Музиката му е невероятно красива, докосваща и романтична, с композициите си той разказва завладяващи истории и отправя силни послания. Неговите изпълнения вдъхновяват и те карат да мечтаеш. Фабрицио Соти е рядко срещан китарист. Вече 25 години той следва пътя на своята първа и най-голяма страст – музиката, оставайки отворен за нови посоки, експерименти и открития.
Фабрицио е роден в Италия, но на 16-годишна възраст напуска родината си и заминава за САЩ. Там го отвежда голямата му любов към джаза, за която споделя: „На първо място исках да дойда в Америка, за да свиря с мои колеги, с по-добри музиканти, за да науча възможно най-много и да разбера дали мога да бъда конкурентен и да създам пространство за себе си в град като Ню Йорк, където живеят някои от най-добрите джаз музиканти в света.“ В Америка Фабрицио намира своето място, успявайки да развие паралелно както соловата си кариера, така и да се насочи към продуцирането и писането на музика за артисти от други жанрове. Впечатляващата му биография включва сътрудничества с имена от джаза като Ранди Брекър, Джон Патитучи, Касандра Уилсън и Рой Харгроув, но и със звезди от ранга на Уитни Хюстън, Тупак и Дженифър Лопес. „Когато възприемаш музиката като едно цяло, не се фокусираш само върху себе си, виртуозността и това, което правиш със собствения си инструмент, а имаш представа как трябва да звучи едно нещо, погледнато от 360 градуса – това те прави много по-добър музикант.“ – казва Соти в интервю за Джаз ФМ радио.
Преди няколко седмици китаристът издаде новия си албум Forty, който е записан в трио с българския басист Петър Славов и кубинския барабанист Франсиско Мела. Forty бележи специален период от личния и професионален път на Соти – навлизането в зрелостта. Един етап, в който си даваш сметка къде се намираш и какво си постигнал, но същевременно с това осъзнаваш колко много имаш да учиш още и как най-интересното всъщност предстои. С Фабрицио Соти разговаряме за първи път и то в период от живота му, в който китаристът е постигнал доста, но е готов за нови открития. Целия разговор на Таня Иванова с музиканта може да прочетете по-долу, а интервюто може да чуете чрез бутона „Аудио“. В оригинал разговора сме публикували на англоезичната версия на сайта ни тук.
Вашият нов албум Forty оставя впечатлението, че се намирате на такъв етап от живота си, в който усещате творческа свобода, няма какво да доказвате и може да бъдете себе си. Зрелостта е този етап, в който вече не се занимаваш с излишните, незначителни неща и можеш да се фокусираш върху идеите, посланията и опита, който си натрупал. Именно това правите в новия си албум. От Ваша гледна точка какво може да кажете за житейския и професионален етап, в който се намирате и как това влияе на музиката Ви?
Навършвайки 40 г., това е само число, разбира се, но за мен това е този период от живота, в който някои неща започват да дават своето отражение. Живял си достатъчно, за да си дадеш сметка къде се намираш, какво си постигнал, на какво ниво си като артист, в каква позиция си и неща от този род. От една страна, се чувствам голям късметлия – 25 г. като звукозаписен артист, като концертиращ и професионален музикант. Аз мога да използвам моя опит като предимство – знам какво искам да кажа, чувствам се уверен по отношение на посланията в музиката ми. От друга страна, в периода на зрелостта ти си даваш сметка, че имаш още много за учене, че имаш да работиш, да подобряваш толкова много неща у себе си, а като артист – да търсиш нови начини да се изразиш чрез музиката. Мисля, че 40-те г. са важен момент от развитието ми, но по-същественото е, че в този период поемам в нова посока с различно ниво на осъзнаване заради зрелостта и опита и същевременно си давам сметка колко много неща имам да откривам още.
Forty е записан в трио с още двама великолепни музиканти – Петър Славов (контрабас) и Франсиско Мела (барабани). Има невероятна химия помежду Ви. Как избирате музикантите, с които работите по проектите си като лидер?
