„Jazz is not dead, it just smells funny“ – тези думи на екстравагантния и магнетичен Франк Запа са произнесени още през 70-те. Навярно още тогава традиционалистите са се опитвали да погребат джаза като стил и явление в съвременната музика. Но с присъщата си ирония и присмехулство, на ръба на сериозността, любимият ни Запа заявява, че джазът не е мъртъв, а просто започва да ухае чудновато. Разбира се, преводът на тези думи е твърде относителен, поради провокативния смисъл, който носят и без друго. Много са тълкуванията на думите му, сред които догадката, че вместо funny Запа е искал да каже funky.
Едно е сигурно – от тогава до днес джазът претърпява различни метаморфози, среща се с изразните средства на другите жанрове, приема различни ипостаси, с лекота преминава границите, без да се страхува от еклектиката или евентуалната анонимност, не спира да експериментира и да импровизира. Вярно е, че промените понякога са драстични, други – екстремно неразбираеми, трети – на ръба на кича, но въпреки крайностите този стил си остана еманация на свободата, на непокорството, на търсещия дух... И навярно – на нестихващото забавление.
България се включва в празненствата по случай Международния ден на джаза
През годините от музикален стил джазът се превърна по-скоро в манталитет, в начин на мислене и възприятие на света, във философия. Това е една от причините, може би, той да запази своята устойчивост по отношение на дефинициите, на рамките, в които се опитват мнозина да го вместят, да го определят веднъж завинаги. Невъзможността да бъде ограничен, назован и обговорен докрай го прави още по-привлекателен, и заради това – забавен. Мисля си, че точно тези черти опазиха статута на джаза като истинска и смислена музика, като изкуство. Затова едни от най-интересните съвременни музиканти са посветени на неговите дълбини, лабиринти, неизбродими пътища...
Някак закономерно изглежда в началото на новия век да се появи ново поколение артисти, чиито търсения не водят непременно до близки резултати и до еднаквости, всички са така разнолики, но оставят впечатлението, че крачат и гледат в една посока. Като се започне от законодателя в това отношение Брад Мелдау и се мине през вдъхновените от неговите джаз идиоми пианисти – Аарън Паркс, Джейсън Моран и Джералд Клейтън, през музикантите Терънс Бланчард, Дони Маккаслин, Марк Джулиана, Джошуа Редман, групата „Дъ бед плас“, Робърт Гласпър, младия тромпетист Авишай Коен (макар че и басистът със същото име тук има своето важно място), певиците Гретчен Парлато, Сесил Маклорин Салвант... И изобщо абсурдно е да се направи пълен и изчерпателен списък на вдъхновяващите съвременни лица на джаза.
Без да правя обобщения и крайни изводи, един от най-магнетичните, умно свирещи и концептуални джаз музиканти от новото поколение според мен е саксофонистът Дони Маккаслин. Избрах него, защото именно в деня на джаза ми се иска да споделя новината, че той ще свири в България на 2 ноември по покана на „Пловдив джаз фест“ и ще представи последния си албум Beyond Now, вдъхновен от работата му с Дейвид Боуи.
Историята на тяхната среща е интригуваща. Една вечер, когато Дони Маккаслин свири със своята група в клуб, влиза Дейвид Боуи и ги чува. Дони твърди, че го е забелязал в публиката, но същата вечер така и нищо не се случва. След известно време Дейвид Боуи пише официално писмо до Дони Маккаслин, за да го покани като основен автор за новия си албум, а неговата група – за основни инструменталисти, в това число – и барабаниста Марк Джулиана. Ясно е, че Боуи е известен с непогрешимия си нюх към модерното, неконвенционалното, напредничавото. И този път интуицията не го лъже – ражда се последният му шедьовър Black Star.
На тазгодишната церемония по връчването на наградите „Грами“, Дони Маккаслин прие две от трите отличия за Black Star от името на Дейвид Боуи и произнесе своята емоционална реч за работата си с Боуи. А 2016 година се оказа важна за него и поради факта, че реализира албума си Beyond Now, считан за един от най-добрите инструментални джаз албуми на миналата година. Него ще видим и чуем на живо на сцената на „Пловдив джаз фест“. Той е вдъхновен от работата му с Боуи и включва две негови пиеси – A Small Plot of Land и Warszawa, първата – интерпретирана от гласа на Джеф Тейлър. Впрочем и предходните албуми на Маккаслин са интересни, концептуални и умни. А до него са музикантите Джейсън Линднър – кийборд, Тим Лефевр – бас и Марк Джулиана – барабани. Открива се съвършено нов и различен музикален свят, в който се свързват съвременни джаз идиоми, градски настроения, неочаквани бийтове, футуристични звуци, концептуални хармонии, виртуозни, но разбираеми и мелодични сола. Бунтарство и инакомислие, интелект и техничност, изненадваща еклектика, модерност и внезапна носталгия по естетиката на 80-те – това са само някои от видимите детайли на стила на Маккаслин. Той умее да разказва историите си смислено и забавно. За дълбините, в които навлиза, не мога да говоря – те са отвъд думите, те само се усещат докато в мълчание и възторг слушам музиката му.
Джазът не е мъртъв!
Моят личен акцент в Деня на джаза е документалният филм I Go Back Home на режисьора и продуцента Ралф Кемпър. Това е умен и затрогващ поглед към последните дни от живота на един от най-интересните американски джаз певци Джими Скот. Той е приеман за най-несправедливо отстранявания от шоубизнеса вокалист и поради това – незаслужено непопулярен. За срещите си с него във филма разказват артисти като Джо Пеши и Куинси Джоунс. Джими Скот има ангелски глас и душа, въпреки болестите и изнемогата в последните дни от живота си, той отново пее със сърцето си – умиляващо и вълнуващо.
Историята, която Ралф Кемпър разказва за Джими Скот, е преди всичко човешка и може да бъде видяна на 30 април от 15 часа в кино „Люмиер Лидъл“ в рамките на фестивала за документално кино Master of Art.
