„Ще ми се да имах по-силни думи. Ще ми се да имах по-красиви ноти. Ще ми се да пеех по-хубаво. Ще ми се да можех да променя света.“ – под този текст на страницата си във фейсбук Кърт Елинг публикува мисли за състоянието на обществото ни, направило възможен избора на Доналд Тръмп за президент. Музикантът сподели своите изводи, опасения и надежди пред публика в Лондон като въведение към песента A Hard Rain’s a-Gonna Fall („Страшен дъжд ще завали“) на Боб Дилън. Оригиналът е записан през 1962 г. за втория албум на барда The Freewheelin’ Bob Dylan. Песента е част от репертоара, с който Кърт Елинг изнесе поредица от коледни концерти след премиерата на първия си, всъщност не толкова празничен коледен албум The Beautiful Day.
Коледният албум на Кърт Елинг The Beautiful Day: дълбок, човешки, изпълнен с вяра и надежда
„Радвам се, че съм с вас тази вечер. Предвид последните развития и предвид моя характер като певец, не мога да оставя коментара на ситуацията да бъде само: „Такава я свършихме.“ (Публиката се смее, чува се възглас: „Давай!“) Както вероятно знаете от моите многобройни изказвания по темата в САЩ… – извинявайте, че чета написан текст: тези думи не исках да премислям на сутринта… – резултатът от изборите в Съединените щати е обида за добрите хора там и по целия свят, шамар в лицето им. (Ръкопляскания.) Моля се за моите сънародници, които ни поднесоха този резултат: явно не сме чули правилно зова на вашата болка. Моля се да греша в очакванията си за бъдещето, но ви предупреждавам, че този изпразнен от морал човек не е решението на проблемите, от които страдате. Опасявам се, че този човек и неговите сподвижници ще ни поведат по път, който необратимо ще направи несполуките още по-големи. Не мога да поправя това, не мога да променя начина ви на мислене, не мога да променя хода на историята – аз съм просто джаз певец. Но казвам, както бе казал моят сънародник Ленард Бърнстайн: „Това е моят отговор на подобен род насилие – да правя музика още по-страстно, още по-красиво и още по-всеотдайно от когато и да било. (Публиката аплодира.) Междувременно изглежда страшен дъжд ще завали…“ – казва Кърт Елинг и запява песента, чието заглавие току-що е съобщил с последните си думи: A Hard Rain’s a-Gonna Fall.
Кърт Елинг прави препратка към думите на Ленард Бърнстайн: „Това ще бъде нашият отговор на насилието: да правим музика още по-страстно, още по-красиво, още по-всеотдайно от когато и да било.“ Те са произнесени от легендарния диригент на благотворително събитие на еврейската общност в Ню Йорк по повод избора му паметта на убития Джон Кенеди Нюйоркската филхармония под негово ръководство да почете със Симфония на Възкресението на Малер (№2). Атентатът е извършен в петък, концертът се провежда в неделя в студиото на CBS и се излъчва на живо по телевизията – това е в действителност първото пълно излъчвано по телевизията изпълнение на тази творба, а Бърнстайн прави изказването в понеделник (25 ноември 1963 г.) Ето неговите думи:
Скъпи приятели,
Снощи с Нюйоркската филхармония изпълнихме Втората симфония на Малер „Възкресение“ в почит към паметта на обичания от нас загинал президент. Някои попитаха: „Защо Симфония на Възкресението с въплътената в нея идея за надежда и тържество над земната болка, вместо реквием или Траурния марш от „Ероика“ [Третата симфония на Бетовен]? Защо наистина? Изпълнихме симфонията на Малер не само като символ на възкръсването на душата на човек, когото обичаме, но също така и на възкръсването на вярата във всички нас, които тъжим за него. Въпреки шока, срама и отчаянието от човешкото падение, което тази смърт показа, ние трябва да намерим сили да възвисим човека, сили да се борим за идеалите, в които той вярваше. Скърбейки за него, трябва да сме достойни за него.
