В епохата, когато върху Ейми Уайнхаус тегнеше стигмата на наркоман и безпътник, певицата, която чрез човешките слабости възпя човешката сила, винаги е получавала подкрепата на Би Би Си заради смисъла на нейната музика. Тя участва в редица концерти на медията, както и в много от музикалните й предавания по различните канали. Сега Би Би Си представя филма „Ейми Уайнхаус разказва за себе си“ (Amy Winehouse: In Her Own Words) с откъси от нейни интервюта за обществената медия, някои от които навремето са изпаднали от предаванията, с много от музикалните й участия в различни програми и събития, сред които един малко познат запис (Stronger Than Me – от Гластънбъри, 2004 г.) и два неизлъчвани до момента (на песните Love Is A Losing Game и Wake Up Alone от BBC One Sessions от 2007 г.). Във филма Ейми Уайнхаус споделя музиката като даваща сила, песента – като жива, соул музиката – като откровена, джаза – като голямата си любов, а ритъм енд блуса на 60-те – като музика на всеотдайността в любовта.
Соул музиката:
„Соул музиката е откровена, тя е истинска. Соул музиката те завладява, не можеш да я пренебрегнеш. За да я пееш, трябва да си чувствителен, да си в състояние да усетиш трудностите, които хората изпитват. Когато пееш соул, пееш за света. За да изпълняваш тази музика, трябва да си в състояние да намираш покой вътре в себе си и да бъдеш свой приятел.“
Джазът:
„Макар да пея в друга традиция, най-близък чувствам джаза. Към него изпитвам емоционална привързаност, каквато толкова много от големите певци са чувствали. Но не се ограничавам в джаза, макар това да е музиката, с която съм отраснала и с която продължавам да раста. Харесват ми също хип-хоп, аренби, соул. В песните ми влиза всичката музика, която обичам да слушам. Не вкарвам нарочно джаза в моите песни, той сам влиза в тях. Не ме впечатляват младите изпълнители, които правят кавъри или се опитват да пишат в традициите на американската песнопойка. Не можеш да напишеш песен като Гершуин или като Коул Портър – защо тогава изобщо да се опитваш?“
Писането на песни:
„Когато пиша песен, не си казвам „Ще се получи добре“ или „Не бива да правя това“, особено когато говорим за текстовете. Просто сядам да пиша и оставям песента сама да се излее. Не можеш да принуждаваш песента – трябва да я оставиш сама да узрее, а след това да си заживее, без да я насилваш. Песни, които съм писала преди 3-4 години, днес са съвсем различни, защото продължават да растат и да се развиват.“
Музиката:
„Музиката ме изразява. Да съм честна към себе си и към света – нали това е смисълът на живота ми? Преживявала съм много истински трудни моменти – и тогава си записвам всичко, дори чувствата, които не искам да си призная. Всъщност, записвам си именно чувствата, които не искам да си призная, нещата, които ми се иска да не бяха истина, а те са. Защото, когато някой чуе тези думи, няма да се самообвинява и да е лош към себе си, няма да си каже, че е твърде слаб или че няма правото да изпитва такова чувство.“
Соулът на 60-те:
„Много ми харесват момичешките групи на „Мотаун“ от 60-те години. Музиката им е почти кинематографична. Тогава не се е случвало чак толкова много и музиката носи целия драматизъм на ежедневието. Харесва ми начинът, по който те описват чувствата. Когато си влюбен, днес обикновено се пее: „Не ме познаваш“ или пък „Нямам нужда от теб“, а тогава е било: „Не ме интересува дали ме обичаш – аз те обичам, и ще ти го покажа с цялото си сърце.“
Създаването на албума Back to Black:
„Имах връзка, бях много влюбена, и от това пострадах. Всъщност, в дългосрочен план – не съжалявам. Когато създавах Back to Black, бях без работа, току-що се бяхме разделили с моя приятел. Нямах на какво да се опра. Когато приключиш любовна връзка, събираш парчетата и намираш подкрепа в това, което познаваш. А аз нямах нищо. Нямах работа – играех по четири часа на ден билярд, напивах се – прибирали са ме вкъщи на ръце. Това е настроението Back to Black („Завръщане към мрака“).“
Филмът на Би Би Си е създаден и се излъчва в навечерието на премиерата на документалния филм за Ейми Уайнхаус, по който работи режисьорът Асиф Кападия. Той провежда над 100 интервюта с 80 души – приятели, роднини и колеги на звездата. Баща й Мич Уайнхаус участва в ранните етапи на създаването на филма, но след това се оттегли и го обяви за подвеждащ. „Филмът ме описва като злодей, а семейството ни – като безразлично към съдбата на Ейми. А това изобщо не беше така!“ – аргументира позицията си Мич Уайнхаус в интервю за Би Би Си. Своя албум от миналата година But Beautiful той посвети на Ейми.
Снимка: Би Би Си
