С есето на Антони Дончев, което публикуваме днес, завършваме поредицата ни с текстове, посветени на джаз музиката, поредица, която започнахме през септември миналата година. Своята гледна точка представиха някои от най-добрите български джаз музиканти. Те ни предложиха интимен и задълбочен поглед към любимата ни музика. Антони Дончев поставя финал със своето философско есе, с което навлиза дълбоко в същността на джаза. Името на големия български пианист винаги сме свързвали с огромен талант, ерудиция, безкомпромисно качество и свобода на мисълта, независимо с какво се занимава – дали създава музика за кино и театър, дали ръководи Биг бенда на БНР или свири в различни проекти, сред които е групата „Акустична версия“, която основава заедно с Христо Йоцов. Антони Дончев твърди, че когато се захване с нещо, обича да се заравя дълбоко, защото иначе не вижда смисъл да го прави. В потвърждение на казаното е и текстът, който публикуваме днес. Едно великолепно есе, към което ще се връщаме многократно.
Джазът е най-искреното изкуство, защото в основата му стои импровизацията. За да импровизира, човек трябва да бъде искрен, трябва да се „разголи“, да бъде смел. Наистина трябва да имаш достатъчно смелост, за да се хвърлиш в нещо, без да знаеш предварително какво ще се получи! Трябва да бъдеш смел и да приемеш, че невинаги нещата ще стават по най-добрия начин, да можеш да приемеш болката, че в някои моменти ще има неудовлетворение от крайния резултат. Сещам се за нещо, което разбрах неотдавна - големият пианист Бил Евънс е страдал, защото е смятал, че не свири достатъчно добре. Представяте ли си, Бил Евънс, пианистът, смятан от мнозина за най-великия на всички времена, оказал огромно влияние върху водещите световни съвременни пианисти!? Дали това не е причина за неговата тежка зависимост от наркотиците и за това да си отиде от този свят само на 51 години... Това е уязвимостта на музикантите, свирещи джаз. Не е лесно да се „разголваш“ пред хората и да изкарваш навън всичко, което е в теб.
За джаза с уважение.
Хората, които се занимават с джаз, имат съзнанието, че се отказват от лесното, от „голямата“, масова публика, знаейки, че тази музика изисква нещо друго. Те са наясно, че тя е за неголям кръг по-специални хора, които имат чувствителността, смелостта да й се отдадат, необходимостта да я съпреживеят. В този смисъл джазът се явява като противовес на повърхностното.
Джазът е училище по общуване и толерантност. Когато музикантите свирят заедно, всеки един трябва да бъде отворен и отговорен към това, което прави другият, за да бъде пълноценен. Те са се събрали, за да общуват музикално, за да творят. Изключително важно е човек да осъзнае кога другият създава нещо, което е интересно, и да се отдаде на това, което му предлага партньорът. Само тогава се получава магията. Ще цитирам какво написа големият американски тромбонист Конрад Хъруиг след съвместния ни концерт: „Почувствах огромна артистична и духовна връзка с вас, момчета. До такава степен, че усетих България като мой втори дом. Благодаря ви!“
За джаза с уважение.
Всъщност джазът е любов. Както в любовта двама души се сливат, така и в джаза най-истинската музика се получава, когато партньорите умеят да „се слеят“ и да забравят егото си. В името на музиката! Сещам се за първия ни концерт с Джордж Гарзон на Джаз фестивала в Банско преди десетина /май и повече/ години. Гарзон е един от най-интересните и вълнуващи саксофонисти днес. Той може да изсвири всичко, съвършен виртуоз, артист, магьосник, който умее да завладее сцената. Той е в състояние да направи сам концерта! Но... в момента, в който усети, че някой от „съучастниците“ му има интересна идея, той отстъпва, дава пространство на тази идея, започва да я развива. Тогава идва истинската Музика.
За джаза с любов.
