за наградата на Международната федерация на киноклубовете Азиатски филмови награди ’13 – Номинация за най-добра женска роля (Айше Дамгаче) Истанбул’13 – Най-добър актьор – National Competition (Ерджан Кесал) Сан Себастиан’13 – Номинация за наградата „Kutxa” за най-добър нов режисьор
„Йозгат блус“ е разказ за срещата на няколко самотника, които откриват общ език и ни дават нагледен урок по човечност. Явуз е певец, прехвърлил 50-те години, който припечелва парите си в Истанбул от изяви в молове и от ръководенето на безплатни музикални курсове, организирани от общината. По време на един такъв курс се запознава с Неше, която работи като продавачка в супермаркет на щанда за месо. Алтернативите и възможностите в живота на героите са силно ограничени, затова, когато идва предложение за работа в далечния провинциален град Йозгат, двамата поемат на път. В Йозгат те се срещат с един бръснар и местния поет и радиоводещ – всеки от тях със своите мечти, борещ се с житейските неволи по свой собствен начин.
Филмът „Йозгат блус“ е семпъл, но необикновен като живота. Той е тъжен и същевременно забавен. През повечето време те наляга тъга, породена от безизходицата в историята, безизходица, създаваща усещане за дълъг и протяжен блус, а в други моменти се смееш от сърце. Героите са надарени с колорит и напомнят по нещо на хора, които познаваме от реалния живот. Явуз е артист и по тази причина е доста суетен. Заради перуката, която носи, на няколко пъти изпада в комични ситуации. Неше за първи път опитва от „блясъка“, с който свързваме сцената и решава да си обърне внимание и да се погрижи за себе си. Сабри е бръснар, чието най-силно желание е да се ожени и да отвори фризьорски салон, от който да печели значително повече. Камил е самовлюбен, досаден поет и журналист – той живее с усещането, че прави всичко възможно да поддържа духовния живот в малкия провинциален град.
„Йозгат блус“ беше представен в присъствието на режисьора на лентата - Махмут Фазъл Чошкун. Той разказа, че Йозгат е малък, не особено популярен град, който се намира в сърцето на Анадола. Това не е място, което може да те привлече с интересна история или специфична архитектура. От публиката беше зададен въпросът защо, когато във филма се показва част от сценичната програма на Явуз и Неше, те двамата винаги изпълняват класиката от репертоара на Жо Дасен - L’été indien (Indian Summer). Махмут Чошкун обясни, че познава много музиканти, които предпочитат репертоар с носталгични песни от 70-те години. Според него голяма част от тези песни са се превърнали в нещо като символ на кича – на техния фон гледаш залеза или седиш на плажа. Относно връзката между тъгата и хумора в лентата Чошкун обясни, че наскоро е научил за нов стил в изкуството – меланхолична комедия, към който би причислил своя филм. С този жанр се свързват още имената на Аки Каурисмаки, Уес Андерсън и София Копола. Последният въпрос, който беше зададен към режисьора, беше дали в Турция има публика за подобни филми. Той отговори, че съществува пропаст между комерсиалното кино и филми като „Йозгат блус“, но все пак, макар и да не е толкова многобройна, публика има.
Таня Иванова
НИМФОМАНКА (първа част) / NYMPHOMANIAC: VOLUME I
Дания-Германия-Франция-Белгия-Великобритания, 2013 г.
Режисьор - Ларс фон Триер
Сценарий - Ларс фон Триер
Оператор - Мануел Алберто Кларо
В ролите - Шарлот Генсбур, Стелан Скарсгард, Стейси Мартин, Шая Лебоф, Крисчън Слейтър, Джейми Бел, Ума Търман, Уилям Дефо, Миа Гот, Софи Кенеди Кларк, Кони Нилсен, Жан-Марк Бар, Удо Кир
Продуцент - Луизе Вест
Продукция - Zentropa Entertainments
Голям почитател съм на творчеството на Ларс фон Триер, не си спомням някога да ме е разочаровал, затова с любопитство очаквам всеки негов следващ филм. За „Нимфоманка“ се заговори далеч преди началото на снимките – интересът беше провокиран от заглавието, което подсказваше за нещо скандално и новината за множеството голи сцени във филма. Познавайки творчеството на Триер, бях наясно, че този повърхностен поглед не подхожда на творец като него. Освен това от един специализиран курс по „Психиатрия“ в СУ преди години научих с какво се характеризира нимфоманията, така че знаех колко абсурдно е общоприетото схващане, че нимфоманката е просто ненаситна жена, която обича да прави секс повече от останалите. Може би заради всичко това отидох на прожекцията на първата част на „Нимфоманка“ без конкретни очаквания.
