Ново издание на „Барутен буквар“ на Йордан Радичков („НИКЕ“, 2020 г.) ще бъде представено с прожекция на късометражен филм на Наум Шопов по един от разказите в сборника. Книгата ще е с премиера на 26 февруари от 19 ч. в кино „Одеон“, а филмът е „Хляб“ – създадената в Студията за експериментално кино единствена режисьорска творба на актьора. Режисьорите Петър Вълчанов и Кристина Грозева ще споделят впечатления от книгата. „Изборът им не е случаен. Лично аз припознах героите и темите на Йордан Радичков в героите и темите на техните филми. Не съм се лъгал. Впоследствие в разговорите с тях се оказа, че има допирни точки.“ – казва внукът на автора – организатор на събитието – в студиото на Джаз ФМ. Входът за събитието е свободен.
Йордан Радичков – внук цени семейната принадлежност, знае истории, свързани с дядо му и с изключително удоволствие ги споделя. На хората им е интересно да ги слушат – мъдри и поучителни. Написаните от Йордан Радичков слова са притчи, които във всеки един момент могат да са ни на помощ – с тях да разчетем събитията около нас, да видим самите себе си и да се почувстваме на място в света. „От моето семейство знам, че голяма част от тези истории идват от родното село на дядо ми, където са се случвали много необясними неща. Те са белязали неговото детство.“ – посочва внукът на писателя.
Калиманица вече го няма – селото е разрушено заради строежа на язовир Огоста, който така и не залива тези земи. Днес е останала да се извисява само църквата, а наоколо се простира овощна градина. Като написана от живота метафора земята продължава да дава плод. За болката там да няма дори надгробен камък, на който да се поклониш, Йордан Радичков – внук разказа в репортаж по bTV.
Детските години на Радичков не са безгрижни – губи баща си в ранна възраст, отгледан е от майка си, известно време е прикован на легло от тежка болест, по необясним начин губи говора си и в поредица от странни събития го възстановява. Различен, роден с шест пръста на единия крак, той от дете влиза в ролята на наблюдател. „Дядо ми сам разказва, че когато децата отиват да играят на вира, той не може да се събуе и да се включи в игрите с другите. Това го отделя от активния живот и вместо това той го наблюдава. Може би от тук идва дълбинното разбиране за това, което вижда около себе си.“ – посочва внукът на писателя.
Майката на Радичков е голям разказвач. „Аз си спомням баба Дена, която умееше да разказва истории по изключително красив начин. Той е имал прекрасна връзка с майка си.“ – казва Йордан Радичков – внук. Вдъхновение авторът черпи и впоследствие като журналист и писател, обиколил страната, за да опише ежедневието на обикновените хора. „Така той се докосва до живия живот.“ – добавя внукът на писателя.
С това знание Йордан Радичков вниква в света и разпознава движещите сили в живота, докато ние често не доглеждаме, не пробиваме с проницателен поглед повърхността на събитията. „Предполагам, че това е заради любопитството му към света, което не изгуби до края на живота си. Той също споменава, че не губи детето в себе си и детската любознателност. И носи в себе си голяма любов към човека, която явно му позволява да надникне зад завесата на нашето битие и да види механизмите, които го движат. Това е прекрасен пример колко много ни дава тази неизчерпаема любов към човека, за която според мен трябва да се борим.“ – споделя Йордан Радичков – внук.
И продължава да описва образа на дядо си чрез привързаността и уважението му към хората: „Любовта му към хората бе целият му живот. Той я преживяваше докрай и с цялото си сърце. Много често се разказват истории как на Йордановден телефонът не спира да звъни, той постоянно отговаря и на всеки обръща внимание. За него това е важно. Аз така го разчитам и това съм намерил в творчеството му – за него няма неинтересен човек, няма човек, който да заслужава по-малко внимание. Примерите за неговото уважение към всеки един са толкова много, че няма да ни стигне времето да ги изброим.“
В живота и творчеството на Радичков светът на човека е свързан с природата. „Дядо ми шеговито отбелязва, че по невнимание идва да живее в София. Детството му е сред природа, която го е обграждала в малкото родно село, по-късно става и ловец, което му помага да е близо до нея. До края на живота си много обича да пътува. Още като млад автор пише пътеписи за българските планини, после прекарва три месеца в Сибир. По един много естествен път той е свързан с природата и тя оставя траен белег върху него.“
Човекът и природата са част от необозрим с обикновен поглед космос. „Той много пъти се връща към среща с шаман в Сибир. По време на дългите им разговори го пита: „Има ли Бог?“ Шаманът му отвръща: „Моите синове също много ми задават този въпрос. Аз им отговарям така: Бог може да го има, може да го няма, но трябва да живеем тъй, все едно, че го има.“ Това е голяма мисъл, към която той непрестанно се връща до края на живота си.“ – посочва внукът на писателя. Пътеписите на Йордан Радичков от Сибир „Неосветените дворове“ миналата година бяха преиздадени по случай 90 години от рождението му. Тогава в „Сибирски тетрадки“ бяха публикувани за първи път записките и скиците му от това пътуване. Бяха показани и фотографиите му от Сибир, а идния месец изложбата ще гостува в библиотеката в Стара Загора.