Ако погледнете кариерата ми до този момент, ще видите, че съм имал щастието да работя с толкова много великолепни музиканти, но в повечето случаи те са били доста по-възрастни от мен. Аз започнах да свиря с Петър Славов и Франсиско Мела преди около 2-3 години на някои концерти тук в Ню Йорк. За новия си албум реших, че искам да поканя съвременни музиканти на моята възраст, от моето поколение, защото искам да създавам музика, която да развивам впоследствие и също така да сформирам трио, което да претърпи развитие. Аз не исках просто да запиша един албум и след това да продължа с нещо друго. Така че този път исках да включа съвременни музиканти, с които можем да израстваме заедно и да се развиваме в музикално отношение. В албума Forty участва басистът Петър Славов. Той е изключително завършен музикант, с усещане за ритъм и невероятна хармония, със страхотни идеи и като цяло е много солиден. Франсиско също е много креативен. Той е като бибоп барабанист, който суингира много здраво, но, от друга страна, Франсиско е от Куба, има различни латино влияния и може да прибави един необуздан елемент към музиката – нещо, което намирам за чудесно. Фактът, че ние сме на една и съща възраст, от едно и също поколение ни позволява да развием музиката в нови посоки и да работим върху следващи албуми.
Една част от композициите в Forty са посветени на някои от най-важните хора в живота Ви – Вашата съпруга, Вашия брат? Как те възприеха музиката от новия Ви албум?
Както казах и в отговора на първия ви въпрос – това, че станах на 40 г. е важен момент в живота ми, защото животът на музикантите, на артистите не винаги е толкова лесен. За мен да съм тук, да съм на 40 г., да съм в добро разположение на духа си е истинско постижение. Затова исках да посветя голяма част от музиката в новия си албум на хората, които са около мен, които са важна част от живота ми. В диска има една композиция, посветена на съпругата ми, една на моя брат, една на дъщеря ми, която е на 17 месеца. Когато изпълнявам тази пиеса по време на концерти, моите почитатели, семейството ми като цяло – всички те реагират много добре на Thalia, което всъщност е името на дъщеря ми. Късмет е, че ми хрумна толкова въздействаща мелодия, изпълнена с радост.
Вие сте великолепен разказвач на истории в Forty. Кога усетихте, че сте добър разказвач, нещо много важно за джаз музиката? Кога разбрахте, че може да оказвате толкова силно влияние върху емоциите на хората?
Ще бъда откровен в отговора си. Аз съм артист и винаги се опитвам да давам най-доброто, на което съм способен, но никога не си мисля: „Аз съм добър в това или аз съм добър в онова.“ Щастлив съм, че реагирате така, че посланието ми е достигнало до хората, които подкрепят и харесват музиката ми, но аз не обичам да казвам, че съм добър в нещо, защото се опитвам да правя всичко по възможно най-добрия начин. Това е, което мога да ви кажа.
Сега аз ще бъда много откровена с Вас. За себе си открих Вашата нежна и романтична китара от албума на Касандра Уилсън Another Country и той се превърна в саундтрак на моето лято през 2012 г. Не можех да спра да го слушам. Между гласа на Касандра и Вашата китара има невероятна симбиоза. Какво е усещането да работиш с певица като Касандра?
Работил съм с Касандра Уилсън по няколко албума. Първият път беше през 2002 г. по проекта Glamoured. Следващият път се срещнахме през 2007 – 2008 г. за един албум по-близо до поп музиката Closer To You: The Pop Side и след това дойде сътрудничеството ни по компактдиска Another Country. Аз съм негов продуцент, свиря в албума и съм автор на композициите. Това не беше стандартната работа с певица, на която продуцирам албума й. Ние започнахме с това да открием връзката между китарата и гласа, написахме песните, обсъждахме основната тема и идея. Това беше процес на създаване на музика от нищото до записването й, до влизането в студио. Част от записите направихме във Флоренция, Италия, друга част - в Ню Орлиънс, а някои от песните записахме в моето студио в Ню Йорк и накрая направихме смесването в Ню Орлиънс. Защо Another Country? Защото основната концепция на албума беше свързана с въображаемо място, много по-позитивно от нашия реален свят. За това става дума в този албум.
