„Тук съм, за да доставя удоволствие на публиката в София.“ Тези думи от интервюто на Роби Лакатош за Джаз ФМ определят неговия музикален характер. Той е силно привързан към музиката и добре познава силата й да прави хората щастливи и да ги дарява със светлина. Наследствен музикант, Роби Лакатош е седмо поколение потомък на прочутия Янош Бихари. Всички в неговия род свирят на цигулка, той – също, а барабаните са му страст и хоби. Воден от любовта си към импровизацията, Лакатош овладява до съвършенство свиренето на цигулка. В Унгария току-що завърши организираният от него Първи Международен конкурс за цигулкова импровизация. Музикален новатор, той още 19-годишен въвежда промени във формата на циганския оркестър, така че съставът да може да изпълнява едновременно с етно музиката и класика, и джаз. Роби Лакатош ще свири в събота, на 14 декември, от 20 ч. в Зала 1 на НДК със своя бенд и с Оркестъра на Класик ФМ.
Какво бе важно във Вашето изграждане като музикант? Какво оформи Вашата изразност?
Свиря от съвсем малък – от 3 – 4-годишен. И от тогава насам непрекъснато съм с цигулката. С музиката живея друг живот. Когато бях на 19 – 20 години, поех от Унгария към Белгия с тримесечен договор за работа и там сформирах първата си група. Но постигнахме такъв успех, че трите месеца вече са 35 години. Музиката, която свиря днес, я създадох в Белгия. Направих промени в конфигурацията на инструментите. В унгарската циганска музика имаме виолончело, кларинет, алт саксофон, цимбал. Аз обаче реших да свиря във формация: пиано, китара, акустичен бас, цимбал и две цигулки. С такъв състав можеш на практика да изсвириш всичко – класика, джаз, всякаква циганска музика. Но за мен най-важното е шестимата музиканти да свирим единно. Затова колегите от оркестъра трябва да са перфектни едновременно в циганската, класическата и джаз музиката. Много е трудно да намериш такива музиканти. Групата ни е особено специална.
Как свързвате жанровете? Как свирите циганска музика в класическа традиция и с джаз звучене – всичко това в едно. Какво ги събира?
Много е просто, но се изискват усилия за постигането му. Най-важно е как сменяме стила, когато преминаваме от циганска към класическа или джаз музика – в ритмичен и във всякакъв друг смисъл. Слушателите не трябва веднага да разбират какво се случва, а да усетят промяната, когато тя вече е настъпила. А в този момент вече сме все едно на друга планета. За мен това е най-важното.
Да се върнем към семейството. Какво бе определящо в израстването Ви в музикална среда и във възпитаването на чувство на уважение към изкуството?
Всички в рода ни свирят на цигулка, а аз съм седмо поколение потомък на Янош Бихари. Свиря на цигулка, защото баща ми, дядо ми, прадядо ми – всички правят това. Важно е и аз да владея това умение, а много обичам барабаните и свиря на тях като хоби. Но на първо място съм цигулар – това е много дълбока семейна традиция. Моят внук, който е само на пет години, вече свири на цигулка. Дори понякога излиза на сцената на мои концерти. Но това е съвсем нормално, защото и аз бях така на тази възраст. Като гледам него, виждам своя живот, така че явно и той ще стане цигулар. Така е в нашия род. Традицията е много дълбока.
Какво крепи семейството?
При нас е малко странно, защото родът ни е наполовина от Будапеща, наполовина от Виена. Дядо ми постигна много големи успехи в Австрия, аз живеех в Будапеща и бяхме близо един до друг. Брат ми обаче сега е в Германия, аз – в Белгия. И така семейството ни се разпръсна из различни държави. Но сме заедно. Всяка година се събираме, например – на Коледа. В Будапеща идваме много, много, много хора – от Виена, брат ми със семейството си – от Германия, ние – от Белгия. Много е интересно!
И тази Коледа ли ще сте заедно?
Да, разбира се!
Разкажете ни за концерта си в София. Какво сте включили в програмата?
Ще е много интересно – винаги е така, когато свиря някъде за първи път. Сега за първи път съм тук и в програмата искам да включа произведения от всичките си албуми досега. Целта ми е да покажа на хората в пълнота същината на тази музика. Всички ще бъдете много щастливи. Не искам някой да заспи на концерта! Но то и не е възможно, защото мисля, че всички ще танцуват. Концертът е богат на цветове и във всеки миг се случва нещо ново. Ще свирим 90 – 100 минути, през които всички ще бъдат много, много щастливи. Затова съм дошъл тук – да доставя удоволствие на публиката в София!
Как се свързвате с цигулката? Как я чувствате, за да извлечете от нея този толкова красив звук?
Започнах да свиря още като дете. Бях петгодишен, когато баща ми ме заведе в музикалната школа при най-добрия учител по цигулка. Много е важно отлично да владея инструмента, защото много, наистина много импровизирам. Специалист съм по импровизация, дори миналата неделя в Унгария завърших Първия Международен конкурс за цигулкова импровизация. И тъй като импровизацията за мен е много важна, за да я правя добре, трябва да свиря добре. А за да свиря добре, трябва да познавам инструмента. Импровизацията е като снимка, като картина в съзнаниетио. За да я изпълниш, трябва да пренесеш този образ върху цигулката. Но за да го постигнеш, трябва да можеш да свириш добре на цигулка. Затова постоянно свиря класическа музика, но обърнете внимание – в оригиналната й форма.
Свирили сте с големи имена в джаз музиката като Ренди Брекър и Бирели Лагрен, да спомена само двама измежду многото. Какво можете да ни разкажете като спомен, като отпечатали се в съзнанието Ви думи, останали у вас чувства от тези партньорства?
Последния си албум записах с Бирели Лагрен. Той е много интересен, защото е трибют към Джанго и Грапели. Записахме го с бигбенд, с брас оркестър, и се получи нещо специално. Концертът излезе и на диск, и на дивиди. Стефан Грапели е най-големият ми герой. Записах албум с него – Roby Lakatosh with Musical Friends. Там свирят Стефан Грапели, Ренди Брекър, Вадим Репин, с когото изпълняваме Каприз № 24 от Паганини. Но това беше преди много време. Година по-късно Стефан Грапели си отиде от нашия свят. Преди гова заедно направихме много концерти. Той беше вече на възраст, а аз – съвсем млад. Станахме много близки приятели. Когато той свиреше в Австралия, а аз – във Франция, например, ми изпращаше пощенска картичка с думите колко е хубаво там, където е, и ми пишеше, че и аз непременно трябва да отида. Той беше много мил и добър човек! С Вадим Репин също се срещаме често на сцената, записваме албуми. От Париж е „На живо от Лувъра“. Много интересен бе този период от живота ми.
Разкажете ни за Вашите мустаци, които са характерни за стила Ви.
Те ми останаха от записите на първия ми албум. Бях с мустаци и все си ги засуквах. Направихме фотосесия за албума, който пожъна небивал успех – само за два месеца продадохме 1 милион екземпляра. И тогава мениджърът от звукозаписната ми компания каза: „Това е твоят стил. Моля те, не го променяй!“ Аз бях съгласен. И така мустакът остана.