Наследниците на Йордан Радичков продължават да правят лесни срещите ни с неговото творчество. Поредното издание вече е на пазара, а представянето му ще е на 26 февруари в „Одеон“. „Барутен буквар“ е една от любимите книги на Йордан Радичков – внук. Той я прочита още като ученик и после многократно се връща към нея: „Засегнати са големи теми. На повърхността това са разкази за партизанското движение, за съпротивата в България. Тя разказва как обикновени хора от едни села се справят с тази ситуация. Но това е само скелето на историята, която отива много по-дълбоко и разглежда сериозни човешки състояния, теми като вярност и предателство. Това е покъртителна книга за надеждата и борбата на човека за свобода.“ И Радичков я описва като една от любимите си книги и казва, че не му е било лесно да я напише. „Заедно с това той казва за своите герои, че няма значение идеологията, а чистата човешка надежда – едно голямо зло да бъде преборено с надеждата, че утрешният ден ще е по-добър, ако те се справят с тази голяма задача.“ – посочва внукът на писателя.
Йордан Радичков за „Барутен буквар“:
Историите в него са от времето на букварите, на едва ограмотените хора. Това са герои, така да се каже, от първата скамейка — те още сричат буквара или първата читанка. Те не са минали през гимназиите и университетите, за да са подготвени да прегърнат теоретически една идея. А къде с едно око — като сричат, — къде по интуиция, водени от чувствата си, се приобщават към тази идея. И понеже времето беше такова, барутно, прибягнах до това заглавие.
Аз съм от край, който е обвеян от много героични истории, много легенди, те още от детството са покорявали въображението ми. Баща ми е участник в Септемврийското въстание — 1923 година — и от него също съм слушал разкази за подвизите и страданията на бедните хора. Това въстание е било много единно, въодушевено, с трагични последици за целия наш край. Времето на съпротивата в ония мои детски години съм възприел през призмата на една особена романтика, на един особен наивитет... Знаех обаче, че ще дойде един ден, когато ще разкажа онова, което е още в съзнанието ми, което е свежо, не е забравено.
Ето така се дойде до „Барутен буквар“. Но критиката, странно защо, отбеляза само първата му половина, само онази му част, в която се изтъква повече саможертвата, готовността за активно участие, приобщаването към новите идеи. Да, ама книгата има и друга част...
... Всеки човек носи в себе си и сенчести, усойни, потайни места. Всеки човек се мъчи да ги прикрие, като по този начин закрива една голяма част от своята същност. Той смята, че трябва да излага на припек само онова, което една голяма част от хората също излагат на припек. И понеже цялото общество, всичко, което ни заобикаля, излага само своите светли страни, ние се преструваме, като скриваме другата половина от себе си... Ние не можем да я скрием, разбира се, изцяло, но приличаме на селските жени, които, като перат, простират пред всички, да ги види цялото село, най-хубавото бельо, най-хубавите дрехи. А най-мръсното, най-скъсаното, което също го има във всеки дом, можете да го видите на лозята, може да го видите и в парцалите на плашилата. Аз, като видя хубаво пране, чисто, красиво, белнало се на слънцето, веднага мислено го свързвам с дрипите на плашилата. За мен тези две неща са едно цяло.
Творчеството на Радичков е постоянно вдъхновение на артистите. Той е най-превежданият български писател, а след като „Януари“ се появи на сцената на Хасковския театър и свой прочит направи и Ованяс Торосян, сега Андрей Паунов дебютира като игрален режисьор с филм по текста. На „София филм фест“ предстои да надзърнем в магичния свят на Радичков в „Истории за птици, хора и други чудеса“ на режисьора и продуцент проф. Любомир Халачев и сценариста Инна Пелева. Във филма са заснети уникални природни картини, разказват и най-добрите познавачи на творчеството на писателя. Лентата получи наградата „Академика 21“ за документален филм на фестивала за документално и анимационно кино „Златен ритон“.
Слабостите ни не ни правят по-малко обичани, ни учи Йордан Радичков чрез живота и творбите си. Внукът му се сеща за история с проф. Цочо Бояджиев. „Той му споделя нещо лично: „Всеки път, когато съм болен, седя си вкъщи и искам да посегна към някоя книга, посягам към Вашите. Защото Вашето слово, когато човек е най-уязвим, е щадящо.“ Тогава дядо ми се обръща към жена си и казва: „Разбра ли, Сузи, Цочо ме чете само когато е болен.“ Тези уязвимости са част от пълната картина на човека. Ние не можем да сме непрестанно в прекрасно състояние, да вървим напред с ясен взор. Но как той е разбрал това, как е приел това разбиране в себе си и след това го е написал – можем само да гадаем.“ – казва внукът на писателя.
