„Джон беше гост на тази планета. Той дойде с мир и си отиде с мир, но докато беше тук непрекъснато се опитваше да постигне нови хоризонти на познанието и духовността. Аз схващам музиката на Джон преди всичко като духовна. Защото той беше избрал този начин, за да се приближи до Създателя.“ - Алберт Айлър
„Джон Колтрейн беше феноменален. Когато поставеше мундщука в устата си, той сякаш беше обладан от зъл дух“, написа в своята автобиография Майлс Дейвис. И нека му се доверим, защото Майлс е бил човекът, който е наел Колтрейн в своя квинтет преди светът да е научил за него.
Днес, 47 години след смъртта на Колтрейн, името му се е превърнало в синоним сред джазовите музиканти за нещо сериозно и смислено. И не само сред тях. Рок поколенията също намират в Колтрейн доказателство за силата на вярата и духовността въпреки, а може би тъкмо поради неговите странности. Например, за разлика от Майлс, не се е интересувал от парадната натруфеност и не се е обличал като рок звезда. А музикантите му са носели вечерни костюми, дори когато са били заобиколени от хора по шорти и бикини по време на летните джазови фестивали. Това, което изглежда всички единодушно са намирали в Колтрейн, е проблясък от един друг свят.
Към средата на 40-те г. джазовата сцена се е променила драстично. Чарли „Bird“ Паркър е превърнал свиренето на алтсаксофон в сложно, френетично и взискателно музикално предизвикателство. Оттук нататък саксофонистите е трябвало да се справят! В противен случай се е налагало да си търсят друго занимание. Джон Колтрейн изглежда се е справял, защото е успял да направи първия си запис още през 1949 г. с оркестъра на Дизи Гилеспи. Освен това експериментирал самостоятелно, докато си изкарвал прехраната с Ърл Бостик и други по-малко известни R&B музиканти, които захранвали многобройните jukeboxes. При Еди „Cleanhead“ Винсън Колтрейн преминал от алт на тенорсаксофон. Горе-долу по това време открил и наркотиците. Хероинът заливал следвоенна Америка и джазовите музиканти с унищожителната за нервната система работа в нощните клубове, с непрекъснатите пътувания и с пресата на комерсиалната музика били особено уязвими. Джон Колтрейн имал и още една причина: ужасния зъбобол! В средата на 40-те г. той преживял остра инфекция на венците, която разклатила зъбите му и затруднявала неимоверно свиренето му.
Чарли Паркър реагирал на хероина с пристъп на творческо вдъхновение и сексуална енергия, а Джон Колтрейн просто заспивал, понякога дори докато свирел. И когато през 1955 г. Майлс Дейвис го поканил в своя квинтет, зависимостта на Колтрейн от алкохола и наркотиците била повече от очевидна. Това проличавало и на сцената и критиците не пропуснали да обявят Дейвис за луд, защото е взел Колтрейн в състава си.
Малко по-късно ексцентричния пианист Телониъс Монк му предложил място в своя квартет. И тогава настъпило чудото: Колтрейн оставил алкохола и наркотиците, което по-късно описал като божествено видение: „През 1957 г. аз преживях по божия милост духовно пробуждане, което трябваше да ме доведе до един по-богат, по-пълен и по-продуктивен живот.“ И действително, по време на деветмесечния си престой с Монк в нюйоркското Five Spot Cafe Джон Колтрейн бил страховит! Неговите сола представлявали епически конструкции, построени с математическа прецизност. Той импровизирал по начин, който озадачавал и обърквал композиторите на класическа музика. Звукозаписните компании веднага усетили промяната и Колтрейн подписал договор с Prestige, който разтрогнал малко по-късно, за да запише първия си шедьовър Blue Train за друга звукозаписна компания - Blue Note.
От началото на 1958 г. Колтрейн отново пътува с Майлс, който този път се оплаквал от продължителността на неговите сола. „Не знам как да спра“, отговарял Колтрейн. „Опитай се да извадиш мундщука от устата си“, процеждал Дейвис. Всъщност Джон Колтрейн отговорил с композицията Giant Steps - изключително изпълнение, в бравурно бързо темпо. Някъде по това време Колтрейн открил сопран саксофона и закупил свой собствен инструмент. И сега вече, като че ли се почувствал готов да направи решителната стъпка – да има своя собствена формация. След като пробвал Стив Кюн, Пит Ла Рока и Били Хигинс, Колтрейн наел двама музиканти, които станали дългогодишни членове на неговия квартет - Маккой Тайнър и Елвин Джоунс (третият - Джими Гарисън, се присъединил малко по-късно). Дебютът на този класически квартет се състоял в началото на май 1960 г. в Jazz Gallery в Ню Йорк. Започнали последните седем години от живота на Джон Колтрейн - период пълен с вдъхновение и творчество. Не липсвали и експерименти. Колтрейн включил в квартета си втори басист, втори барабанист, както и етнически (африкански) перкусионисти, а от време на време Ерик Долфи свирел на бас кларинет, алт или флейта. Тези странни търсения дали основание на някои повърхностни критици да нарекат Колтрейн „anti jazz“. Те просто не разбирали, че неговата музика всъщност отразявала въодушевлението на афро-американското общество в бурното време на 60-те г. Защото думата „свобода“ неизбежно засягала и джаза.
През 1955 г. Джон Колтрейн се оженил за една мюсюлманка, която се казвала Наима и която вдъхновила неговия интерес към Изтока. Джон експериментирал с философиите и религиите на Изтока преди обаче това да се е превърнало в мода. Започнал кореспонденция с Рави Шанкар, на когото нарекъл своя син и медитирал под звуците на арфа. Междувременно виденията продължавали и Колтрейн замислил своята музикална молитва в четири части - A Love Supreme, смятана от мнозина за шедьовър и квинтесенция на неговата музика, а може би и на неговия живот.
Когато през 1967 г. Джон Колтрейн си отишъл от този свят, покосен от рак на черния дроб, сестрите от една църква в Сан Франциско започнали да използват в службите си A Love Supreme. Двадесет години по-късно неговата втора съпруга и съмишленик Алис, в квартет с техните синове, направили същото в Катедралата St. John the Divine в Ню Йорк, за да почетат паметта на Джон Колтрейн - божествения пратеник.
По материали от есетата на:
1. Linton Chiswick - Honk If You Are Jesus;
2. Valerie Wilmer - John Coltrane and beyond.