„Нимфоманка“ е разтърсващ филм за мрачните страни на човека и за неговата склонност да се движи по острието на бръснача в посока на своето самоунищожение. В тази първа част нещата все още не са толкова крайни, предполагам, че във втората ще градират. Тук все още има поезия, красота и много хумор – не си спомням да съм се смяла толкова много на филм на Ларс фон Триер. Буквално казано той разбива на пух и прах десетки клишета за секса, любовта, брака и човешките взаимоотношения като цяло. Иронията и хумора са съществени за изграждането на образа на героинята на Ума Търман. Холивудската актриса се справя блестящо и много убедително в ролята си на отхвърлена съпруга.
Действието на филма се развива бавно, без да е досадно и мудно. Дори бих казала, че първата част измина неусетно. Сега разбирам защо Ларс фон Триер не е успял да се вмести в по-кратко време, за да разкаже историята на Джо (в ролята Шарлот Генсбур). Това е филм, който разглежда човешката психика в дълбочина и анализира човешкото поведение без да го осъжда. Затова в сюжета наред с темите за секса се преплитат истории за риболов, природа, музика. „Нимфоманка“ не е порно филм, както чух подобни коментари след прожекцията. Някои от сцените са по-скоро смущаващи със своята студенина и самотност, отколкото да са еротични и възбуждащи. В тази първа част ставаме свидетели как човешкото тяло се превръща в инструмент на неконтролируеми подбуди и желания, които за съжаление не вещаят нищо добро.
Таня Иванова
ЖИВОТ ПОЧТИ ПРЕКРАСЕН / LIFE ALMOST WONDERFUL
България – Белгия, 2013 г.
Режисьор - Светослав Драганов
Сценарий - Светослав Драганов
Оператор - Веселин Христов
Монтаж - Зорница Блянгова
Музика - Борис Чангъров
Продуцент - Светослав Драганов
Продукция - cineaste maudit production, Congoo bvba
Награди: „Златен Ритон”, Пловдив ‘13 – Наградата на критиката, диплом Special Mention на ZagrebDox
„Живот почти прекрасен” ни предлага приятелство със своите герои – трима братя от трима различни бащи и баба им, приятелство с живота. Посланието за близост и благородство в отношенията между хората и в нагласата ни към света не е в размисъла за това, което виждаме на екрана, а в начина, по който го чувстваме. Защото отново, след „Град на мечти”, режисьорът Светослав Драганов, показвайки ненатрапливо, с много обич и доброта, амбициите и желанията на героите си, ни обезоръжава в постоянната надпревара (с кого, всъщност?!). Той ни дава спокойствието да се наслаждаваме на пъстротата на света и на начина, по който животът може да бъде изживян чрез разбирането, че всеки миг е сладък. Героите в „Живот почти прекрасен” се справят кой както умее – техните успехи са и твои, а в поправянето на неудачите им ти се иска да си до тях и да им помогнеш, дори просто като ги прегърнеш. Неуспехите си героите не възприемат като поражение, а като част от пътя, който извървяват, следвайки мечтите си със спонтанен стремеж да дадат най-доброто от себе си. По много силен начин разсъжденията на възрастната жена ни дават мъдростта да не съдим и да не виним – тя разказва за един живот, в който много неща са се случили не според нейните разбирания и желания, но живот, от който в крайна сметка е щастлива и в който преценява всички хора като добри.
Светослав Драганов с такава топлота разказва за своите герои, че ги прави твои приятели, слива житейските пътища, дори само за кратките 90 минути на филма. Първото запознанство, когато сте си станали спонтанно симпатични, винаги е следвано от желание да научиш историята на човека до себе си – защо той е такъв, какъвто го виждаш днес. Историята на тримата братя и тяхната баба, но също така и на майката на момчетата, Светослав Драганов разказва в по-ранен филм, заснет преди 10 г., който е и началото на неговата съдба да разказва истории с камера. Сега е моментът да се върнем към първата част на този филмов разказ в очакване отново да видим героите – и реализирането на техните импулси, 10 г. по-късно.
„Живот почти прекрасен” е от тези филми, които накрая публиката не аплодира – не защото не им е харесал, а защото в него е видял живота – той не е за аплодиране, той е за живеене.
Светослав Николов
Интервю със Светослав Драганов можете да чуете чрез бутона „Аудио” под снимката към публикацията.
