Трудно е да поставиш Андрония Попова – Рони в рамки, а и за щастие артист с нейния талант и самобитност не се побира в тях. Рони си е Рони – независимо дали сте я слушали в просъществувалото за кратко трио с пианиста Румен Тосков – Рупето и басиста Георги Дончев; или пък е привлякла вниманието ви в дуо с Георги и техния интуитивен проект за глас и бас; или я познавате като основен двигател на експерименталната формация „Насекомикс“; или я приемате като една от кралиците на суинга в Sentimental Swingers; или е една от четирите дами, пеещи джаз и боса нова заедно с Мира Кацарова, Белослава и Хилда Казасян. Каквото и да прави, Рони винаги остава вярна на себе си, без страх от уязвимост. Нейното есе от поредицата ни с гледни точки за джаза е още една незабравима и емоционална среща с Андрония Попова: открита, свободна, смислена и чувствителна, човек, който взима решения по любов и след това влага тази любов в нещата, които прави.
- Тати, каква е тази музика?
- Джаз, момичето ми.
- Обичам я. Защото обичам теб.Който не обича, нищо не знае за музиката.
И така цял живот. Всички решения са по любов. И не са много рационални. Обичам музиката, която ме свързва с хората, които обичам. Джазът е любов.
Татко ме отгледа с нелегално придобитите си плочи на Майлс Дейвис, Дюк Елингтън, Ела Фицджералд и Луис Армстронг. Имахме пиано. Докато учех Моцарт в Музикалното училище, баща ми ме учеше да свиря буги-вуги на пианото. Това оформи отношението ми към всичко, което правя в живота. Ето това е джазът за мен – живота в музикална форма, а понякога просто музика, без форма. И все пак, ако има форма, каквото и да правя, гледам във формата да има съдържание, а в съдържанието – смисъл.
Музиката е необяснимо тайнство, въпреки че днес джаз може да се изучава. Много исках да уча в Америка – джаз пеене. Успях да поживея нелегално в Атлантик сити, в Ню Йорк също. Две години работех почти денонощно, какво ли не, но не и като музикант. Но животът свърши своята работа. Дишах този въздух и ядох от този хляб. А най-голямата печалба беше осъзнаването, че няма значение къде се намираш, важно е вътрешното състояние, което носиш. Аз се грижа това състояние да бъде свобода. Джазът е свобода.
Когато създавахме новия албум на „Насекомикс“ - „Великани и джуджета“, записвахме в Родопите, където ни се случиха чудеса. Моята задача беше да пренеса състоянието на планината, гората, реките и морето в музиката. И така да се докосваме до това състояние, независимо къде се намираме и колко е труден животът ни. Джазът е състояние. А уж „Насекомикс“ не свирят джаз. Много хора днес слагат джаза в определена категория. Но той е отношението, с което се създава музиката. И бягайки от категориите, джазът е отношение.
Джазът е път. Докато го вървиш, срещаш душите на хората, с които музицираш. Може да попаднеш в любовни триъгълници, може да се роди някое дете. Песните също са деца, които трябва да бъдат родени, отгледани и да ги оставиш да заживеят свой живот. И всичко това е като правене на любов. На друго ниво, с хората, с които свириш и пееш. А трудните моменти в общуването – те се преодоляват с музика.
Джазът е чудо. И продължава да върши своята работа – да връща желанието за живот. Татко ме отгледа с джаз. Години по-късно успях да върна желанието му за живот с едни стари записи на Дюк Елингтън. Изпратихме татко по вечния му път с джаз. После го сънувах как лети, щастлив и усмихнат. Джазът е лекота.
Андрония Попова
Фотография: Михаела Михайлова
Интервюто на Таня Иванова с Андрония Попова - Рони, в което коментират есето й, може да чуете чрез бутона „Аудио“. Предишните текстове от поредицата с гледни точки за джаза днес, които сме публикували, са на Петър Славов, Белослава, Христо Йоцов и на театралното семейство Мая Новоселска и Теди Москов.