Вие сте универсален китарист. През годините сте работили с големи имена не само от света на джаз музиката, но и със супер звезди като Уитни Хюстън, Тупак и Дженифър Лопес. С какво тези сътрудничества Ви обогатиха като музикант и човек?
Мога да разделя кариерата си основно на две части. На първо място аз съм джаз музикант, а в началото на 20-те ми години бях много любопитен към продуцирането и писането на музика, но не само в джаза, а и в другите жанрове. Аз съм продуцирал и писал музика, свирил съм и съм работил заедно с толкова много различни артисти – рапъри, певци от различни музикални стилове. За мен има само два вида музика – хубава и лоша. Аз не деля музиката по друг признак – за мен няма значение дали изпълнявате електроника, хип-хоп или джаз. За мен музиката както всяко друго изкуство е форма на комуникация. Ако музиката е добра, тя достига до хората. Ако не е, не го прави. Смятам, че един от примерите за музикант с отворено мислене, без предразсъдъци е Майлс Дейвис. Той е голямо вдъхновение, защото винаги звучи като Майлс, изпълнявайки различни жанрове и също така винаги е бил готов да експериментира. Това, че съм имал възможност да работя в толкова различна творческа среда ме е направило по-добър инструменталист. Помогнало ми е да стана по-добър китарист и джаз музикант. Когато възприемаш музиката като едно цяло, не се фокусираш само върху себе си, виртуозността и това, което правиш със собствения си инструмент, а имаш представа как трябва да звучи едно нещо, погледнато от 360 градуса – това те прави много по-добър музикант. Така че всичко това е повлияло положително върху естетическото ми усещане, върху свиренето ми и начина, по който чрез музиката изразявам нещата, които искам.
Разбирам Вашата артистична гледна точка, но има ли различни правила, когато говорим за света на джаза и света на поп музиката?
Основната разлика между джаза и останалите стилове музика е, че в джаза съществува моментът на импровизацията. В поп музиката ти свириш партията си, свириш това, което си написал, няма възможност за импровизация, нещата са такива, каквито са. Докато в джаза ти свириш своята партия, но всеки път имаш възможност да импровизираш с нея и така ставаш все по-креативен и креативен. Това е разликата, но основното ми правило е посланието на музиката, която правя, да достигне до хората. Без значение дали е композиция с рапър или певица, или е инструментална пиеса, тя трябва да носи емоция в себе си. Както можете да видите в Forty и в другите ми албуми, аз се опитвам да влагам неща от житейския си опит, да влагам този човешки елемент в музиката си.
Много ми се иска да поговорим за италианските Ви корени. Напускате родината си на 16-годишна възраст. Какво Ви отведе в САЩ?
Както много джаз музиканти, които растат и не са имали късмета да се родят в САЩ, ти изучаваш великите американски джаз музиканти. На първо място исках да дойда в Америка, за да свиря с мои колеги, с по-добри музиканти от мен, за да науча възможно най-много и да разбера дали мога да бъда конкурентен и да създам пространство за себе си в град като Ню Йорк, където живеят някои от най-добрите джаз музиканти в света, да разбера дали мога да открия своето място и да свиря на определено ниво. Това е причината да се преместя в Ню Йорк – да се уча и да потърся начините да направя нещо важно в живота си, което да е свързано с музиката ми.
Интересувате ли се от случващото се в Италия, макар и от разстояние?