ЕЛЕКТРО МОСКВА / ELEKTRO MOSKVA
Австрия, 2013 г.
Сценарий - Елена Тихонова, Доминик Шприцендорфер
Оператор - Доминик Шприцендорфер
Музика - Алексей Борисов, Ричардас Норвила, Станислав Крейчи, Вячеслав Мешерин
С участието на Андрей Андрианов, Леон Терьомин, Андрей Смирнов, Станислав Крейчи, Алексей Борисов, Василий Архипов, Владимир Кузмин, Олга Носова, Ричард Норвила
Продуцент - Доминик Шприцендорфер
Режисьори - Елена Тихонова, Доминик Шприцендорфер
Музика с душа, създадена от живи инструменти – „Електро Москва” изследва обществото чрез музикалните инструменти, изработвани от любители и професионалисти в Съветския съюз и постсъветска Русия, и чрез музиката, създавана с тях. С налагането на комунистическата идея в Съветския съюз след 1917 г., както метафорично се изразява филмът в началото: „хората замениха иконостаса с електрическата крушка”. Това е началото на сложните взаимоотношения между човека и технологията, която той развива, и двете – живи същества. Те си въздействат един друг, за да създадат в своя полет музика или космически шум – музиката е това, което се ражда право от сърцето, космическият шум е празното жужене – фалша, лъжата, подмяната.
Първите години на социализма: единственото предназначение на технологиите е да са носител на устрема за налагането на новия обществено-политически ред. Музикални инструменти се създават тайно – по късни доби в заключени кабинети, с отпадни части от високотехнологичната индустрия. Технологията служи на политиката, идеологически изключва изкуството. Учен създава първото устройство за предаване на телевизионен сигнал, но военните веднага го обявяват за секретна технология и го използват за опазване на границите. Изобретателят получава награда. Периодът на стагнацията при управлението на Брежнев: отново дефицит на части, отново тайна работа по създаването на музикални инструменти. Този път обаче това става с негласното съгласие на власттите, осъзнали, че това е единственият начин за технологично развитие. Учен създава устройство за предаване на звук чрез инфрачервени лъчи, но тайните служби засекретяват разработката и я използват за подслушване на американското посолство. Изобретателят получава награда. Периодът на посткомунизма: вместо да са конкурират с музикалните инструменти, военните технологии стават тяхна база. Пръсната из цялата страна военна техника е на разположението на любители на звука, за да извлекат музика от безбройните платки. Съвремието: музика се създава и чрез приспособяване на китайски джаджи, залели пазара. Така душата на музикалните инструменти е историята на комунистическа и посткомунистическа Русия и нейното общество.
Руските музикални инструменти са толкова сродни на хората! Техните пътища са неведоми – десетки хиляди лампи магически правят изчисления, за да произведат звук. Те имат много възможности, но са малко тромави и непохватни – във всяка от деветте си октави една от машините може да произведе по 72 тона – и тежи два тона (точно на голямото си тегло те дължат своето оцеляване до днес – просто е трудно да ги изхвърлиш). Когато натиснеш клавиш или завъртиш копче, никога не знаеш какъв звук ще издаде машината – и в това е нейната непредсказуема, импулсивна природа, също като човешката. Човек и машина са заедно в пътя към неизвестното; по думите на един от героите – чуваш как инструментът ти казва: „Аз не съм съвършен, но и ти не си идеален – така че нека се опитаме да направим нещо заедно”.
Светослав Николов
Интервю с Доминик Шприцендорфер можете да чуете чрез бутона „Аудио” под снимката към публикацията.
ИДА / IDA
Полша - Дания, 2013 г.