Не познавам музикант, който не обича Джон Кенеди. Американските творци в продължение на три години имаха безпрецедентната възможност да гледат към Белия дом с доверие и топлота. Обичахме го заради пиедестала, на който той издигаше изкуството, творческия дух на човешкото съзнание, както и да е изразен той – с думи, с ноти, с картини, с математически символи. Това преклонение пред богатия живот на човешкото съзнание щеше да бъде изразено и в речта му, който той трябваше да произнесе няколко часа по-късно. Той щеше да каже: „Лидерството на Америка трябва да бъде водено от познанието и разсъдъка.“ Познание и разсъдък: точно това, което липсва у човека, способен да изстреля този невъзможен куршум. Познание и разсъдък: двете основополагащи идеи на юдейската традиция – двата източника, от които всеки евреин – от Авраам и Моисей до Фройд и Айнщайн извличат живителна сила. Познание и разсъдък: те трябва да продължат да ни водят с удвоени сили, да бъдат в основата на всяко наше действие.
Очевидно е, че тежестта от загубата се засилва от причинилото я насилие. Откъде идва насилието? От невежеството и омразата – точната противоположност на познанието и разсъдъка. Познание и разсъдък – тези две думи Джон Кенеди не успя да произнесе навреме, за да спаси живота си, но всеки може да ги поеме и да ги направи част от себе си – това е семето на самата интелигентност, без която светът ни не може да оцелее. Това трябва да е мисията на всеки добър човек: да настоява безпрекословно, с риск да стане досаден, за изграждането на свят, в който съзнанието ще възтържествува над насилието.
Ние, музикантите, като всеки друг, сме изпълнени с печал от това убийство, разтърсени сме от гняв от безсмислеността на това престъпление. Но печалта и гневът няма да ни подтикнат към отмъщение, а ще подхранят пламъка на нашето изкуство. Музиката ни вече никога няма да бъде същата. Това ще бъде нашият отговор на насилието: да правим музика още по-страстно, още по-красиво, още по-всеотдайно от когато и да било. С всяка нота ще почитаме духа на Джон Кенеди, ще празнуваме неговата смелост, ще препотвърждаваме неговата вяра в Триумфа на съзнанието.
С този свой избор Ленард Бърнстайн създава нова традиция в отдаването на почит към велики личности, както и към жертвите на убийства, която продължава до днес. И така на 10 септември 2011 г. диригентът Алън Гилбърт дирижира Нюйоркската филхармония в концерт в памет на жертвите от терористичните нападения от 11 септември, като отново е изпълнена точно тази Втора симфония на Малер.
Песента, която Кърт Елинг избира да изпее, е за страданието по света и силата на човека да осмисли бедите, да ги изрече на глас, да предупреди и така да призове към действие за промяна. Тя е под формата на диалог с ясна връзка с Библията. Бащата пита сина си за видяното по света, а той разказва за унищожението на природата, за омразата между хората и насилието върху тъмнокожите, за израстването на децата във враждебна среда, за заглушаването на мъдростта – мислителите никой не иска да чуе. Надежда дават младото момиче, подарила на сина дъга, човекът, наранен от любов – той все още е в състояние да чувства. Следва китарно соло, изпълнено от Джон Маклийн. „И какво ще направиш сега, обичен сине мой?“ – пита бащата. Синът отговаря:
И пак ще ида преди да завали дъждът,
във дебри тъмни най-дълбоки ще навляза:
мнозина там живеят, нищо нямат,
с отрова са водите заразени,
домът затвор е – мръсен, влажен,
лицето на палача – то скрито е добре.
Глад с грозен лик, забравени души,
Цвят черен, личността не значи нищо.
Това ще кажа, ще помисля, ще го вдишам,
от връх висок ще го покажа, та да видят всички,
по морските вълни ще ходя доде започна да потъвам,
добре научил песента, тогава ще запея:
страшен, страшен, страшен, страшен,
страшен дъжд ще завали.
Обещано е Спасение.