Много се гордея с това, че съм италианец, гордея се с наследството си. През вековете Италия е имала велики артисти – от художници до писатели, скулптори, учени. Аз обичам родината си, но трябва да кажа, че начинът, по който се управлява Италия, особено през последните 20-25 г., е катастрофален. Понякога наистина си мисля, че Италия е много близко до това да станат размирици. Мразя да говоря за политика, но родината ми е в голяма опасност. Опитвам се да следя събитията в Италия, но не прекалено много, защото, когато разбера какво се случва, информацията не ме кара да се чувствам особено добре.
В музиката Ви мога да открия една характерна и силно завладяваща италианска душевност и нагласа, романтика много близка до мен самата. Как успяхте да съчетаете Вашите корени, светоусещане и езика на джаза, за да откриете своя неповторим почерк?
Когато свиря на акустична и класическа китара, това средиземноморско усещане, което идва от инструмента, е нещо, което никога не съм учил. Например, слушал съм Пако де Лусия, Джон Маклафлин – всички тези акустични, фламенко-фюжън китаристи, но никога не съм учил този стил на свирене. От ранна възраст открих, че когато свиря на акустична и класическа китара, аз правя този микс от фламенко, бразилска музика, която много обичам и мисля, че това е този италиански елемент, който понякога се появява в моята музика, който комбинирам с езика на бибоп джаза. Предполагам, че това е нещо, което е записано в ДНК-то ти, не е нещо, което учиш, или на което подражаваш. Ти просто го носиш в себе си.
И накрая - знам, че сте голям почитател на бързите коли и луксозните часовници. Откъде идва тази страст и как държите нещата под контрол?
Музиката е първата ми страст, но аз съм очарован от колите и часовниците. Спомням си, че моят дядо имаше хубави часовници и се сещам как, когато бях дете, моят баща четеше всички тези списания за часовници, които бяха разпръснати из цялата къща. Така започнах да чета за часовниците и винаги съм бил пленен от очарованието на тези миниатюрни механизми. Автоматичните часовници са невероятни – те са направени от толкова много малки чаркове – 300, 400, 600, 700 дребни части, а инженерите все пак са само човешки същества. Това е истинско микро-механично чудо. Понякога гледам часовника с лупа, за да разбера как работи, понякога разговарям с човека, който го е направил. Това е нещо, което ме изумява, защото часовникът е създаден от хората и е много човешки предмет. Той е нещо почти анахронично, съпоставено с времето, в което живеем. Сега можеш да правиш всичко с телефона си – да проверяваш своята поща, да изпращаш документи, може да правиш всички тези неща, а механичният часовник е нещо, което е извън времето. Той ще продължи да работи, независимо дали има ток или не. Ако се замислите – това е нещо невероятно, защото днес в живота ни всичко се задвижва от батерии, компютър, а механичният часовник винаги работи независимо от всичко. А по въпроса за колите – аз съм италианец, какво мога да кажа? Като италианец ти отрастваш с мечтите за спортните коли във „Формула 1“. Специално в Италия ние сме големи фенове на Ferrari. Говорейки за марката, Енцо Ферари е италианецът, който не просто представи на света тези хубави коли, а той разпространи мечтата и затова повечето хора казват: „Един ден, когато имам пари, ще си купя Ferrari.“ Колко хора си казват това? Много. Защото това не е просто кола, а символ, че нещата се развиват добре, вдъхновение да сбъднеш мечтата си. Дори и да не постигнеш това – няма значение, защото е важна мечтата. Това е, което ми харесва в спортните коли и по-специално в Ferrari. Аз си мечтаех за този автомобил като дете и след това като възрастен имах късмета да притежавам няколко такива коли, да ги карам и да бъда част от тази общност, което мисля, че е страхотно. Но ако трябва да бъда откровен, аз се наслаждавам повече на идеята да бъдеш част от подобно нещо, на идеята да имам Ferrari, отколкото задължително да го притежавам. Да го имаш е невероятно, но пътят, достигането до този момент, това е най-очарователната част от цялата история.
Фотография: Marco Glaviano