Режисьор - Павел Павликовски
Сценарий - Павел Павликовски
Оператор - Ришард Ленчевски, Лукаш Зал
В ролите - Агата Чебуховска, Агата Кулеша, Йоана Кулиг, Давид Огродник, Адам Шишковски, Йежи Трела
Продуценти - Ерик Абрахам, Пьотр Дженчол, Ева Пушчинска
Продукция - Opus Film, Phoenix Film Investments
Награди: полски филмови награди „Орли“ - Най-добър филм, Най-добра режисура, Най-добра главна женска роля (Агата Кулеша), Най-добър монтаж (Ярослав Камински), Камераимаж’13 – „Златна жаба” за най-добър оператор, Хихон’13 – Най-добра актриса (Агата Кулеша) и сценарий, Наградата „Хил Парондо” за сценография и Голямата награда на Астурия за най-добър филм, Лондон’13 – Най-добър филм, Гдиня’13 – Най-добър оператор, Торонто’13 – Наградата на ФИПРЕССИ, Варшава’13 – Голямата награда и Наградата на Екуменическото жури
Раните от историята не зарастват и тя, зловеща, трагично се повтаря, докато не съберем смелостта да признаем грешките, да анализираме какво ни е довело до тях и да намерим този път, който ще ни придвижи напред като общност. Филмът „Ида” е за този тежък разговор, който Полша отлага от началото на Втората световна война и който я направи по-слаба в съпротивителната й реакция в години на наложен комунизъм. Едва сега обществото истински осъзнава необходимостта да се изправи срещу своите демони – участието на поляци в унищожението на своите сънародници-евреи. Неудобството от случилото се, желанието за премълчаването му, които белязаха последните 70 години, бяха единствения признак на осъзнаването на грешката. Липсата на нейното изговаряне обаче, както виждаме в „Ида”, е подхранвал неприязънта и гнева, позволил е един терор да бъде заменен с друг.
Сега Полша търси оздравителни сили – на първо място да научи повече за тези моменти от историята си, за да открие своите грешки от позицията на модерната епоха, в която особени ценности са свободата и уважението към личността. Връхлетялият след нацизма комунизъм е една от причините в обстановка на потисничество този обществен диалог да не се състои, но това става и фактор, предопределил липсата на здрава обществена структура през следващия исторически период от развитието на страната. „Ида” спокойно, методично – точно какъвто би трябвало да бъде сериозният обществен разговор по болезнена тема, разкрива картини от случвалото се: поляк се грижи за свои сънародници-евреи, преследвани от нацистите, друг член на същото семейство ги убива, за да се предпази от беди, едновременно с това извличайки материална изгода – присвояването на техните имоти. После репресиите от времето на хитлеризма се пренасят в епохата на комунизма – конструирани са нови „врагове на народа” и те са изпратени на смърт от жертва на предишния режим.
Днешният национален разговор, част от които е филмът „Ида”, е знак, че полското общество вече не иска създаването на нови жертви, не иска възпроизвеждане на насилието. То е готово да признае грешките, да ги поправи и да продължи – свободно и по-силно – напред.
Светослав Николов
ГОЛЯМАТА ТЕТРАДКА / THE NOTEBOOK
Унгария – Германия – Австрия – Франция, 2013 г.
Режисьор - Янош Сас
Сценарий - Янош Сас, Андраш Секир, по романа „Голямата тетрадка” на Агота Кристоф
Оператор - Кристиан Бергер
В ролите - Пирошка Молнар, Ласло Гиемант, Андраш Гиемант, Улрих Томсен, Улрих Матес, Оршоля Тот, Петер Андораи
Продуценти - Пал Шандор, Шандор Шьот
Продукция - Intuit Pictures, Hunnia Filmstudio, Amour Fou, Dolce Vita Films
Награди и номинации: Хайфа’13, Специална грамота от Карлови Вари, „Кристален глобус”, Наградата на Europa Cinemas
Опустошението на душата, когато я подчиним, примирявайки се с враждебната среда, вместо да оставим силата й да ни води напред – филмът „Голямата тетрадка” на унгарския режисьор Янош Сас съдържа предупреждение за грешки, които често допускаме. Те произтичат от явно погрешния начин, по който понякога разчитаме мястото си в света и реакцията си на обстоятелствата, с които той подлага духа ни на изпитание. Действието в „Голямата тетрадка” се развива в суровите условия на Втората световна война, но неговите послания имат съвсем ясно отношение към живота ни днес, когато заради привидната мекота на случващото се пропускаме да забележим как правим малки жертви в стремежа си да се съхраним.
Не за оцеляването на тялото, а за оцеляването на душата е призивът на „Голямата тетрадка” – защото продължаваме напред не чрез поредица от спасения, които трябва на всяка цена да си осигурим, а чрез вътрешната си сила да въздействаме на средата и да я променим според вътрешния си порив към добро. Изборът как да възприемаме себе си – като пасивната жертва или като активен благодетел – на себе си и на хората около нас, ни дефинира като хора – чувствителни, състрадателни, умни, силни. На противоположния полюс – отчаянието, замаскирано от твърдост и суровост, лишава присъствието ни на този свят от смисъл, защото не го правим по-добър.
