Иван Стайков пресъздава „Токата“ на Димитър Ненов, а премиерата на творбата ще бъде утре в изпълнение на Симфоничния оркестър на БНР под диригентството на Пламен Джуров. Негова е инициативата за първото представяне на произведението, написано от Стайков в периода 1986 – 1988 г. и неизпълнявано досега. Така за първи път ще станем свидетели на това как музиката събира сродни души в емоционален и дълбоко осмислен акт на творческо създаване.
Известен като последния ученик на Димитър Ненов, пред Джаз ФМ Иван Стайков прави важно уточнение: „Аз за него не съм ученик, а най-скъп приятел – най-близкият човек, който е имал през живота си. Живял съм заедно с него една година. Той не е имал толкова близък човек, както съм бил аз. Имам го дори написано от ръката му.“
Тази близост виждаме в писмата, които Димитър Ненов изпраща на Иван Стайков и той запазва по молба на подателя:
В по-късни, много по-късни години, когато ги препрочетеш, от тях ще ти говори един човек от небитието, и при все това ще чувстваш още обичта му, вярата в тебе – по-необикновения човек (на обикновени хора не пиша такива писма и не мога да ги обичам като тебе), и ако станеш това, което те мисля, ще разбереш какво е представлявала за тебе тази обич, която в момента може би те смущава, защото мъчно може изцяло да видиш духовния й образ и да го отделиш от физическия, с който тя няма нищо общо. Ще разбереш, че е имало само едно безкрайно доверие, безкрайна надежда в тебе – ти, който може би още не знаеш добре какво си и какво ще станеш. Ще видиш как те е топлила и как ти е действувала творчески.
1 – 2.09.49
Публикувано в сп. „Българско музикознание“ на Института за изследване на изкуствата към БАН, кн. 3 – 4, 2011 г.
Впоследствие Иван Стайков става един от най-значимите ни джаз композитори и е първи аранжор – той поставя основите на тази професия в България. С неговото име като композитор са свързани десетки творби за Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, сред които блестят някои от големите хитове на Мими Николова. Като аранжор той е блестящ в работата си с „Оптимистите“, Бигбенда на БНР, оркестър „София“ и други формации. В „Джаз истории“ по Джаз ФМ Димитър Симеонов оцени работата му високо: „По мое скромно мнение това е най-добрият български аранжор. Всичките хубави мелодии с хубави аранжименти имаха голям успех. Той е първият български аранжор. Правеше следното: взима една партитура на Куинси Джоунс – най-добрия аранжор в Америка, вади всички инструменти и започва да изучава: първо алто си пасва с втори тромбон, а първи тромбон – с трето алто. Саксофони... – всичко това го изучава много добре. И неговите аранжименти бяха най-хубави.“
Модернист, внесъл елементи на джаза в своите класически творби, Димитър Ненов е една от водещите фигури в музиката ни в първата половина на миналия век – и като автор, и като преподавател, и като общественик – той създава предшествениците на Симфоничния оркестър на БНР и на Съюза на българските композитори. След смяната на строя изпада в немилост, дори нотите на неговата творба „Коледа“ са на миг от унищожаване като гориво за котелното, когато са спасени по случайност, а Иван Стайков е една от брънките в нишката, която води до съхраняване на това произведение. Негов е големият принос за възстановяване и запазване и на други творби на композитора, описва историята на ръкописите Милена Божикова в юбилейния брой на сп. „Българско музикознание“ за Димитър Ненов.
Ненов пише своята „Токата“ в периода от 1932 до 1939 г., а през 1980 г. Лазар Николов й прави оркестрация, която е записана на следващата година в изпълнение на живо на Русенската филхармония под диригентството Алипи Найденов. Записът е издаден през 2001 г. от „Гега ню“.
Диригентът Пламен Джуров усеща в прочита на Иван Стайков преклонението му към гения на Димитър Ненов и стремежа му да сподели неговата чувствителност с публиката: „Това е едно знаменателно произведение за пинаистите. Легенди и митове се разказват за него, защото Ненов дълги години го е свирил ненотирано – чак накрая на живота си го е нотирал. И се оказва, че това произведение получава две версии – първата – на Лазар Николов, втората – на Иван Стайков. Иван Стайков е един необичаен човек. Той е пълен с познания, с усет за музиката. Много скромен – според мен изпитва преклонение пред учителя си Димитър Ненов и е направил тази оркестрация като че ли с опит да разгадае и да покаже огромния океан, който представлява Димитър Ненов като чувствителност към музиката. Тази „Токата“, която навремето съм свирил като пианист, изведнъж придоби абсолютно различни окраски. Той намери в тези съчетания неща, които изведнъж те изпращат в импресионизма на Франция, след това съпоставя с джазови ритми, с много остри, категорични, подходящи за нашето време щрихи – оголени, силни медни, енергия, която е енергията на забързания човек на XX в., със страхотни контрасти. И най-вече – тази архитектурна постройка, която представлява „ Токатата“... За мен е почти необяснимо как Ненов прави една постройка само с мисълта си, без да я нотира, без да направи поне архитектурна скица на произведението. Ненов е прочут архитект, който е проектирал сградата на Музикалния театър, по негови проекти са малките гарички по Подбалканската линия – красиви, кокетни, като в рисунка на Иван Милев. Иван Стайков прави едно благородно дело – той върна към живот Димитър Ненов с едно от най-интересните му произведения.“
Иван Стайков претворява първообраза: „Токатата“ е голямо произведение за пиано и би трябвало да се пресъздаде за голям оркестър по интересен начин. Това е пресъздаване на произведението, много далече е от оригинала.“ – казва той за творбата, която ще чуем премиерно утре вечер. В нея има много джазови елементи, както разказаха музиканти от оркестъра. „Трудни.“ – коментира с една дума Иван Стайков. Творбата завършва с изключителна партия на ударните. „Финалът е едно голямо кресчендо.“ – разкрива само Иван Стайков.
