Strange Fruit е една от най-известните песни в света. И една от най-мрачните. Тя е израз на силен протест срещу антихуманните прояви на расизъм. Песента е провокирана от зловещата практика на линчуването. В началото на миналия век в Америка много афроамериканци намират смъртта си чрез обесване, а телата им продължават да висят от дърветата като странни плодове - показно, "за назидание". Песента е написана от един човек с много любопитна биография - Ейбъл Миропол, който е учител, поет и социален активист. Той създава текста в края на 30-те години, след като вижда фотография, документираща проявите на жестокост. Потресаващата гледка го тормози дни наред. Накрая той пише стихотворение, в което не споменава пряко линчуването, но метафората е повече от ясна. Миропол, който се е занимавал любителски с музика, добавя мелодия към своя текст и изпълнява песента пред един собственик на клуб в Ню Йорк. Той от своя страна предоставя песента на Били Холидей. Така чрез нейното неповторимо изпълнение, заредено с много болка и разкъсваща емоция, Strange Fruit достига до милиони хора.
През 1999 г. списание Time я обяви за "песен на века", а Библиотеката на Конгреса я включи в Националния звукозаписен регистър на САЩ. През годините Strange Fruit е записвана от стотици артисти, като сред изпълненията са инструментални интерпретации на музиканти като Хърби Хенкок и Маркъс Милър, а една от последните кавърверсии е включена в новия албум на Ани Ленъкс с джаз стандарти от 30-те и 40-те години - Nostalgia. Маркъс Милър споделя изненадата си от информацията, че авторът на Strange Fruit е бил бял мъж, евреин от Бронкс. "Изисквала се е голяма смелост и от двамата - Миропол да напише песента, и Холидей - да я изпее." - казва басистът.
Имайки предвид времето, в което се развива тази история, не е изненада, че песента става подозрителна за властите и те викат Ейбъл Миропол на разпит, за да разберат дали създаването на Strange Fruit не е поръчано от Американската комунистическа партия. Това няма нищо общо с истината, но, както много учители по онова време, и Миропол е бил комунист. Според мнозина изследователи сега имаме много причини да възприемаме комунизма негативно, но в онзи период американският комунизъм е бил ангажиран отрано с темата за гражданските права.
С установяването на комунистическия режим в Русия - в САЩ се увеличават членовете на комунистическата партия, но също така започва Първата вълна на страха от комунизма (в периода 1917 - 1920 г.). Този страх ще става все по-силен и ще се превърне в основа за разцвета на "макартизма" - политическо течение от края на 40-те и началото на 50-те години, насочено срещу комунистите и крайно-левите в САЩ. То е свързано с практиката на обвинения в подривна дейност, заговор, в чести случаи без наличието на реални или достатъчни доказателства. Сред потърпевшите от този "лов на вещици" са и доста известни личности, сред които Чарли Чаплин, например.
Връщайки се към историята на Ейбъл Миропол, бихме могли условно да разделим живота му на две части. Той прекарва 17 г. като учител в Dewitt Clinton High School в Бронкс. През годините сред възпитаниците на училището са били известни личности като актьорът Бърт Ланкастър, драматургът Нийл Саймън, фотографът Ричард Аведън, дизайнерът Ралф Лорън и др.
След като напуска работата си в училище, Миропол се отдава на поезията и музиката, използвайки псевдонима Луис Алън. Това са имената, които Ейбъл и неговата съпруга Ан избират за децата си - за нещастие и двете се раждат мъртви. Скоро животът предоставя на семейство Миропол неочаквана възможност. Две деца остават сираци - Майкъл и Робърт. Техните родители Етел и Юлиус Розенберг са екзекутирани за шпионаж през 1953 г. Те са осъдени на смърт за това, че са издали на Съветския съюз тайни, свързани със създаването на атомната бомба. По стечение на обстоятелствата Розенберг са били комунисти и съдбата им е трябвало да послужи за сплашване.
По времето, когато родителите им загиват на електрическия стол, Робърт е на 6 г., а Майкъл на 10 г. Съдбата на двете момчета месеци наред остава неясна, защото много от роднините им са се страхували да поемат грижите за тях. На едно коледно парти двете момчета са представени на Ейбъл и Ан Миропол, а няколко седмици по-късно заживяват с тях.
"Едно от най-впечатляващите неща беше колко бързо се адаптирахме." - казва Робърт и продължава: "Преди всичко Ейбъл беше голям шегаджия. Той обичаше да разказва глупави вицове и да играе игри на думи и представяше тези комедийни шоута така, че ме караше да се превивам от смях." Робърт говори с много любов за своя втори баща и го определя като изключително сърдечен човек. За да илюстрира думите си, разказва една история, която звучи като притча. В двора на къщата им растял стар японски клен и всяка година трябвало да се премахват нежеланите издънки. Ейбъл, който е имал специално отношение към живота - колкото и незначителен да е изглеждал той, не е искал да ги реже и вместо това ги засаждал в кутии от кафе и ги подреждал до стената на къщата. "Имаше стотици от тях, но той не можеше да се реши просто да ги убие. Това беше нещо, което той не можеше да направи." - спомня си Робърт Миропол.
Ейбъл Миропол умира през 1986 г. И двамата му синове са професори и се занимават с различни социални каузи.