Стремежа към правенето на добро автентично олицетворяват изпълнителите на главните роли – близнаци, израснали в бедно семейство, лишени от любов. В начина, по който играят, изживявайки филма, цялото им същество изразява мечтата за обич и топлина, чието сбъдване, чувстваме с цялото си същество, е постижимо. Както отбелязва режисьорът – те играят с цялото си сърце, а душевна болка изпитват в моментите, когато трябва да пресъздадат физическата болка – на побоя. Това е тяхната травма, която участието им във филма лекува.
„Голямата тетрадка” е толкова красиво заснет от режисьора Янош Сас – самият той сякаш прегърнал героите си, че непринудено го допускаме до сърцата си и го правим част от себе си – за да ни предупреждава да не вървим срещу себе си, за да ни стопля в суровите моменти, когато трябва просто да сме истински.
Светослав Николов
Интервю с Янош Сас можете да чуете чрез бутона „Аудио” под снимката към публикацията.
ЖИГОЛО НА СРЕДНА ВЪЗРАСТ / FADING GIGOLO
Режисьор - Джон Туртуро
Сценарий - Джон Туртуро
Оператор - Марко Понтекорво
Музика - Ейбрахам Лабориел, Бил Максуел
В ролите - Джон Туртуро, Уди Алън, Ванеса Паради, Лийв Шрайбър, Шарън Стоун, София Вергара
Забавен сценарии, обичани актьори, секс, любов, романтика и хубава музика – тази комбинация превръща “Жиголо на средна възраст“ в перфектния филм за всяка вечер от седмицата, в която искате да се отпуснете и да си припомните усещането колко малко е нужно на човек, за да се почувства добре. “Жиголо на средна възраст“ е лек, ненатрапчив филм, който печели с остроумие, с изключителното присъствие на актьора Уди Алън и със своята ретро стилистика. Музиката прави впечатление още от първата минута – тук звучат великолепните инструментални изпълнения на саксофониста Джийн Амънс, хитът Neph на експлозивния Тромбоун Шорти и песните на Далида.
Таня Иванова
СЪДИЛИЩЕТО / THE JUDGEMENT
България – Германия – Хърватия – Македония, 2014 г.
Режисьор - Стефан Командарев
Сценарий - Стефан Командарев, Марин Дамянов и Емил Спахийски
Оператор - Красимир Андонов
Музика - Стефан Вълдобрев
В ролите - Асен Блатечки, Мики Манойлович, Ованес Торосян, Ина Николова, Параскева Джукелова, Васил Василев – Зуека, Мето Йовановски, Христо Мутафчиев
Продуценти - Стефан Командарев, Александър Рис, Кристине Хаупт, Борис Т. Матич, Ангела Несторовска, Владимир Анастасов, Катя Тричкова и Поли Генчева
Във филмите на Стефан Командарев винаги се случват чудеса. Те са в толкова присъщите ни и ежедневни жестове на любов, разбиране и съпричастност, които в един момент от своето развитие като общество започнахме да възприемаме като изключителни, дотолкова, че да ни изненадват и дори стъписват. Филмите му напомнят за пропусканите възможности да имаме широк поглед към живота, когато спокойно осмисляме себе си, но също и мястото си в света, своята съдба. Затова творбите на Стефан Командарев са толкова важни. Бизостта и връзките между хората в микрообщностите режисьорът филм след филм – и в игралните, и в документалните си творби – извежда като перспективата, която ще изпълни житейския ни път със светлина.
Такъв е и новият му филм „Съдилището” – точно до преди самия финал. Публиката, която Стефан Командарев трогна с „Азбука на надеждата” и разплака със „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, ще гледа просълзена и моменти от „Съдилището”, ще се зачуди на някои несръчни сцени и откровени разминавания в повествованието (нима е възможно това да се случи дори и в стоящото в основата на сюжета трагично изпитание от миналото, което продължава да преследва героите?!), но ще ги прости в очакване на този фантастичен финал, който да освободи душите. И няма да го получи. Дали заради многократното преработване на сценария (11 пъти по разказа на Стефан Командарев), дали заради разширения сценарен екип, дали заради привличането на холивудски консултанти, дали заради стремежа филмът да говори универсално с очевидното намерение на създателя му да не го ограничава само до България и само до фестивалните форуми...
С тези думи не казвам нищо неизвестно за екипа на „Съдилището” – дори искрената си вяра в своите ролите блестящите актьори изоставят на финала – дотам, че и на публиката да й е неудобно да гледа. Смъртта като върховното изкупление е традиция в изкуството, но от Стефан Командарев ще продължим да очакваме чудеса.
Светослав Николов
