Отлагах този текст дълго... И сега не съм сигурна, че думите могат да ме изразят. Питам се: истина ли беше или пък сън. Само музиката е сублиматор на срещата ни.
„Има ли път за нас, има ли свят за нас...горди с болката, вечно търсим рая, самотни там да се открием.“ Това е част от текста, който написах за пиесата „Епилог“, думи, които прилягаха и за двама ни посвоему. Една вечер ми изсвири мелодията й с уста по телефона. Беше късно, беше особено озарен гласът му и каза, че сега я е измислил специално за нашия албум „Бяло в бяло“. Няма да забравя никога как свиреше с уста и най-сложните теми и те звучаха пълно, непретенциозно, самодостатъчно. Рупето избягваше да говори, заекваше, но можеше да ми каже всичко със своите лични изразни средства отвъд думите, отвъд музиката дори.
Още след първата ни среща в задимения клуб на „Кърниградска“ в началото на 90-те, когато ме покани да пея с него на джем, разбрах, че той не е случаен човек за мен. Беше слаб, висок и аскетичен, с големи ръце и интелектуално излъчване, което не бе привидно, защото умът му бе светъл и остър, а той наистина обитаваше други светове. Беше талантлив, благороден, заровен в дълбини, от които рядко, според мен, намираше причина да излиза сред реалността. Понякога ми изглеждаше безплътен, нереален, магичен. Беше щедър към мен, но винаги безкомпромисен. Умееше тихо и дискретно да се настанява, където пожелае, а понякога дори не казваше и дума. Беше се опаковал в достолепна хлад и сдържаност, което караше хората наоколо да се чувстват нерядко неудобно. Щом беше с близки по дух хора, ставаше друг - топъл, уютен и готов да свири. Истински се усмихваше и пушеше.
Рупето свиреше като никой друг. В началото го оприличавах на Бил Еванс заради вродения му аристократизъм, премерената меланхолия, леката му иронична усмивка, интелектуалната му и стъписващо крива фраза. Обичаше да говори за „Уедър Рипорт“, знаеше наизуст пасажи от солата на Завинул или на Уейн Шортър. По-късно осъзнах, че той помнеше всичко от любимите ми групи, албуми, изпълнители... Не знам как го правеше. Една вечер бяхме заедно на концерт на „Орегон“, през 90-те обожавах тази група. След концерта си говорихме дълго, а той бе запомнил всеки тон. Изсвирваше ми с уста цели пасажи от изпълненията с превъзбуда, в която рядко изпадаше, все едно разказва някакъв сън...
Рупето се превърна в моята врата към джаза. Така и никога няма да се определя като джаз певица. Но той ме научи да рискувам на сцената, да бъда спонтанна, да не се страхувам от грешките си. И ми вярваше. Насърчаваше ме да не спирам да опитвам моите несъвършени форми на импровизация, посвети ме в културата на относителната свобода, която в музиката има своите различни измерения от тези, да кажем, във философията и етиката. Открих най-силното и изправящо ме до моите лични предели изразно средство - смелостта. Полека овладявам изкуството на себепревъзмогването заради него. Не казвам, че бе буквално, но на несъзнавано ниво някак той ми разкри смисъла на музиката - чиста радост и любов към живота - дори в тъгите, и в провалите, и в абсурдите, и в болезнените пътища.
Любимата ми негова пиеса е „Фантазми“, част от съвместния ни албум. Това е естетиката, която винаги ще търся и търся - минималистична, мелодична, дълбока, интуитивна, духовна. Като самия него.
Едва сега разбирам, че не съм имала други основания да отлагам тези думи за Рупето освен личната ми непрежалимост по него. И може би страхът да не огранича образа му в разкази, определения, излишество, опити за обяснение на неназовими неща. Пълна съм с истории, спомени - с и за него. Повечето ще си ги запазя, други съм разказвала. Но не в това се съдържа хрониката на нашето приятелство. Истински важни и определящи за мен си остават „вътрешните“ следи, необозримите и неизразимите символи на нашата среща. Хубаво е, че някои разпознавам в песните, които заедно създадохме, други остават само в онзи миг-вечност, щом са се случили. Като онази пиеса на Боби Макферин Brief Eternity*, която слушах, когато той ходеше на последния си курс химиотерапия и в която се пее за момчето, поело по пътя към вечността, свирейки с уста...
* Brief Eternity от албума на Боби Макферин Vocabularies от април 2010 година
Автор на снимката: Бистра Бошнакова