Партнирането в музиката е като това в живота. За да е пълноценно, е необходимо да общуваме с внимание, толерантност, изслушване. Когато музикантите свирят в оркестър (в някои случаи с трицифрен брой участници), всеки един трябва да се съобрази с другия. В този смисъл взаимодействието между музикантите в различните формации е необходимо условие за изграждане на всяко музикално произведение. Това важи с най-голяма сила при импровизационната музика и джаза, тъй като там голяма част от произведението се създава в момента на изпълнението. Между „съмишлениците“ се поражда особена духовна връзка, егото изчезва, започва мигът на сътворението... и затова усещането по време на импровизация е като полет... Веднъж, когато осъзнаем силата на импровизацията и това, което ни дава, няма връщане назад, защото полетът е несравним с нищо земно. Ето защо много от пиесите на Чарли Паркър, с прякор „Птицата'' са с имена, свързани с птиците: всеки един джаз музикант е птица, която лети.
За джаза с любов.Италианският режисьор Федерико Фелини казва: „Случайността е другото име на Бог.“ Когато човек се остави на случайността, което правим, докато импровизираме, тогава имаме възможност да осъзнаем какво се случва и на тази основа да се развиваме. Ако не се оставим на случайността, ние губим искреността и истинността си. Когато импровизираш, трябва винаги да си буден, с максимално отворени сетива. Това е свързано със случайността. В импровизацията много често стават случайни неща, тя се ражда в момента. Оставяш се на случайността и реагираш на това, което чуваш. Ние имаме възможност в момента, в който чуваме дадена мелодия, да можем да реагираме и да продължим тази мелодия по един или друг начин. Затова музикантите, които се занимават с импровизация, са изключително будни и бързи в реакцията и мисленето си. Това, разбира се, изисква и много голяма подготовка, музикална култура и отговорност.
За джаза с уважение.По време на импровизация се създава една особена енергия. Мисля, че това е и основното нещо, което би могло да развълнува публиката. Какво имам предвид? Преди години чух запис на пианист, който свиреше части от Кьолнския концерт на Кийт Джарет, които вероятно беше извадил, т.е. свиреше буквално същото, което и Джарет беше изсвирил. Почувствах се странно, дори нелепо - музиката звучеше фалшиво! Този пианист беше изучил подробно Кийт Джарет, но музиката, която изпълняваше, не беше истинска, личеше, че той не твори в момента. Ето доказателство за енергията, която се създава по време на импровизация! Интересно е, че тази енергия остава, дори когато музиката е записана... Нещо подобно се случва и в съвместната ни работа с Теди Москов в театъра. Става дума за моментите, в които той провокира даден актьор да импровизира нещо на мига. Теди е много добър „провокатор“ и често се получават страхотни неща! Тогава той пита: „Това записахте ли го сега?“ И когато актьорът го повтори дословно, то няма силата на първото изпълнение... Оттук правя препратка към композирането, което е една осмислена импровизация. В момента, в който я нотираш, енергията на създаването се изгубва, и тогава трябва да добавиш нещо, да редактираш, за да стане тази импровизация композиция.
За джаза с уважение.
Тъй като говорим за абсолютното, добре е да отбележим една важна разлика. Истинските джаз музиканти, са тези, които се опитват да открият своя път и почерк, които успяват да създадат свой език. Те са истински творци. Останалите са интерпретатори. Те копират определени модели, свиренето им се базира на това, което други са създали преди тях. Разбира се, пътят на интерпретатора е по-лесният и при него „разголването“ не е толкова голямо.
В един свят, в който времето все повече се свързва с икономическата изгода и съзнанието ни е изпълнено от материалните придобивки, музиката може да ни върне чувствителността, да уравновеси агресията на разума. Импровизационната музика носи енергията на създаването, на съзиданието, на раждането, на момента. Тя никога не е една и съща, винаги е само сега, и никога вече, защото всеки миг е единствен. Но въпреки „времевостта“ си притежава особена сила - силата, която ни свързва с Твореца.
Случайността е другото име на Бог.
Антони Дончев коментира есето си в интервю, направено от Таня Иванова. Разговора може да чуете чрез бутона „Аудио“. Другите текстове от поредицата са на: Венцислав Благоев, Хилда Казасян, Мирослава Кацарова, Христо Вичев, Андрония Попова - Рони, Петър Славов, Белослава, Христо Йоцов и театралното семейство Мая Новоселска и Теди Москов.
