Като издател и карикатурист Райко Алексиев винаги поставя обикновения човек на първо място – помага му да разбере света и да вземе мъдри решения отвъд лъжата и манипулацията. Този негов образ на хуманист разкрива в пълнота изложба в Софийската градска художествена галерия, която можем да разгледаме и днес – 14 юли. Тя проследява оцелялото от творчеството му, като най-ранната карикатура е от 1913 г. Виждаме проекти и реализации на карикатури за множество хумористични издания през годините – започвайки с „Барабан“ и „Македония“, за да стигнем до издавания от него „Щурец“, десетки броеве от който са показани на публиката. Интерес представляват живописните му произведения, които са много рядко представяни. А документалните материали, съхранявани от Държавна агенция „Архиви“, показват трудностите, които той е срещал като издател, а също и неговото семейство в новия строй, когато хуманистът умира след едномесечни мъчения от комунистите.
Ленин: Не се опитвайте да се чукате господа, това породисто яйце ще изпотроши всичките Ви яйца.
„Българан“, 1919 г., 27 май, бр. 16, с. 8
Райко Алексиев – застъпник за свободата, истината, честността. „Ретроспекцията показва неговото израстване като карикатурист. Още като съвсем млад той мери сили с бащата на българската карикатура Александър Божинов и скоро го превъзхожда с остротата на характера си, с темите. За карикатурата е много важен хъсът, с който се пристъпва към даден проблем. Творчеството му съвпада с началото на Балканската война, с Междусъюзническата и Първата световна война – динамично време, в което той израства и реагира на събитията според собствената съвест и мнение. Това е период, в който се случват тежки събития за България, за Европа и за света.“ – разказа в интервю за Джаз ФМ кураторът на изложбата Красимир Илиев.
- На къде, Юда?
- Отивам да се присъединя към Съглашението… Нали Англия апелира към всички свои братя!
1917 г., туш, цветен молив върху хартия, 29 х 25.5 см, Софийска градска художествена галерия
В красноречиви сатири Райко Алексиев показва на читателите борбите между големите играчи на международната сцена, както и задкулисните действия в българската и световната политика. Всичко това е представено в перспективата на загрижеността и обичта към обикновения човек – подлъгван, използван, заслепяван. Страдащ в заблудите. Обичан и уважаван от Райко Алексиев. Действията на Ленин, Сталин, спекулантите, кукловодите в политиката са осветени в техните последствия за хората. Така в броя от 17 февруари 1934 г. под заглавието „Изборен куклен театър“ виждаме как „Глас народен, глас Божи“ се материализира в избирател-марионетка, чиито конци се дърпат отвисоко, докато той пуска своя глас в урната. „Райко Алексиев най-вече и преди всичко призовава хората да бъдат непримирими към това, което не им харесва, да реагират. Той реагира според собствените си разбирания, показва разликите между селото и града, описва корупцията – например рисува как Радославов, избягал в Германия, брои дивидентите от своето управление като министър-председател. И така до 8 септември 1944 г.“ – разказва кураторът Красимир Илиев.
На 8 септември излиза последният брой на вестник Щурец. Въпреки обещанието на близкия до властта Димо Казасов вестникът да не бъде спрян, неговият редактор – и може да се каже единствен служител – е арестуван, и измъчван в продължение на месец. Той издъхва в мъки в болница на Червения кръст. „Трудно е да си представим какво означава това.“ – съчувства кураторът. В речник в последния брой на в. „Щурец“ срещу думата „народ“ четем определението „неми същества, от чието име всеки може да говори каквото си ще.“ А срещу „общество“ – „група настроени един срещу друг хора.“
Уморих се бе хора, оставете ме да си почина.
„Барабан“, 1917 г., 27 май, бр. 360, с. 1
От документите по посмъртното дело срещу него пред Народния съд разбираме колко голяма роля е имала неговата работа, колко необходима е била тя за хората и колко препятствия е срещал в мисията си да им служи с обич и всеотдайност. Ако през януари 1941 г. вестникът излиза в тираж от 117 939 екземпляра, то към края му през август 1944 г. е 343 942, а пикът е през декември 1943 г. е 359 500 броя. Виждаме критично писмо от началника на Държавна сигурност до Контрола по печата от 4 февруари 1938 г. А като доказателство в защита на Райко Алексиев пред Народния съд администраторът на в. „Щурец“ Йордан Николов подписва декларация, че цензурата често е махала колони и дори страници от вестника: „Райко Алексиев много се ядосваше от това, че трябваше да попълва вестника с неплатени реклами.“ – пише той в негова подкрепа, но е ясно, че причината за гнева е друга. И посочва още, че цензурата напоследък не е позволявала да се пише нищо за Съветския съюз, дори представен от Мечката.
А Мечката е образът, който Райко Алексиев използва за СССР. На 30 ноември 1939 г. с текста „Я жду тебя.“ в карикатурата „Руски романс (на финландската граница)“ тя е зинала да погълне пингвина. Малко по-рано, в броя от 22 септември 1939 г., виждаме как Германия и Съветския съюз си поделят Полша. Съпругата на Райко Алексиев – Весела – моли Народния съд да допусне като доказателство свидетелството на един от обвинените по делото за укриване на парашутистите – Стоян Сотиров. При предишния строй Райко Алексиев е дал отлични за него показания, а после му е осигурявал и работа. Съпругата Весела също така информира съда, че в полза на Райко Алексиев ще се яви и Александър Жендов, за да каже как той винаги се е застъпвал за изкуството и когато полицията го е обвинявала, че дава път на художници-комунисти като председател на Съюза на художниците, той е отговорил, че в организацията има само творци. Народният съд осъжда Райко Алексиев.
„Лошото е, че след това мълчание продължило 45 години и краткотраен бум след 1990 г., когато се правят три изложби, от 1993 г. досега Райко Алексиев не е показван на публиката, за жалост все още няма написана монография за неговото изобразително творчество. Ние сме длъжници.“ – посочва кураторът Красимир Илиев. С помощта на сина на художника – Алекс Алексиев – той подготвя монография и се обърна към слушателите ни, ако разполагат с живописни творби на Райко Алексиев, да се свържат с него, за да бъдат те пълноценно представени в книга.
Пейзаж от София
1922 г., м.б. платно, частна колекция
А красивите, светли и спокойни картини на Райко Алексиев са другият акцент в изложбата – пейзажи от Искърското дефиле, Несебър, остров Рюген – всичко красиво е обляво в светлина, в светлина са и хората в големия град на сенките. „Преди всичко той е пейзажист. Рисува пейзажи по странен начин, тъй като не е завършил Художествената академия. Още през 1916 г. се проявява като добър акварелист. Твърде малко неща са оцелели от тези времена. Интересното е, че около 1920 г. доста се колебае дали да не изостави карикатурата, защото през 1919 г. е направил третата си поредна изложба, а в този момент в българското общество има силно поляризиране – на власт е правителството на Стамболийски. Това е време на борби, което отблъсква Райко Алексиев и той пътува в Германия и рисува много повече живопис, отколкото да прави карикатури. Живописта му е много изискана, с много добро чувство за цвят. Той обаче не продължава по този път, защото отвътре го гризе гражданско, патриотично чувство – не може да остане встрани от процесите – и през 1926 г. чрез вестник „Зора“ се включва в какафонията, която царува тогава в политическия живот на България.“ – разказва с уважение кураторът Красимир Илиев.
Ретроспективната изложба на Райко Алексиев бе открита на 18 юни и продължава до 14 юли в Софийската градска художествена галерия.