„Токатата“ на Димитър Ненов е писана в периода 1932 – 1939 г. и носи тревожността на епохата. Иван Стайков я пресъздава в нова творба през 1986 – 1988 година, отново преломен момент. Ще я чуем сега, повече от 20 години по-късно, за първи път по инициатива на диригента Пламен Джуров: „Това е съпоставката между надеждата, желанието за светъл, спокоен живот, и непрекъснатите турбуленции, които се случват около теб. Чувствителността, стресовата ситуация на гражданина на XX в. е много добре изразена – и от 30-те години – военните, и сега, когато светът се клати, преустройва се, хората се усещат несигурни. Много поетична творба! И освен това в нея има следа на един поток в музиката на ХХ в., който тръгва от Стравински, от Барток – на Запад се нарича „Варварството“ – това е оголената чувствителност, свръхенергията. Това не е галантната Франция с импресионизма, нито конструктивизма на Германия – тук нещата се казват директно, малко черно-бели, но точно това е съпоставката, която прави произведението съвременно. Аз съм сигурен, че в Холивуд, най-големия консуматор на свежи съвременни идеи, ако знаят това произведение, ще го използват много ярко във филмите си, защото това са крайни състояния. С тази музика всеки кадър може да блесне по необичаен начин. За мен постижението на Иван Стайков е много голямо и се радвам, че ми се падна честта да възкресим това произведение.“
В писмо до своя ученик и най-близък приятел Иван Стайков Димитър Ненов пише:
И има още един въпрос по който бих искал да ти кажа нещо в свръзка с „обичането“ и „обичта“.
Наскоро след получаването на това писмо ти ще превършиш [привършиш] изпитите си. И тогава ще заловиш пианото. И внимавай само на едно – ще изхвърлиш понятието „амбиция“ – с цялото си съдържание, разбира се, от употреба и прилагане. Амбицията е нещо, което носи недоволство, огорчение, трови, прави да завиждаш и т.н. В един момент, когато смяташ да се устремяваш нагоре (спомни си нашия разговор в Самоков), ще замениш това понятие с думата „любов“ – т.е. ще обикнеш всичко – и пианото, и клавишите му, и звука му, и работата с него, ще вложиш в контакта с този мъртав [мъртъв] сандък всичката си любов, на която си способен. Тогава работата ти ще бъде благодарна, ще ти носи радост, няма да почувствуваш никога умора, отвращение или досада; съчетай проблематиката си с тази обич и тогава ще видиш, че не можеш да изсвириш един тон автоматически, а ще дебнеш, ще трепериш над него, ще откриваш красотите на нюансите му, на съзвучията му; с други думи престъпвай [пристъпвай] към него като към любима жена. Дори и когато го разтърсваш, пак мисли за това. Всички големи пианисти, които са имали хубав тон са имали тази любов; никой не е учил другия, а всеки сам го е добил по този начин.
11.9.49
Откъс от писмо на Димитър Ненов до ученика му Иван Стайков, писано по време на участието му като член на жури на Шопеновия конкурс във Варшава
* Запазени са оригиналните правопис и пунктуация.
Публикувано в сп. „Българско музикознание“ на Института за изследване на изкуствата към БАН, кн. 3 – 4, 2011 г.
„Мисля, че ако това е завет на учителя, то Иван Стайков го изпълнява абсолютно. Той наистина е един океан от чувствителност, познания и невероятна работоспособност. Всичките тези безкрайни ноти – това са килограми ноти, той изписва собственоръчно. Аз съм поразен от това! И той стои скромен и калиграфира цялото това произведение – ново откритие на самия Иван Стайков, освен на Димитър Ненов.“ – с признателност казва Пламен Джуров.
В оригиналните ръкописи на творбата си Иван Стайков води с молив задочен диалог със своя учител, на когото той е най-близък приятел – Димитър Ненов. Творбата „Токата“, създадена в тази върховна обич, ще ни трогне сега за първи път. Представянето й в изпълнение на Симфоничния оркестър на БНР по идея и под диригентството на Пламен Джуров е подпомогнато от Фонда за популяризиране и развитие на българското наследство и творчество на „Музикаутор“. Премиерата е утре вечер от 19:30 ч. в зала „България“, а в програмата са още Моцарт – Концерт № 5 за цигулка и оркестър със солист Лия Петрова и Симфония в ре минор от Цезар Франк.
